Още с дебюта си “Стоичков” (2012) Борислав Колев вкара забележителен гол в главата на българските зрители, печелейки титлата за най-гледан документален филм в родните киносалони. И нищо чудно. През първото полувреме на живота си Колев минава през ВИТИЗ (“Кинознание”), после трупа внушителен опит като журналист във вестниците “Култура”, “Стандарт”, “Сега” и др. Бил е сценарист на документални филми и телевизионни предавания и е заемал ръководни позиции в БНТ, телевизионния канал “Спорт 7”... Сякаш обаче винаги са му били по-важни личните истории, а те са страшно много. Като режисьор ни прави съпричастни към нелеката съдба на щангиста Ангел Генчев в “Салто мортале” (2015), запознава ни със света на незрящия скулптор Денис в “Окото на минотавъра” (2017), включва ни в един Jam Session (2018) с Николай Иванов – ОМ и ни вкарва в тоталния “Рокендрол” (2019) на второто поколение от българския рок. В момента работи по филма “Невидими връзки” за художника и аниматор Теодор Ушев.
Какво прави сценаристът в документалното кино и как се случи при Вас съчетанието с режисурата?
С режисура се захванах, защото ми писна да се ядосвам как еди-кой си режисьор ми е развалил хубавия сценарий, затова реших да си го развалям сам. А и от тийнейджър искам да снимам филми. Реших го, още когато гледах “Бракът на Мария Браун” на Фасбиндер в началото на 80-те във Варна. После учих за това. Но в началото на 90-те пари за кино в България нямаше, започнах да се занимавам с журналистика, тази работа ме увлече и наистина много я обичам. Аз и досега се чувствам повече журналист, отколкото режисьор. Това ми е в кръвта, буквално съм израснал в редакцията на варненския “Народно дело”, който някога беше най-големият и добър вестник извън София. Леля ми Луиза Тахмисян работеше в културния отдел, тя възпита в мен любовта към журналистиката.
Кадър от филма "Салто мортале"
До момента филмите Ви са или за спортисти, или за хора на изкуството. Какво е общото между спорта и изкуството?
Моята мечта беше да стана футболист. И да съм поне толкова добър, колкото вуйчо ми Кеворк Тахмисян, който през 70-те беше голям играч. Ритал съм във всички формации на “Спартак” (Варна), без мъжете. Играл съм и мъжки футбол в Б група и в А окръжна. Където впрочем имаше добри футболисти, минали през елитни отбори, но вече на години. Както знаете, и Стоичков е тръгнал от долните дивизии. Е, той стигна до Барса. Аз също стъпих на “Камп Ноу”, ама само като част от снимките на филма.
Иначе има различен тип сценарна работа в документалното кино. Ако пишеш на историческа тема или с герой, който вече не е между живите, нещата са по-ясни. Тогава можеш да структурираш историята по-подробно и да се придържаш към тази структура при снимките. Когато работиш с живи герои обаче, което аз предпочитам в режисьорските си филми, защото ми е по-интересно, сценарият е по-скоро изразяване на намерение какво смяташ да правиш в бъдещия филм. В него залагаш основните тематични насоки. А самият снимачен процес винаги носи изненади и се случват неща, за които не си предполагал, докато си писал сценария. И в повечето случаи в моите филми това е за добро.
Кадър от филма "Стоичков" (2012)
Как натрупаният журналистически и филмов опит се отрази при снимките на първия Ви документален филм “Стоичков”?
При срещата ми със Стоичков нямах режисьорски опит и ме беше страх да не се проваля. Впрочем този страх от провал ме преследва винаги, когато правя кино, за добро или лошо. Но като че ли повече за добро, защото вътрешният ми редактор е нащрек. Така се случи, че първият ми снимачен ден беше на 7000 километра от България – в Йоханесбург, Южна Африка, където Стоичков по това време, през 2010 г., беше треньор. Тресях се от притеснение в нощта преди старта на снимките. Ударих няколко уискита и си казах: “Бориславе, стягай се, щото нямаш друг избор!”. И се стегнах, къде ще ходя… Пред гениален чешит като Стоичков, който има изключително силен и чепат характер, ако демонстрираш слабост, си аут. Смятам, че се справих. И досега това си остава любимият ми филм. А и е най-гледаният български документален филм от 1989 г. насам.
Когато спортът се прави от хора като моя идол Йохан Кройф, това е висша форма на изкуство. Той го направи и като футболист, и като треньор. Аз имах честта да снимам Кройф в “Стоичков”, да се срещна два пъти с него, да ми дойде на премиерата в Барселона, да му подаря вече готовия филм и да си говорим. Тези две срещи са моя сбъдната мечта и едни от най-щастливите мигове в живота ми! Великият оперен певец Хосе Карерас, фанатичен фен на Стоичков, когото също имах шанса да снимам, винаги сравнява изкуството и спорта. И ги слага на един кантар. И понеже това са моите две страсти, затова правя филми за спорт и изкуство. С едно уточнение обаче – винаги се опитвам да разглеждам съдбите на различните герои в контекста на съответната епоха. В този смисъл се опитвам моите филми да бъдат и исторически, и политически, и психологически. Но преди всичко – да са просто и ясно разказани, да са интересни и на хората, които не са изкушени от спорта или изкуството. И да вълнуват.
Кадър от филма “Окото на минотавъра” (2017)
В момента работите по документалния филм “Невидими връзки” за Теодор Ушев. Какво Ви привлече в тази история и има ли невидима връзка с останалите герои от Вашите филми?
Този филм е по идея и сценарий на Мария Ландова, оператор и монтажист е Мирослав Гайдошик, звукорежисьор Александър Симеонов, а оригиналната музика е на Никола Груев Котарашки. Той е част от една тетралогия, заедно със “Стоичков” (2012), “Салто мортале” (2015) и “Рокендрол” (2019). Все герои от едно поколение, формирани в едно и също време, но с различни съдби. Професионалната съдба на Ушев е щастлива, но само той си знае какво му е коствало да пробие, живеейки в чужбина – при това в област като анимационното кино, в което той няма опит от България. Започва от абсолютната нула и стига до върха. Да спечелиш най-престижните фестивални награди, да те номинират за “Оскар” и да те обявят за най-влиятелния аниматор в света в последния четвърт век – това не е шега работа.
Ушев е фен на пънк културата и подчертава това. Приятел от детинство му е Иван Попов – Джони от първата българска пънк банда “Нови цветя”, която има важна драматургична роля с присъствието и песните си в “Невидими връзки”. Което пък е видима връзка между този филм и “Рокендрол”.
Постер на филма “Рокендрол” (2019)
Филмът Ви “Рокендрол” показва част от групите от така нареченото “второ поколение” в българския рок - музикалния ъндърграунд в средата на 80-те. Защо избрахте точно този период и кое от него остана неразказано?
Това е периодът на моите 20 години, тези пичове са ми връстници – те написаха и изсвириха парчета по теми, които ме вълнуваха тогава, а някои от тях ме вълнуват и сега. И мисля, че с музиката и особено с текстовете си те повлияха на мирогледа на една по-просветена част от моето поколение. За жалост, много от тези просветени хора емигрираха след 90-а година…
Сред учителите ми е титанът Тодор Андрейков, който живееше за киното. Когато започнах да следвам, течеше перестройката в Съветския съюз, която оказваше сравнително добро влияние и върху ситуацията в останалата част от европейския соцлагер, включително България.
ВИТИЗ, както и другите тъй наречени ВУЗ-ове по изкуствата, беше относително свободна територия. Не че не бъкаше от ченгета, включително сред студентите, които доносничеха. Някои от тях се издигнаха и днес пак са добре… Но партийната директива беше да се демонстрира по-либерален подход към плахите, предимно словесни прояви на бунтарство. Нали трябваше да се имитира демократизиране на обществото? От тази стратегия на комунистите всъщност се роди второто поколение в БГ рока. И слава Богу! Защото се създадоха наистина значими неща! Помня превърналия се по-късно в митичен рок фестивал в софийския Летен театър на 15 май 1987 г. Беше голям купон, глътка свобода. И през следващите дни в кафенето на ВИТИЗ – КЕВА всички говореха за фестивала. И всеки твърдеше, че е бил там. А всъщност повечето не бяха, но искаха да покажат, че са били част от такова важно събитие. Ето така се раждат легендите! Разказах за това време в “Рокендрол” по начина, по който аз го помня и чувствам, чрез бандите, които аз харесвам. Друг би го разказал по друг начин. И винаги ще има нещо неразказано.
Кадър от филма "Джем сешън" (2018)
Документалното кино в България рядко се фокусира върху музикалните теми. На какво се дължи това според Вас и кои са другите музикални истории, които си заслужава да бъдат разказани?
Аз имам още един музикален филм – “Джем сешън” (2018), по сценарий на Мария Ландова, с главен герой Николай Иванов – ОМ, сериозно име в уърлд музиката, което надхвърля регионалните мащаби. И със специалното участие на цигуларя Венци Такев, както и на двукратния световен шампион по бийтбокс SkilleR. Те имаха фантастичен общ музикален проект – Balkan Khans, който, както често се случва, беше по-популярен в чужбина, отколкото в България.
Мисля, че филмите на музикална тематика в българското документално кино не са толкова малко. Има ги, при това за различни музикални жанрове. Моят любим български документален филм например е музикален – “Сънувам музика” на Анри Кулев, по сценарий на поета Борис Христов, за Иво Папазов – Ибряма. Иначе със сигурност има още много музикални истории, които си струва да се разкажат.
Кадър от филма "Коледа" (2018)
Кои са според Вас специфичните черти на българското документално кино и кое го отличава пред света?
Българското документално кино е имало и има отделни добри филми, някои дори с международно признание, което невинаги е критерий за качество. Но ние никога не сме създали мащабна школа, която да излъчи мощна естетическа тенденция и да ни направи разпознаваеми пред света. Иван Стефанов има една теория за филмите-самотници в българското игрално кино от 60-те години – отделни много силни заглавия, които обаче не са плод на обща, трайна концепция. Аз мисля, че тази теория е валидна за цялото българско кино до ден днешен. И нека си го кажем откровено: на света не му пука особено за нас. Хубаво е, ако можем да създадем повече честни филми с универсални послания, без да имаме прекалено болни амбиции и без да се навеждаме услужливо пред конюнктурата, за да постигнем непременно фестивален успех.
Коя е най-интересната история, която никога няма да пренесете на големия екран?
Аз съм гледал доста кино и все имам чувството, че най-интересните истории вече са разказани. Появяват се и някои нови, които са хубави, но тях ги разказват световни автори с далеч по-голям талант от моя. За едно обаче съм спокоен: не правя тематични и естетически компромиси със собствените си разбирания за кино, бягам от всякакви напънати политкоректности, не ми пука кое е модно и кое – не. Следвам своя си път. А когато снимам, се чувствам щастлив. И прекрасно знам, че киното е като футбола отборна работа. Без екипа, с който работя, няма да постигна нищо.
