Най-щастливите дни в живота на Й-П Паси

„В един момент бях 33% сценарист, 33% режисьор, 33% оператор”, казва Й-П Паси (J-P Passi), когато описва разностранния си път в киното и вероятно оставя един процент за нова роля в процеса.

Той е част от кинематографския екип на някои от най-известните съвременни сериали. Бил е в операторския екип на „Чернобил”, който върна в публичния разговор вниманието към събитията в СССР и цяла Източна Европа през 1986 г., както и на втория сезон на The Last of Us, адаптация по популярната игра, която пък поставя въпроса как ще оцелеем и какво ще преоткрием, ако сме под всеобща заплаха. В родната си Финландия Паси е част от заглавия, които формират съвременния облик на местното кино и е основен сътрудник на режисьора Юхо Куосманен, с когото се свързват някои от най-успешните финландски заглавия. Сред тях са „Най-щастливият ден на Оли Маки” (The Happiest Day in the Life of Olli Maki, 2016), който разказва реалната „анти-Роки” история на известен през 60-те години боксьор, който желае спокоен живот с приятелката си вместо световна слава и отличения с “Грант при” в Кан „Купе номер 6” (Compartment no.6, 2021). И за двата филма Паси е отличен за операторската си работа от Manaki Brothers International Cinematographers' Film Festival и финландските Jussi награди.

Й-П Паси. Фотограф: Melle Branson

Но малко по-назад във времето, ще видим Й-П Паси в различна роля. „Идвам от документалното кино, това беше акцентът на работата ми през първите ми десет години в бранша.” Опитът му като режисьор е основно свързван с документалните The Punk Syndrome (2012) и продължението The Punk Voyage (2017). И двата разказват за една крайно нетипична пънк група от Хелзинки – Pertti Kurikan Nimipäivät, съставена от музиканти с различни специални нужди, физически и психически проблеми. В продължение на седем години Паси и Юка Каркайнен снимат пробива на пънк кохортата от гаражни музиканти през местен феномен до участници на „Евровизия”. Както и всички парадокси, които могат да последват от рязкото внимание към хора, които обикновено са маргинализирани: като при всяка истинска дива група, следва и имплозия. „Не съм особен патриот. Финландия има своите особености и тъмни страни, но това, че хората се припознаха с точно тези музиканти и ги подкрепяха по време на „Евровизия”, все пак казва нещо хубаво за това общество”, казва Паси, на когото му се налага да отклони няколко големи кариерни възможности, за да довърши проекта. И до ден-днешен в контакт с музикантите, все още сред големите ексцентрици на Хелзинки.

За тези и други успехи той ще разкаже в майсторски клас заедно с Тонислав Христов, който има дълга кариера като режисьор във Финландия. Двамата ще разговарят пред публика на 24 октомври от 18:30 ч. в кино „Одеон”, като част от програмата на фестивала “20 години Фотосинтезис”. Сред темите, които ще засегнат, са партньорството между оператора и режисьора в снимачния процес, смесват ли се границите между документалното и художественото.

Кадър от отличения с “Грант при” в Кан „Купе номер 6” (Compartment no.6, 2021). За операторската си работа Паси е отличен от Manaki Brothers International Cinematographers' Film Festival и финландските Jussi награди

„В хода на снимането се изгражда силна връзка между оператор и режисьор, може би имаме такава именно с The Painting Sellers (2010), на който бях и сценарист", казва Паси. Историята е вдъхновена от реална случка: в късните си тийнейджърски години той пътува с продавачи на картини, които търсят късмета си от град на град, а малкото пари отиват за алкохол. „Спечелихме награда за млади професионалисти в Кан и тя ни даваше директна възможност да представим и следващия си филм на фестивала. Така се отвориха много възможности, въпреки че не знаехме каква ще е следващата ни стъпка. Независимо колко човека има на сет, ние носим отговорността за начина, по който се разказва историята, как се хващат моментите. Трябва да сме в синхрон”, казва Паси, докато снима нов филм именно с Куосманен.

Паси изглежда като точния глас по темата за това от какви истории имаме нужда: има ли завой към документалното, тъй като измисленото някак се изчерпва, или напротив, може би има все повече нужда от нови идеи в полето на художественото? Вижда опита си в документалното като важен за изграждането на „reel-feel” атмосферата във филми като „Най-щастливият ден на Оли Маки”, където използването на 16-милиметрова лента мигновено ни пренася естетически към 60-те години.

Й-П Паси. Фотограф: Melle Branson

А какъв е Паси като зрител? „Ако снимам игрален филм, като че ли бих гледал нещо съвсем различно, примерно сериал, стенд-ъп комедия или документална продукция. Не бих искал нечия друга визия от подобен проект да се смесва с моите идеи, когато работя. Когато не снимам, тогава свободно като зрител мога да гледам игрални филми и фикция като цяло. Във Финландия, както и в други страни от региона, има голямо увличане към т.нар. true crime истории, които започват от истински случай, а в един момент от подкаста, става сериал и т.н. Но това че подобни продукции за истински убийци и престъпления са толкова популярни сред обществото ме кара да се чувствам странно, лично аз ги избягвам”, казва Паси.

Той е обвързан с още заглавия, които поглеждат в дълбочина към финландската реалност, например документалния The Living Rooms of the Nation, който поглежда към живота на реални хора, разказан през страховете и несигурностите им, споделени в спалнята. Играта с тишината и неизказаното е основна съставка и в един от режисьорските му опити – Driver (2013), създаден с Йярко Т. Лайне, също сред основните финландски оператори в момента.

Кадър от “сериала Чернобил”

Й-П Паси е роден през 1974 г. в Ювяскюла в централната част на Финландия. До голяма степен увлечението по снимането идва след дълги колебания къде точно да се реализира. „Идвам от семейство, в което няма никаква предразположеност към изкуството. Баща ми беше социален работник, майка ми – секретарка към мениджмънта на голяма фабрика. Виждаха ме като юрист и искаха да следвам право, което беше мечтата на всички родители заради потенциалната финансова сигурност. Но винаги съм бил много инатлив, също така единствено дете в семейството, така че нямаше начин да последвам предначертан път. Винаги спорих с тях, но от друга страна нямах кой знае колко конкретна идея какво да правя с бъдещето си.”

Казва, че като град далеч от морето, детството в Ювяскюла е създало една романтична идея за корабните пътешествия. „Бях запленен от идеята да стана моряк. Кандидатствах за морската академия три поредни години, но представете си, бях толкова загубен, че смятах, че трябва да бъде поканен на изпит, вместо просто да отида на изпита.”

Определя се като отдаден пацифист, но все пак се съгласява да премине през казармата, най-вече като жест към дядо му, сражавал се срещу руснаците през „зимната” война на 1939-1940 г. В опитите да намери призвание, някак случайно разбира за филмово училище с едногодишни курсове.

Й-П Паси. Фотограф: Melle Branson

“Тогава ме осени мисълта, че има реални хора, които работят това, че има кино индустрия и тя е нечия професия. Звучеше ми толкова налудничаво и вдъхновяващо точно колкото идеята, че мога да бъда моряк. Подадох документи почти на шега и след като влязох бях напълно влюбен в целия процес.” Пише първия си сценарий две седмици по-късно, приятел играе в дипломния му филм. “Изпитвах една такава особена свобода, все едно детството е започнало отначало.”

Кариерата му нетипично смесва работа по продукции от Западна, Източна Европа, Скандинавия, Щатите, но както той уточнява, понякога е трудно проектите да бъдат определени стриктно като принадлежащи на определено място: например, екипът на „Чернобил” включва екип от поне деветнадесет националности. „Бях дете на десет години по време на експлозията. Това че почти всички на сета имахме спомени от аварията със сигурност създаде чувство на отговорност към историята и я направи по-лична. Със сигурност това не е случаят във всяка една продукция. Особено когато 700 души работят едновременно, снимките приличат повече на военна операция, отколкото на разказване на истории, няма много пространство за емоционално отдаване.”

Ще го видим ли скоро отново като режисьор? “Заради всички ангажименти през последното десетилетие, като че ли сега се идентифицирам най-вече като оператор. А и намирам много свобода в тази работа – режисирането преминава през търсене на партньори и спонсори, което не ми е сила, харесва ми, че проектите идват при мен, след като е сигурно, че ще се получат. Но в някои по-тихи моменти определени идеи идват… Кой знае, ако бъда безработен за достатъчно дълго време, може и да стана отново режисьор!”

Дискусията между Тонислав Христов и Й-П Паси ще се проведе на 24 октомври от 18:30 ч. в кино „Одеон”. Те ще говорят за практиката си и на 25 октомври във Фотосинтезис.