Лунарна соната

Игрите между тъмнина и светлина отново ще бъдат по-забавни с настъпването на дните между 11 и 14 май, когато второто издание на Фестивала на светлините LUNAR обещава да превърне обиколката на София в едно по-вълнуващо приключение. Тази година представените творби с автори от цял свят ще са 23 – четири видео и осем статични проекции, както и девет светлинни инсталации, интерактивно ателие за рисуване със светлина и светлинен парад. Ще можем да ги видим да красят едни от най-известните столични фасади, площади и паркове не само в централната част, но и извън нея, и то без билет. Условието е само да хванем правилния отрязък от време между 21 ч. и полунощ, когато светлините ще бъдат включени.

През 2023 г. LUNAR прекрачва не само границите между светлината и тъмнината, но и между поколенията, като представя творбите на култови български творци по нов начин.

Основната визия на фестивала през 2023 г. е дело на художничката Текла Алексиева, а в паузите между 3D мапинг спектаклите фасадите на Националната библиотека, Регионалния исторически музей и Българската банка за развитие ще бъдат осветени с други нейни творби.

За да отбележи и годината, в която Любен Зидаров щеше да навърши 100 години, както и за да си припомним за пореден път силата на художника да отключва нови портали към приказното, върху фасадата на Народния театър ще бъдат прожектирани негови творби. Те са селектирани от сина му Филип Зидаров, заедно с когото имат десетилетна практика да работят в екип, който той описва като “художникът и неговият агент“.

Ето част от онова, което двамата споделиха по повод участието си в LUNAR:

Илюстрация: Текла Алексиева

ТЕКЛА АЛЕКСИЕВА

Интересът към творчеството Ви сякаш не спира да се обновява сред младото поколение. Как си го обяснявате?

Нямам обяснение. Някъде в огромната Галактика скръцва колелото на съдбата и нещо се случва… А младото поколение се оказва четящо, въпреки критиките към неговата привързаност към новите технологии. Интересът към мен започва от книгите, които съм илюстрирала. Това е естествено — много четат, малко ходят из изложби и галерии, а моите илюстрации сами по себе си са картини.

Преоткривате ли нещо за себе си в този процес и всъщност съществуват ли граници между поколенията?

Нищо не преоткривам. Знам се наизуст. Когато нещо направя добре, знам, че е добре, независимо има ли интерес към него. Колкото и егоистично да звучи, художникът рисува преди всичко за себе си. Нали това се нарича призвание. Е ако и хората го харесат, това вече е успех. А границите са доста размити. Аз харесвам първобитното изкуство например, въпреки че е от поколения отпреди 30 000 години. Границите са само в МОДАТА, тя минава и заминава…

Какво мислите за новите форми на изкуство и как те се съчетават с Вашето творчество?

Мисля си, че е в реда на нещата да се търсят нови форми. Иначе има застой в мисленето, а това не е хубаво. Дали са сполучливи и убедителни — това е въпрос на дълго изследване, неподходящо за едно кратко интервю. Въпреки че съм баба, живея в съвремието, следователно съм съвременна баба. Нищо съвременно не ми е чуждо, освен бездарието.

Кой е най-големият мащаб, в който сте виждали досега творбите си и какво е усещането да се появят върху цяла сграда?

Завършила съм стенопис в Академията, или, както е точното название на специалността — „Декоративномонументална живопис“. Рисувала съм върху стени, а където стени, там и сгради, въпреки че понякога размерът има значение и има специфика на израза и трябва да се внимава. Усещенето ще го усетя на фестивала, дай Боже, хората да са доволни.

 Илюстрация: Любен Зидаров

ФИЛИП ЗИДАРОВ

От книгите - към фасадите на сградите. Кой е най-големият мащаб, в който сте виждали досега творбите на баща Ви?

В много от своите самостоятелни изложби той обичаше да слага по няколко фотоувеличения на отделни илюстрации, които да служат като визуални акценти в пространството на експозицията. През последните години дори сам правеше увеличенията във вид на рисувани оригинали. Такива бяха показани в изложбите по повод новите издания на Андерсеновите приказки, “Том Сойер“, “Принцът и просякът“ и “Островът на съкровищата“.

В другите области от творческото амплоа на баща ми, неговото най-голямо изпълнено произведение е монументалният стенен килим “Моят град“, днес в колекцията на Националната художествена галерия. Забавното в случая беше, че идеята да бъде превърнат в голямоформатен текстил дойде от негов колега, а “проектът“ всъщност беше кавалетна работа в темпера, която той бе нарисувал за собствено удоволствие.

Проектът на MP-STUDIO за фасадата на Народния театър обаче е иновативен и определено най-големият мащаб, в който произведения на Любен Зидаров някога са били представяни. Тук основното не е самият размер, а различната форма на комуникативност, постигната от създателите на тази светлинна инсталация. При това не само като визия и пространство, но и като игра с времето, фактите, спомените и емоциите, свързани с конкретни творби и техните деривати, преобразувани в съвременна форма на “виртуална реалност”.

Илюстрация: Любен Зидаров

Защо е важно да се прескачат границите между поколенията в изкуството?

Мисля, че не съществуват такива. Напротив - винаги има изключитено силна приемственост, дори когато в историята на изкустват тя се манифестира като противопоставяне или антипод на познатото или възприетото за еталон и пример. От древността до днес това е и движещият метод на естетическите процеси.

Някъде бях срещнал следната мъдрост: “Никой не е станал художник, защото му се е приискало да нарисува нещо, което е видял – станал е такъв, защото е видял картина на друг художник“.  

Защо форматът на представяне има значение?

Впрочем, сам по себе си едва ли има значение. Всяко значимо художествено произведение живее в своя собствен формат, в онзи, който съществува, въпреки че замисълът може да е имал множество авторски варианти, осъществени или не. И една тетрадрахма от Сицилия, и композицията Лаокоон са велики произведения на античната скулптура. Както и най-малката рисунка от Микеланджело и фреските на Сикстинската капела са оценени не (само) заради размера, а в друга система на духовни стойности. Как, къде и за какъв вид аудитория се създава или изпълнява дадена творба в повечето сучаи е решение на нейния автор във взаимно съгласие с поръчителя на произведението, ако е имало такъв. В определен смисъл, чисто механичната промяна на мащаба на съществуваща творба, крие опасността да се окаже минус в посока на превръщането й в кич.

Имало ли е предложения за представяне на творчеството на баща Ви, които сте отказвали?

До преди три месеца той сам вземаше решенията как и къде да показва или издава работите си, въпреки че винаги се е съветвал с мен. Имахме десетилетна практика в подобни случаи да действаме като екип, нещо като “художникът и неговият агент“.

Пълната програма на LUNAR e на www.lunarlights.eu