Зад кулисите на „Критична маса”

Познаваме Силвия Чернева като изпълнител, хореограф, документален режисьор и автор на танцови филми, а на 6 март в „Топлоцентрала” ще можем да видим и режисьорския ѝ дебют в сценичните изкуства със спектакъла „Критична маса”. В него участват трима изпълнители, изправени пред критичен проблем – висящи във въздуха, те трябва едновременно да държат масата си да не падне и да вечерят от нея. Хореографията на Чернева търси носи дълбоко символно значение и търси отговор на въпроса как договаряме нуждата си от съвместност в баланса между риск и свобода, споделено и лично, безтегловност и летеж.

На фона на постмодерната криза, определяна от индивидуализма, „Критична маса" обръща внимание на последиците от непрестанното преследване на личните нужди, което често ни оставя в безтегловност. Спектакълът прави критична дисекция на илюзията за самодостатъчност, поставяйки въпроса дали в стремежа си към индивидуална свобода понякога трябва да поемем тежестта на метафоричната маса, позволявайки на другите да имат своята.

Срещаме се със Силвия Чернева, за да разберем повече за творческия процес зад създаването на спектакъла и за предстоящото му представяне в София.

СТЪПКИ КЪМ СЦЕНАТА

Първоначалната ми образователна посока беше в архитектурата. Завърших бакалавър в Англия и отидох да работя в едно студио, което специализираше в реставрации на стари и строителство на нови концертни зали и театри – там в продължение на две години изучих всякакви неща, свързани с това как трябва да бъде конструиран покривът, за да издържа на всичката окачена на него техника, откъде минават кабелите за прожекторите и колоните, с какво се покриват стените за идеална акустика, с какво се тапицират седалките и въобще цялата поддържаща конструкция, за да се създаде възможност един сценичен свят да се изгради и сподели с публиката. Тогава, мисля, си дадох сметка, че ми е много интересно измислянето на тоя сценичен свят, че имам интерес и да се движа и обживявам една сцена, вместо само статично да залагам параметрите тя да бъде обживявана в бъдеще.

Тук отварям скоба, че архитектурата и танца са много подобни в това, че и двете боравят главно с пространството и хората. И двете развиват едно фино внимание към това как се държат и движат хората в пространството и също как се изгражда пространство от и за хората, само че в архитектурата често е малко отдалечено, в по-обширен мащаб, докато танцът го прави тук и сега с ефимерното и настоящо присъствие на тялото.

Аз се интересувах от танц и от преди това, от малка въобще съм имала късмет да имам достъп до различни видове движение – първо художествена гимнастика, после бойни изкуства, по-нататък суинг и социални танци, оттам малко и в стрийт стиловете – постепенно развих разбиране за танците като много сериозен инструмент за това хората да се събират и да изграждат реалност заедно, че това мимолетно движение на тялото, което уж не оставя никаква следа, всъщност може да създава дълбоки връзки, открития и разкрития вътре в човек, между човек и друг човек, между изпълнител и публика.

По тази линия стигнах до магистратурата по съвременен танц в London Contemporary Dance School, една от главните консерватории в Лондон, където прекарах година и половина и се срещнах за първи път със съвременните изпълнителски изкуства и целия спектър възможности, които предлагат. Тогава си дадох сметка, че не е нужно да се специализирам и профилирам в строго определен предмет, че не съм „провален“ архитект, на когото му е късно да става прима балерина, а че мога да бъда “артист“, който канализира всичките опитности, с които се сблъсква, и чрез опит, грешка, работа, внимание и адаптивност може да изгражда собствени светове, които да способстват срещи, искреност, задълбочаване, разкрития и свързване на някакво общочовешко и фундаментално ниво.

ВДЪХНОВЕНИЯТА

Вероятно всеки го казва, но определено ми е повлиял филмът за Пина Бауш – точно с тази ѝ способност всеобхватно да изгражда свят чрез движение, сценография, костюм и звук. Танцьорите там са като някакви войници, които излизат на фронтовата линия и се сблъскват с всякакви най-съкровени човешки демони и ангели и ни се показват в срещата си, дават ни възможност като зрители да съпреживеем техния катарзис. В тази посока на силна стилизираност също много ме впечатляват работите на Димитрис Папайоану.

Едновременно резонирам доста с постмодернизма в някои жанрове на изкуството, например експерименталната група Флуксус от 60-те и 70-те и групата танцьори около Джъдсън чърч. Те отхвърлят виртуозността в класическия й смисъл, развиват интерес към ежедневието, случайността, общественото пространство и живот, фокусират се върху процеса, ангажират зрителите като съ-творци на преживяването, с лекота смесват жанровете и настояват, че изкуството не принадлежи на институциите, в които традиционно се помещава. Страхотно любима ми е Мерил Ладерман Юкелес (Mierle Laderman Ukeles) – американска артистка, която през 70те се самообявява като ‘artist in residence’ в нюйоркската служба по чистота и в продължение на години работи с чистачи, багеристи, всякакви поддържащи работници и формулира уменията им в разнообразни пърформанси, в които самите те участват. Този режим на гледане, в който изведнъж разпознаваме в обикновените, ежедневни и скучни неща някаква специфична красота, композиция, изкуство – това, мисля, ми е най-интересно и да привличам внимание към него е основният ми творчески импулс.

КРИТИЧНАТА МАСА

“Критична маса“ също тръгна от нещо ежедневно и прозаично – как се събираме около маса, за да се срещнем, да си кажем, каквото имаме, да ознаменуваме всякакви важни етапи в живота. Масата като символ на колективност, която обаче в нашето поколение сякаш не доминира толкова, колкото по-рано. Според мен директно свързано с културата на индивидуализъм, самодостатъчност, цялото това течение за оптимизация на елементите от живота, за да достигне човек максималния си потенциал. Аз също се чувствам жертва на този начин на мислене, който при мен поне води основно до преумора, прегаряне, някаква постоянна неудовлетвореност и самота.

Идеята възникна като шега, докато седяхме с приятели около една маса, нямаше достатъчно столове и си представяхме, че може да се провесим в седалки от тавана. Но ако всички висим, ще трябва да държим масата, а тогава как ще си използваме ръцете, за да ядем? Това договаряне ми се видя много перформативно и колкото повече си го мислех, толкова по-надълбоко почнах да усещам тази сладка ирония, как, ща или не ща, неизбежно в живота си държа най-различни маси с най-различни хора, и, ако искам да използвам, каквото е върху масата, трябва и да я държа за другите. И как освен тежест, масата е и опорна точка. Иначе, ако искам да съм „свободна“ и „самодостатъчна“, в случая с висенето – свободна от най-базовото ограничение на гравитацията, но се откажа от тази опорна точка, увисвам в едно нищо, в една странна безтегловност и безпомощност, в която движенията ми нямат никакво значение.

ТВОРЧЕСКИЯТ ПРОЦЕС

Процесът започна също като една своеобразна вечеря, в която аз бях домакин, поканих група приятели и им предложих тази отправна точка: четирима сме, висим във въздуха, държим масата и какво се случва оттам нататък? Така започнахме изследователския процес, който за мен е същината на едно произведение.

Както, ако си тръгнал на разходка в планината, виждаш хижата горе и си представяш, че просто ще повървиш малко и ще я стигнеш, но по пътя се оказва, че след първото възвишение има дере, после трябва да обиколиш през съседното било, да се спуснеш още веднъж, да изкатериш едно последно много стръмно и чак тогава си при хижата, която отблизо изглежда съвсем различна от каквато ти се е струвала в началото.

В работата с движение няма как изцяло да го планираш първо в главата си и после да го изпълниш, така движението се превръща в илюстрация, не работиш с изначалните му средства, които са отвъд думите, в интелигентността на тялото. В случая никой от танцьорите в екипа нямаше много опит с танц с въжета и седалки и, въвличайки се в процеса, трябваше да открием параметрите на възможното, подходящото, интересното и безопасното движение в тази постановка. В този сложен и интересен процес се отдалечихме доста от първоначалните намерения, открихме чисто нови възможности и се оказа бавно и стръмно да ги адаптираме обратно към идеята, която вече се бяхме ангажирали да представим.

ПОГЛЕД НАЗАД

През изминалата година в общи линии потеглихме на доста дълга разходка, в която периодично достигахме (по тъмно) някакви хижи, нощувахме в тях, но на сутринта все ми се струваше, че не са правилните и продължавахме напред. Сблъсках се с реалността, че с финансирания, срокове, ограничени бюджети, е трудно да се потопиш в дълъг и постепенен процес, или по-скоро трябва да го предвидиш отначало и да заложиш етапите в плана. В нашата адаптация самите представления се превърнаха в междинни точки, в които си отдъхвахме, използвахме възможността да видим работата отстрани и да чуем впечатленията на публиката, след което се залавяхме отново за работа с идеята да изгладим, изчистим, достигнем до някаква есенция на представлението.

Така намалихме броя на изпълнителите от четирима на трима, за да отворим действието и по своеобразен начин поканим и публиката на масата, едновременно с което разширихме екипа с повече танцьори, които да знаят параметрите  и да могат да участват, когато са свободни, за да се улесни продължаването на процеса. Развихме действието като смес от зададени хореографии и импровизаторски партитури (score), в които личността на всеки на масата има място да се прояви. Развихме и музиката и костюмите.

ЕКИПЪТ

Настоящата версия според мен е най-стабилната досега и има най-голям потенциал да заживее собствен живот. Ще я представим в следния колектив: изпълнители аз, Лу Кутон и Дани Кърнс (другите двама танцьори, които са участвали досега и ще участват и в бъдеще, са Даниел Денев и Николай Райчев). Музика на живо от Кристиан Василев (досега в екипа е участвал и Тони Хаджииванов). Костюми и сценография от Яна Меламед. Важна част от екипа са и драматургът Ясен Василев, както и Цвета Дойчева, която ни помага и насочва в хореографския процес. Въжените ни конструкции от самото начало измисля и окачва Желязко Мечков, снимки и видео имаме от Никола Гюлмезов, Николай Райчев и Александър Бенев, а прекрасните ни визии изготви Андреа Попйорданова. Представлението се играе в „Топлоцентрала”, които са и копродуцент, а основната част от финансирането за реализацията получаваме от фонд “Култура” по програма “Дебюти”.

ПУБЛИКАТА

Както и досега, публиката ще има възможност активно да възприема действието, като се движи свободно в периметъра на залата и избира гледната точка, от която да наблюдава. Нововъведение от последния ни спектакъл е, че вече след края на представлението зрителите също така са поканени да изпробват въжетата и сами да повисят и да се полюлеят. За нас също е много ценно да чуем обратна връзка и впечатления от всякакво естество, което правим в неформални разговори в залата и извън нея в самия край.

С какво бихме искали да си тръгне зрителят от залата? В идеалния вариант с някое чувство или спектър от чувства, които сме успели да генерираме в пространството и които са кацнали върху него. Да е съпреживял тежкото и лекото, рискованото и освобождаващото, през което сме преминали, и да е разпознал нещо за себе си вътре. Аз най-много се наслаждавам на такива представления, които после през чувството започвам да разопаковам и разбирам с разума си. Надявам се и като автор постепенно да развия този усет – доколко споделям, доколко оставям тайна, как изграждам връзката си с публиката, защото тя обикновено е много по-прозорлива и интелигентна от мен и изисква много уважение и внимание.

„Критична маса” е на 6 март от 19:30 ч., в „Топлоцентрала”.