Марко Д`Агостин: Танцът е честен договор с публиката

Марко Д’Агостин посвещава спектакъла Best Regards на своя учител Найджъл Чарнок - британската легенда на изпълнителските изкуства. Бунтар, експериментатор, ментор и вдъхновител, Чарнок прави революция в танца, театъра и пърформанса, оставайки ярка следа.

След като се запознават през 2010-а и работят заедно, Марко Д’Агостин променя изцяло своите възгледи като хореограф и изпълнител – на сцената лимитите не съществуват, там няма невъзможни неща. Best Regards неговото е танцово сбогуване с Чарнок, но и преклонение пред любовта към танца, към готовността да гориш всеки път, когато стъпиш на сцената.

Срещаме се с Марко Д’Агостин дни преди представянето на Best Regards, за да разберем повече за това как се ражда идеята за спектакъла, за работата с Чарнок и за бъдещето на изпълнителските изкуства.

Здравейте, Марко. Вашият спектакълB est Regards ще гледаме в сряда, 24 май, като част от програмата на One Dance Week 2023, но нека се започнем отначало. Как и кога поехте по пътя на танца и изпълнителските изкуства?

Започнах да танцувам доста късно, едва 21-годишен. Дотогава ски бягането беше единствената форма на физическа тренировка, която практикувах. Над 10 години тренирах на състезателно ниво, този спорт остави съществени следи в подхода ми към сцената. Винаги съм искал да танцувам и да се изявявам в театъра още от дете, но израснах в среда, в която беше непосилно да си представя, че ще сбъдна това желание. След като го пазих в тайна толкова дълго време, мисля, че то оказа силно влияние върху начина, по който сега възприемам сцената - като място, където енергията избухва, а танцът винаги изчерпва цялата енергия на изпълнителя.

Best Regards е писмо към вашия учител - един от пионерите на съвременните изпълнителски изкуства Найджъл Чарнок. Каква беше първоначалната ви идея и как я трансформирахте до завършения спектакъл?

Best Regards е писмото, което пиша с 10 години закъснение до човек, който няма да ми отговори. Това е начин да кажа: "Скъпи Н, аз също исках да бъда твърде много". Това е покана за достъпен, човешки, поп трибют - да пеем заедно за носталгията, която мъчи всички нас, закъснелите да кажат това, което са искали. В сянката на отминалото време и под лъчите на светлината, която Найджъл Чарнок продължава да хвърля върху сцената за танцуващите днес, ние караме ударен рефрен да зазвучи отново, разстиламе празен лист хартия пред очите си и се питаме: Как да започнем това невъзможно писмо?

Никога не съм мислил за представление, което да почита Найджъл или пък да го документира. От начало исках да се изправя срещу едно отсъствие, едно празно пространство, и да попитам себе си и публиката как да се държим в такава ситуация.

Фигурата на Найджъл - не като майстор и ментор, а като артист, който продължава да ни говори от не твърде далечното минало - ми позволи също се сблъскам и с езика на забавлението, на който той беше възвишен преводач, но мен винаги ме е плашел. Така се роди спектакълът, който донякъде прилича на възпоменателно парти, на което каня зрителите. Донякъде прилича и на юношеска стая, където едно пораснало момче се сблъсква с образа на публиката, към която се обръща, и се опитва да се забавлява, измервайки успехите и провалите на тази крехка връзка.

Как работата с Найджъл Чарнок промени перспективата ви като хореограф и танцьор?

Запознах се и работих с Найджъл през 2010-а. Тази среща беляза ясна граница в мисленето ми за пърформанса. След Найджъл, мисля за възможностите за танц в хоризонта на това, че всичко може да се случи на сцената. Найджъл беше невероятен артист. Със своите спектакли, хиперкинетични експлозии, в които пеене, танци, викове, импровизация, измислици и осезаема реалност на изпълнението бяха впримчени в бездънна празнота, той разшири обхвата на жанра "съвременен танц". И сякаш въплъти до съвършенство онази възможност за изкуство, която Дейвид Фостър Уолъс би нарекъл "провалено забавление". Всичко в Найджъл беше енергия, желание, воля. И все пак, както той отчаяно повтаря в солото си One Dixon Road, "няма нищо друго, това е нищо, нищо няма смисъл".

Найджъл доказа, че е безсмислено да се говори за театрален "жанр" или даже за "замърсяване". Той боравеше така естествено с инструментите, с които разполагаше - танцът му беше и негов глас, както свиренето на саксофон, виковете му, способността да импровизира с публиката. През годините съм опитвал да приложа този урок. Всички инструменти, които използвам, нямат нищо общо с измерението, свързано със самата среда, няма рефлексия върху езика. Езикът винаги е някак си единствен, само този на живото изпълнение, изградено около конкретен призив за действие от страна на зрителя. Медиите, които използвам, са като играчки, те имат еднаква стойност. Някои са по-сложни, други по-прости, но в основата им се крие отчаяната радост на дете, което използва всички тях, за да създаде свой свят.

Каква е ролята на публиката във вашите спектакли? Ако зрителят трябва да си тръгне с нещо от залата, какво искате да е то? 

Обичам да мисля за представлението като за покана, която е конкретно отправена към зрителя. Всеки спектакъл е своеобразен договор, предложен на публиката по малко или много ясен начин. Той определя вида участие, което се изисква както от зрителя, така и от изпълнителите на сцената. Винаги се стремя честно да предлагам този пакт и да го спазвам. 

В изследователската работа за моите спектакли непрекъснато се съобразявам с погледа на зрителя и се упражнявам да предвиждам реакциите му, хода на мислите му. В процеса на изграждането на даден спектакъл предвиждам моменти на свобода и “въздух” за погледа на зрителя. Представлението не трябва да манипулира зрителя, а по-скоро да направи гледането му отговорно, да го постави в затруднение, ако е нужно. Погледът на публиката трябва да се движи свободно, докато наблюдава случващото се на сцената. Конструирам драматургията на моите представления сякаш диктувам времето, ритъма и качеството на чуждия поглед. Композирам елементите, мислейки къде бих искал да се спират очите на хората, а с очите - техните мисли, а с мислите - техните сърца.

Как технологиите променят танца и сценичните изкуства като цяло? Какво е тяхното бъдеще развитие и кой е най-важният акцент за вас?

Вярвам, че всички ние преживяваме момент на дълбока криза в областта на живите изкуства. Причините са много и тук не е мястото да ги анализирам, а и не смятам, че съм подходящият човек за такава оценка. Днес има много форми на забавление, които са изключително ефективни и по-достъпни за публиката. Много е трудно театърът и танцът да се конкурират с телевизионните сериали, киното, социалните медии. Ако искаме театърът да оцелее, трябва да помним, че той вече има своя технология -  това е способността му да изгражда връзка със зрителя, каквато не се отдава на никоя друга форма на изкуство. Театърът ще оцелее, ако тази връзка се поставя все повече в центъра на самия занаят. Искам хората да осъзнаят, че наистина имат нужда да се съберат в едно затворено пространство с още човешки същества, за да видят как други човешки същества се движат и говорят за тях, благодарение на тях, заедно с тях. Вярвам, че всеки изследовател в полето на изкуствата на живо и на изпълнителските изкуства, който търси нови форми и нови езици, трябва сериозно да се запита как да обновим механизмите на тази връзка.

One Dance Week представя Best Regards на 24 май.

Допълнителна информация и билети - тук.