„Кино „Лента“ – едно представление между театъра и киното

Мария Страшилова е от най-младото поколение театрални режисьори и „Кино „Лента“ е първото ѝ професионално представление и театрален текст. Завършва университета „Тринити Колидж“ в Дъблин през 2022 г., като специализира театрална режисура и се дипломира с представление по книгата „Чумата“ на Албер Камю. С него участва на четвъртото издание на фестивала „Данаил Чирпански“ в Стара Загора и печели наградата за режисура. Интересува се от социално зареден театър, абсурдизъм, комедия и интеркултурни колаборации.

Мария Страшилова, фотография Мирослава Желева

Трудно е да се намери софиянец, който поне малко да се интересува от кино и да не е чувал за „Влайкова“ – най-старият киносалон в столицата. Неговата история датира от далечната 1925 г., когато Мария Влайкова решава заедно с нейния съпруг Тодор Влайков да построят зала за прожекции и читалище. През пролетта на 1926 г. мечтата ѝ вече е факт. Тя завещава новопостроеното кино на тогавашното Министерство на народното просвещение с идеята „да носи висша естетическа наслада и да възпитава младото поколение“. За тези почти сто години салонът преминава през множество турбулентни периоди, бива разрушен по време на Втората световна война и съграден отново, а през 2019 г. е пред прага на окончателното затваряне. Тогава е организирана дарителска кампания, която за няколко месеца успява да събере нужните средства, за да се смени старият лентов прожекционен апарат с модерно устройство, благодарение на което могат да се прожектират съвременни филми. Киното още веднъж е спасено с помощта на хората, които го обичат. Така накратко се завърта хронологията на емблематичния софийски киносалон, това е и фонът, на който се развива сюжета в театралната постановка „Кино „Лента“, която вдъхва живот на тази история. Представлението е авторски проект на режисьора Мария Страшилова и четирима актьори от сдружение „Шум и Бяс“.

„Кино „Лента“, фотограф: Александър Негревски

Действието на пиесата се случва буквално и преносно в кино „Влайкова“. Вдъхновено от действителни събития, развили се през 2019 г., когато прототипът на главния герой Орлин – Денис Българанов (тогава журналист в платформата за късометражно кино „Кинематограф“) – публикува статията „Какво е нужно, за да се спаси едно кино“, посветена на изпадналата в немилост зала. „Кино „Лента“ разказва за младия журналист, който събира материали за своя текст и така се среща с трима от служителите в киното. Всеки от тях е потопен в собствените си тревоги и проблеми, но същевременно е специфично свързан с киносалона. Така личните спомени, разочарования и надежди се преобразуват в метафори, както за моментното състояние, така и за бъдещата съдба на кино „Влайкова“, а то от своя страна в иносказание за неминуемите промени, настъпващи в съвременната киноиндустрия и въобще в обществото.

Старият лентов прожекционен апарат се превръща в централен обект на конфликта в пиесата. С чаткането на машината, докато ролките се въртят и специфичното живо, органично и меко изображение на лентата, той позволява едно автентично изживяване на зрителите. Зрители обаче няма. Никой не иска да гледа старите арт-хаус филми, за съжаление на прожекциониста Тодор. Това, което се търси са новите заглавия на „Марвел“ и подобни пищни картини, изпълнени с екшън и лесно смилаемо действие. Преживяване, придружено от дъвченето на пуканки. Тук се сблъскват двата не задължително противоположни аспекта на киното и въобще изкуството. От една страна интелектуалното изживяване и задълбочаване, а от друга забавлението. В крайна сметка и двете посоки са легитимни. Проблемът е, че за да съществува един киносалон трябва да има посетители, а по-голямото търсене е във втората посока. Как да се постигне баланс между двете? Дали старите филми трябва просто да се изоставят като атавизъм, чието време е отминало и да се прегърне изцяло новото или пък новите касови продукции трябва да се заклеймят като непритежаващи стойност и „Влайкова“ да остане изцяло филмотечно кино? Но ако няма кой да гледа лентите, тогава какъв е смисълът от това и как да се самофинансира подобно начинание?

„Кино „Лента“, фотограф: Александър Негревски

Въпросът е комплексен и всеки от персонажите има свое виждане за него, според собствените си нужди и представи. Разпоредителката и чистачка на салона Нели (Никол Василева) смята, че най-добре е той да се превърне в супермаркет, така поне служителите там ще взимат нормални заплати. Бившият актьор и барман в киното Ади (Мартин Иванов) изглежда безразличен, тъй като е разочарован от собствения си неуспех и от хората, които смята за повърхностни егоисти и конформисти, така че според него няма голямо значение дали „Влайкова“ ще продължи да съществува или не. Прожекционистът Тодор (Александър Притуп) е сигурен, че прожекциите на лента са единственото смислено нещо в този киносалон и че зрителите просто трябва да проумеят тяхното качество, а журналистът Орлин (Светлозар Начев) вярва, че делото на Мария Влайкова трябва да се продължи, историческото кино да се осъвремени и да пуска и нови филми, тъй като сред тях също има стойностни произведения, а и това е бъдещето. Така се оформят основните смислови линии. Памет – бъдеще, лентово – дигитално кино, арт хаус – комерсиални филми, вяра – невяра в прогреса, интелектуално – хедонистично разбиране за изкуството.

„Кино „Лента“, фотограф: Александър Негревски

„Кино „Лента“ е любопитна сплав, която обединява театър и кино в две различни плоскости. Пиесата се играе в самия салон на кино „Влайкова“, а актьорите не са ограничени в рамките на подиума, а използват, всяко кътче на залата, което изгражда едно особено усещане за реалност и същевременно пренасяне в друго, отминало време на същото пространство. Освен това, представлението органично вплита кадри от филма „Отклонение“ (1967) на Гриша Островски и Тодор Стоянов в действието и така за момент, както ние като зрители, така и персонажите, заедно гледаме прожекцията на големия екран. Един ход, който скъсява още повече границата между театър, кино и действителност, между публика и актьори, за да можем да се идентифицираме, да се поставим в обувките на тези герой, да съпреживеем тревогите им, които всъщност са и наши. Бариерата е максимално свалена и от непринуденото, почти небрежно и лишено от театралничене присъствие на актьорите, комбинация от игра и разговорен, жив език на диалозите.

Актьорският състав (от ляво надясно): Александър Притуп, Мартин Иванов, Светлозар Начев и Никол Василева, фотограф: Мирослава Желева

Разбира се, ако се вторачим достатъчно, ще открием слабости в едно или друго отношение. Ако търсим „високото“ изкуство или естетическите категории на класическия театър, то това може би не е постановката. Но ако имате нужда от свежа глътка въздух в своето театрално битие, и ви се гледа смела, експериментална, социално ангажирана, site specific (създадена специално за мястото, на което се играе) пиеса, сътворена от млад и мотивиран екип, то това е „Кино „Лента“.

Представлението може да гледате на 26-ти март и на 19-ти април от 19 ч. в салона на кино „Влайкова“.