Слава Дойчева има енергия като за няколко души - тя е сред обещаващите режисьори и сценаристи в България, един от неуморните активисти за правата на жените и ЛГБТИ+ хората, а тези теми често присъстват във филмите ѝ по нетипично директен за местното ни кино начин. Директността със сигурност има и общо и с факта, че Дойчева е сред малкото личности в киното ни, които са открито хомосексуални и подобряват диалога по тези въпроси чрез личен пример.
В момента тя е фокусирана върху първите прожекции пред публика на новия ѝ късометражен филм “Черупки” със Стела Стойнова и Иван Дойчев – синтезирана история за неизказаните взаимоотношения между баща и дъщеря, чието действие се развива малко преди Великден.
“Филмът тръгна по фестивали в разгара на пандемията и след всички онлайн прожекции аз така и не можах да усетя реакции и обратна връзка”, казва Слава, която във филма показва колко могат да се различават привидно идиличният свят на една двойка и как той придобива по-неясни очертания, когато се сблъска с външния свят. “Сега ще наваксаме.”
След онлайн участието си на “София филм фест” в началото на годината, първото представяне пред публика стана факт на 30 май в The Steps, а прожекцията беше посетена от националистки групи в опит на създаване на провокации.
Следващото представяне на “Черупки” ще бъде на 24 юни в рамките на Срещи на младото европейско кино във Френския институт, заедно с други два къси филма на Дойчева - “Брак” (с участието на Мартина Апостолова, още един човек, който има присъствие в темите по човешките права в България) и “Оловно сърце”. Панорамата ще бъде придружена от дискусия.
Кадър от филма "Черупки"
Бяхте на Бургас прайд на 15 май, а два дни по-късно беше Международният ден за борба с хомо-, би- и трансфобията. С какви мисли пътувахте обратно към София - радост, че събитието се случи без значими инциденти или по-скоро тъга, че всяко място, което обяви подобно събитие, започва от нулата?
Върнах се с много смесени чувства. От една страна, съм възхитена от смелостта на младежите от Бургас, които въпреки огромния натиск и реални заплахи случиха това събитие и отстояха правото си да съществуват открито точно в този град. След като приключи всичко, повечето участници се събрахме и всеки разказа историята си…
Имаше много топлина и заедност, припомних си, че именно в това е силата и красотата на нашата общност. В същото време, нещата, които видях, чух и усетих по време на самия прайд бяха страшни, дори и да не се стигна до сериозни инциденти. Там по средата на площада, затворени в клетка и наобиколени отвсякъде, ние бяхме буквално на мушка. Продължавам да не разбирам как някой би допуснал, че бихме рискували живота си за едното “парадиране”. Аз бях там, защото искам да живея нормален живот, пълнокръвен, пълноправен и без страх. И пътят е дълъг, особено когато тръгваме от нулата. И да, рисков е, особено в личен план, но аз просто не вярвам в българската максима за преклонената главица.
Това че филмите, героите и сюжетите Ви са в българския контекст, предпоставя ли и към определени подходи към ЛГБТИ+ темата?
Филмите ми отразяват това, което виждам около себе си. И да, в България има една специфична форма на “don’t ask, don’t tell” и тя е болезнена тема за мен и всичките ми ЛГБТИ+ приятели. Само че мисля, че това не се отнася само до нас… Наблюденията ми са, че неговоренето, несподелянето и непознаването на ближния се срещат повсеместно във всякакви семейства.
Кадър от филма "Брак"
Тъй като играхте сама главната роля в “Брак” - колко лесно или трудно решавате, че една роля, която създавате като автор, е за Вас или не е за Вас като актриса?
Има две страни на тази монета. Като режисьор се опитвам да се отстраня и да съм обективна - кой е правилният човек за дадено нещо, ще спечели ли с нещо филмът, ако съм аз? Или повече ще загуби? Понякога се прослушвам и като актриса – човърка ли ме тази роля, страх ли ме е от нея. Ако ме е страх, значи има и какво да дам.
Къде се пресичат и къде се разделят режисьорът и активистът във Вас?
Това е много интересен въпрос и аз често също си го задавам. Понякога има сериозни сблъсъци в мен, а понякога едната роля съвсем притихва за сметка на другата.
Съществената разлика е, че като артист аз се интересувам от сивите зони. От нещата, за които не можеш лесно да отсечеш – правилно или грешно, нямам добри и лоши герои, търся неуловимото. А като активист се стремя да отстоявам това, в което вярвам безпрекословно, това, за което не допускам алтернативи - като правото на достойнство и равенство. И в това нещата са по-прости – трябва ли да се узаконят еднополовите партньорства? Да. И точка.