ТЕМА МОРЕ: СВЕТОСЛАВ ТОДОРОВ

СВЕТОСЛАВ ТОДОРОВ


фотограф: Кристина Георгиева 

Журналист, писател, поет, DJ и промоутър от музикалната платформа Indioteque. Той има множество творчески лица, от които се раждат три дигитални поетически поредици, сборник с кратки разкази на име “Хората, които заспиваха сами” и зина “Десет разговора”. Ние го преоткриваме като човек с морска душа, заформила се край родната му Варна. Правим го с един съвсем пресен негов, непубликуван досега кратък разказ за вълненията и лечебните свойства на морето.

Светослав Тодоров и морето

Морето е… Има една песен на име ‘The Sea is Good Place To Think Of The Future’ и да, то е точно това.

Морският спомен, който винаги нося със себе си.... безвремието, когато затвориш очи след плуване.

Вълните ме тласкат към... река Велека.

На брега съм... по-сух човек.


илюстрация: Мариана Сърбова

ВЪЛНЕНИЕ

Тялото винаги даваше сигнали, когато се приближавахме до крайбрежието. Не ми беше нужно да гледам в телефона си, за да разбера колко километра остават. Знаех, че и нея я боли толкова колкото мен, ако не и повече. Коремът ми се свиваше, спомняше си къде се фокусираха ударите в училище. Стоях свит в купето. Клоните драскаха по прозореца. Кожата около тънките хоризонтални белези по ръцете й се зачервяваха. В празния самолет тя се чувстваше задушена, колкото преди десет години в пълния автобус рано сутринта. Идвахме от различни посоки, но винаги знаехме кога другият е в града.
 
Прекарахме гимназиалните си години в чакане на автобуса пред сива изоставена сграда, някога болница. Дори в най-слънчевите дни празното зад изпочупените прозорци зееше. Децата разказваха, че там спят „лудите“. Не знаеха, че по-големите им сестри и братя също спят там. Малко след като завършихме, сградата беше разрушена, а на нейно място построиха мол. Градът даде знак: ако имаш достатъчно притежания, ще можеш да симулираш здравето и щастието си. Междувременно в гимназията празното зад прозорците привличаше все повече хора – ако бяхме родени няколко години по-рано, ако се бяхме формирали в ранните 90-те години, вероятно и ние щяхме да бъдем там. Щяхме просто да последваме тълпата.
 
Когато се върнем, винаги се срещаме на същата спирка. Случва се най-много един път в годината. Забелязвам я отдалеч. Контрастира на вървящите към плажа, не толкова, за да бъде забелязана, а за да държи другите на дистанция. Черното в дрехите обираше светлината и го превръщаше в хладен полъх. Беше усвоила това от ранна възраст. Ако имах смартфон тогава бих я снимал всеки ден – просто като доказателство, че е била там, че е съществувала на място, на което и аз съм бил. Имаше нещо призрачно, нещо близко и чуждо. Говореше напълно правилен български, а беше от Турция – цялото й детство беше преминало там. Като по-малки все още нямахме този инстинкт, че всичко трябва да ни е ясно, че личният живот ни принадлежи на другия. Никога не попитах защо семейството й е дошло тук или дали ще остане за дълго. Не можех и да питам – в онези години бях като ням. 

илюстрация: Мариана Сърбова
 
Не помня за какво си говорихме тогава, не помня за какво си говорихме и в годините след като всеки от нас се оттърси от града и заживя в друг. Обичам да си представям, че талантът ни да знаем къде винаги е другият е свързан с някаква азиатска мистика. Ритуал, който те успива и се събуждаш с яснота къде си, но не и къде си бил. Ако си представяш какво прави някой сега, откъде си сигурен, че не прави точно това? Бях сигурен, че всеки път, когато си представям как спи, тя действително спи. Когато си представях какво слуша на уокмена си, чувах песните толкова ясно.
 
Беше по-студено лято от обичайното – червеното вино се срещаше толкова често колкото и бялото на масите на баровете. Чувстваше се като късен септември, особено през нощта. Въпреки това тя реши да съблече дрехите си и да се отправи към вълните. Обърна се към мен. „Мислиш ли, че някога ще се измъкнем оттук?“. Колкото и далеч да отивахме, знаехме, че трябва да сме тук по това време на годината – бяхме се измъкнали наужким, сивата сграда дишаше в нас.  Влязох с дрехите, чувствах се твърде уязвим без тях. Теглеше ни дълбоко. Бързо спрях да усещам повърхността, бавно ударите между телата ни се синхронизираха. 
 
Отне ни време да разберем, че не беше морето това, което ни плашеше. Плашеше ни това, през което трябва да преминем, докато стигнем до него. Улиците, които избягвахме, улиците, на които не избягахме. Страхът, че не може то да компенсира всичко. Защо винаги търсим извинение от тези, които не могат да ни го дадат? Открихме младостта там, където изгубихме детството. Прибрахме се мокри. Бяхме забравили колко е черна водата нощем, колко трудно тази сол се мие от кожата. Погледнах се в огледалото, синините, които толкова години стояха, сега бяха напълно изчезнали. Обърнах се към нея: тя докосваше с пръсти ръцете си. Вените се бяха скрили спокойни под кожата й. Белезите спяха. 
 

 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н