Ако съвременният танц беше море, то неговото местно фестивално вълнение започва да се раздвижва едва в годините след приемането на България в Европейския съюз, когато се появяват първите издания на най-старите специализирани форуми в тази сфера. И ако тогава те са по-скоро екзотични единични острови за това изкуство, то днес започват лека-полека да приличат на архипелаг, който е обхванал страната и все по-забележимо я поставя на географската карта на съвременния танц и в крак с неговите представители по света. В страните, на които все ни се иска да приличаме по един или друг културен признак, фестивалите за съвременни сценични изкуства са обичайна част от артистичния пейзаж и получават много силна и стабилна подкрепа, докато на техните местни аналози все още им се налага да се борят за своето място под слънцето пред официалните институции в България, да преборват остарели разбирания и условия за работа, както и с всички сили да пазят своята бутикова публика, като в същото време образоват и нова такава, която да им се довери.
ОСНОВИТЕ
Днес приемаме One Dance Week за добре наложила се даденост в културния календар, но това далеч не е така през 2008 г., когато в столицата под името Sofia Dance Week се провежда дебютното издание на първия и засега единствен международен фестивал у нас, посветен изцяло на съвременния танц. За да се появи това “нещо, което категорично липсваше в София тогава”, както си спомнят основателите му Асен Асенов и изпълнителният директор Елианна Лилова, те преминават през “пълно финансово фиаско”. Правят го, защото в столицата на страна-член от ЕС по това време “можеше да гледаш само спектакли на “Арабеск”, а на високосна година - чуждестранен спектакъл, поканен и изцяло платен от западноевропейско посолство”. Без нито лев публични средства, след като Асен за един ден дори залага апартамента си и само с международни корпорации като спонсори, фестивалът завършва с 60 хил. евро загуба. “Направихме много грешки, но най-голямата беше очакването да “разтанцуваме София” още с първото издание. През тези 8 години, в които организацията връщаше този заем от банката, научихме всички уроци по най-трудния възможен начин. Но не, не съжалявам за нищо! Беше и е красиво приключение”, отсича той.
“Скулптури” на Иво Димчев I фотограф: Таня Дечева
През същата година подобна липса на достатъчно сценично съдържание от такът тип поражда и създаването на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс “Антистатик”. “Година след приемането ни в ЕС чувствахме, че не само в София, но и в страната няма фестивал с такива не просто танцови продукции, а смели сценични опити, проведени от артисти, които търсят свои пътища и начини”, припомня си тези времена един от тримата му основатели Стефан А. Щерев. Той, Ива Свещарова и Вили Прагер споделят обща професионална история още от 90-те години, която крепи мотивацията им това да е фестивал от артисти за артисти и до ден-днешен.
Финансирането и тогава, и днес продължава да е проблемна и болезнена тема, която разпалва всички организатори на фестивали в този жанр. Но в началото трудностите включват и “липса на пространства за представяне на танц, неяснота около понятието съвременен танц”, припомня си Свещарова. Въпреки че днес имат зад гърба си показани над 160 български и чуждестранни представления, а от 2012 г. поддържат и образователната платформа “Без дистанция”, тя се опасява, че заради продължаващата липса на подходи за развитие на културата и ограничените ресурси, с които работи свободната сцена, тя ще рухне и “всичко, постигнато досега, ще се окаже загуба на енергия, труд, креативност и мечти”.
Екипът на “Антистатик” - Стефан А. Щерев, Ива Свещарова и Вили Прагер I Фотограф: Теодора Симова
А в мечтите си те виждат “Антистатик” с времето да е не само софийския, а балканския танцов фестивал. За да се разгърне в целия си потенциал обаче, това трябва да бъде подпомагано не с международно финансиране, а от българските институции, които “да разберат най-сетне, че съвременното изкуство не е авангард, а бъдещето и да започнат да го подкрепят достойно”, допълва Прагер.
One Dance Week, който пък от софийски стана пловдивски фестивал, в мечтите на Асенов един ден ще е един от най-добрите такива за съвременен танц в Европа. Той открито споделя, че именно Пловдив е градът, в който е започнал да мечтае за това и че му дължи много. Но също така осъзнава, че “това няма как да се случи без амбиции и от страна на държавата”. “Тук, когато получим подкрепа, това е съпроводено с “дадохме му”. А като чуеш това, вече ти е ясен и манталитетът, и липсващите култура и разбиране.” Според него, за да развием българската сцена за танц, трябват инвестиции. “Какво да създаваме сега, как да го създаваме и къде точно да го изпратим с общ бюджет за танцови продукции на държавата България за 2021 г.от 60 000 евро?… Все едно да ви питам колко туристи ще посетят страната, ако маркетинг бюджетът ѝ за туризъм е 1000 евро на година. Срамно е.” Според него можем много повече, но диагнозата ни е “хроничен провинциализъм”, щом нямаме нито един театър, който целогодишно да представя съвременни изпълнителски изкуства не само от България, но и от Европа и света, което говори и за тежка културна изолация.
"Напречна ориентация" (Transverse) на Димитрис Папайоану I Фотограф: Julian Mommert
През погледа на 13-годишния си опит като организатори на такъв тип фестивали, всички те все пак открояват и добрите тенденции, които наблюдават и следят с интерес. За Асенов това е разпадането на рамките - “не вярвам, че в бъдеще изкуството ще остане в кутийките, в които го пъхаме сега”. Според Щерев сцената тук се “развива, израства, намира свои форми на съществуване, изнамира нова публика, естетики, вкус, ако щете. Публиката израства, идва нова, търсеща, гледала вече подобни неща.” Прагер допълва, че като силно социално изкуство съвременният танц “размишлява върху актуални обществени проблеми, формулирайки ги в сценично произведения… И задава въпроси, а отговорите оставя на публиката. Именно поради интереса ни към всички тенденции в това поле, през 2019 г. екипът на фестивала инициира единственото българско „Списание за танц“, на чиито печатни страници ежегодно разказваме за миналото, настоящето и възможното бъдеще на съвременния танц, класическия балет и градската танцова култура”.
ПРИЛИВЪТ
Отмествайки погледа от двата най-големи града в страната, откриваме успешни заченки на други по-малки и все още млади фестивали с подобна насока. Те не само потвърждават, че търсенето и необходимостта от такава сцена са осезаеми навсякъде, но че и в други основни градове лека-полека се трупа необходимата публика за нея.
Варненският Moving Body, чието шесто издание предстои тази година от 5 до 12 ноември, е рожба на Искра Проданова и Светлозара Христова. Тяхното първоначално желание е да създадат среда за съвременните сценични форми в родния си град и да покажат неконвенционалната страна на танца. “Започнахме с движенчески ателиета и постепенно разгърнахме програмата с представления, разговори, лекции, резиденции и прожекции на скрийнденс творби от цял свят, разговори - интервюта, статии. Това колективно тяло постоянно търси и намира начини да се движи”, споделя Искра.
“Как бързо тече животът от януари до декември”, Галина Борисова I Светлозара Христова и Искра Проданова I Фотограф: Гергана Енчева
Макар Варна да има много позитиви, той е все още консервативен, привличайки предимно туристи за сезона, без да умее да задържа младите, способни, идейни хора през останалото време, които не откриват с какво да се идентифицират, смята тя. Затова и тук основните предизвикателства и преди, и сега, са свързани с достигането до публика. Но също така и с планирането на дейности и партньорства занапред без устойчиво финансиране, без стратегия за развиване на такъв тип аудитория, както и без разпознаваемо пространство, което да предлага редовна програма и то не само от сценично, а съвременно изкуство въобще, пояснява Искра и допълва: “За нас децентрализацията на изкуството е много важна, както в летния сезон, така и извън него. По тази причина фестивалът се случва през първата седмица на ноември месец.” Тя отчита още: “Има много неща, с които се гордеем, и които сме постигнали за тези шест години. Надяваме се на припознаване и диалог с местната власт, както и на подкрепа, която не винаги получаваме.”
"Вода", 2018 г.
През 2017 г. пред същите предизвикателства в един друг морски град се изправя и фестивалът за съвременно изкуство “ВОДА” в Бургас, който също съсредоточва вниманието си около съвременните сценични изкуства. В първите си години той се осъществява с изключителната подкрепа на голям, предимно доброволчески отряд и Младежкия дом в града, използвайки пространството на неговия басейн и прилежащите му помещения - сауна, машинно отделение, съблекални и коридори - като сцена и локации за поставянето на пърформанси, инсталации и изложби. Идеята, че пространството може функционално да се преобрази по подобен начин, хрумва на неговата основателка Петя Стойкова, зад чието име повече от 30 години се нарежда и това на “Дюн”, още през 2002 г.. Тогавата с балета правят първия си танцов филм “Аквариумът”.
Кадър от сцената - празен басейн на "Вода", 2019 г. I Фотограф: Георги Георгиев
Освен финансови, предизвикателствата пред осъществяването му и тук в началото са свързани с голямата неизвестна - публиката, но и с други прагматични задачи като поставянето на танцов балатум в изпразнения от вода басейн - “това е като извънземен кораб на главната в Бургас”, отбелязва Петя. За крехките години на своето съществуване “ВОДА” обаче успява да ги преодолее, да развие интерес към постиженията на съвременната творческа мисъл и да промени гледната точка към изкуствата в града, смята тя. И макар неговото пето издание от 10 до 12 септември тази година да е и първото, в което родният му дом - басейнът - да не е част от програмата, фестивалът намира нови алтернативни места, които да запълни с “ВОДА” от танц, пърформанс и инсталации, като часовниковата кула на Централната гара, “Симбиотично” край Солниците, Модерен театър и Barbossa и продължава да е единствен по рода си в Бургас.