Моето тяло, моят танц

“Всяко тяло е родено свободно, с достойнство и право да бъде на сцена. Всяко тяло има право на своя танц, без никакви различия, основани на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, материално, обществено или друго положение. Всяко тяло има неотменимото право да избира естетиката, вкуса и философията на своя танц. Всяко тяло е свободно да прекрачи собствените си граници в състояние на танц. Всяко тяло е специално, дори колективното. Всяко тяло има право на мир, защото войната разрушава формата, съдържанието и свободата му.” Тези думи обещават силно и ударно начало на тазгодишното 16-то издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс “Антистатик” през май. Разговаряме с основателите му Ива Свещарова, Вили Прагер и Стефан А. Щерев за разнообразната фестивална програма, предизвикателствата, пред които е изправена сцената, и вдъхновяващата концепция зад тазгодишното мото: ”Моето тяло, моят танц”.

16 години “Антистатик“! Дълъг път сте извървели. Какви ценни уроци научихте през изминалите издания?

Стефан: Научихме, че времето не е гаранция за минали успехи или бъдещи такива. Научихме, че постоянството и упоритостта могат да убеждават, че има смисъл.

Ива: Най-важното, което се крие зад този дълъг път, е екипът от съмишленици, с които работим. Не може да се гради устойчивост и дългогодишна визия на фестивала без общи цели и мотивация за развитие на местната танцова сцена и нейната публика.

Вили: Едно от нещата, които научихме, е, че “профилът е важен” – трябва да знаеш какво искаш да постигнеш с един фестивал, каква естетика искаш да представяш, кои публики искаш да развиваш и по какъв начин искаш да комуникираш съвременните изпълнителски изкуства в България.

“Това е нещо истинско“, Ана Новицка, фотограф Maurycy Stankiewicz

Какво се промени за това време в българската съвременна сцена? Остана ли нещо същото?

Стефан: На сцената не ѝ е лесно, има своите трудности: липса на пространства, недофинансиране, но създава сплотени общности, които не се страхуват да работят с трудни и “непродаваеми” теми, да експериментират все по-смело и да бъдат канени на все повече международни форуми и фестивали.

Ива: Много неща са се променили, като започнем от това, че първите издания на фестивала се случиха на сцената на “Червената къща“, след това в ДНК пространство за съвременен танц и пърформанс – и днес двете пространства не съществуват. Разбира се, има и много позитивни промени като това, че съвременната танцова сцена се разрасна през последните години, въпреки съпътстващите трудности; има повече възможности за финансиране на танцови продукции и събития; има ново пространство – РЦСИ “Топлоцентрала“ и Сцена “Дерида“ усилено продължава своята дейност.

Вили: Съвременният танц се развива, обогатява изразните средства, все повече обсъжда актуални социални и политически теми. За съжаление, липсват достатъчно пространства за репетиране, експериментиране и създаване. Липсва ясна дългосрочна политика за подкрепата и разпространението на съвременния танц и пърформанс извън София, въпреки усилията на колегите от Бургас, Пловдив и Варна. Липсата на достатъчно съобразени с нуждите международни образователни програми в България в това поле създава трудности в реализацията на младите български творци в европейския контекст, а от своя страна, възможността на младите артисти да учат и специализират в престижни европейски програми допринася за многообразието на сцената.

Кадър от филма “Монохромно“, Антон Овчинников

Кога започва процесът при Вас с измислянето на концепция за следващото издание и цялостната организация около фестивала? Създавате ли мост между миналогодишните представления и предстоящото издание?

Ива: Процесът е целогодишен по отношение на куриране на програмата. Отнема време докато стигнем до финалната версия на артистичната програма за всяко едно издание. Опитваме се да следим тенденциите на международната танцова сцена, включително теми, артистични подходи, нови имена. Обичаме да откриваме млади хореографи със силна авторска позиция, затова през международните мрежи, в които сме партньори (Life Long Burning; Национален център за танц Букурещ), имаме достъп до голяма база с интересни млади артисти. Изграждането на една програма е приятно предизвикателство, макар че понякога не можем да постигнем най-оптималния за нас вариант, поради различни причини, свързани със заетостта на артистите или финансова невъзможност да представим някоя от продукциите. Работейки върху всяко ново издание, изхождаме от случващото се около нас както в местен, така и в международен контекст.

“Моето тяло, моят танц“. Разкажете ни за мотото на това издание.

Стефан: Фестивалът е поле за изява на дръзките и смелите. Всеки със защитена идея на сцената има свой танц, в своето тяло и това е напълно легитимно.

Ива: Последните няколко години преминахме през разтърсващи събития, като Covid и изолацията от света – със ступора и стреса от “неизвестния“ вирус, който атакува и изяжда светкавично, войната в Украйна, масовата бежанска вълна от Сирия и Афганистан, купища климатични сътресения и още, и още... Все повече преосмисляме дните си и нас в тях, с това, което преминаваме през всички промени – нашето тяло. Украинският хореограф Антон Овчинников, който ще представим с танцовия филм “Монохромно”, пише в първите дни на войната: “Имам чувството, че от всичко “мое“ ми е останало само тялото.“ Много неща могат да бъдат отнети, но не и свободата на тяло. Затова тази година мотото е: “Моето тяло, моят танц“.

“Място за изчезващи“ (Безнадеждно), Серджу Матис, фотограф Vojtěch Brtnický

Как реагира публиката на новаторските практики и идеи в представленията? Доколко сме готови да възприемаме новите АНТИстатични тенденции и мирогледи в съвременното изкуство, танца и пърформанса? 

Ива: Бих казала, че публиката е любопитна и все повече търси и има необходимост от срещи с нови авторски подходи в изкуството. Изграждането на интерес към съвременния танц, и въобще към съвременното изкуство, е процес, който отнема време, а не бива да забравяме, че има сериозни пропуски в развитието на съвременното изпълнителско изкуство у нас. Нестабилната атмосфера, в която независимия артистичен сектор работи в България, води до накъсан процес на комуникация между артисти и зрители и забавяне на процеса на развитие на публиките.

Вили: Заливащата ни масова култура е като лавина, която сякаш обезличава всичко онова, което те кара да мислиш. И преди да си кажем, че “краят”  е настъпил, бързам да кажа, че има изключително любопитна публика, публика търсеща нови форми в изпълнителските изкуства, публика търсеща провокации, мислеща публика. 

“Задвижван“, Зимон Майер, фотограф Franzi Kreis

Какво ново предстои да видим тази година? Какви са основните акценти в програмата?

Вили (смее се): Дискусията за “ново” и “старо” ми е любима. Цялата международна програма е нова за българската публика. Тя се състои от 10 представления от Германия, Словения, Австрия, Румъния, Канада, САЩ, Финландия, Холандия.  Новото са трите танцови ателиета водени от международни хореографи и лабораторията по танцова критика, част от образователната програма “Без дистанция”. В рамките на фестивала ще се проведат и две танцови резиденции с артисти от Египет, Йордания, Финландия и България. 

За първи път в програмата на Антистатик ще присъства и детско танцово представление – “Браво, деца!” на немския арт колектив ЛИГНА. Какво породи интереса ви да го поканите и как то допълва останалата част от програмата? 

Стефан: “Антистатик” има дългогодишна връзка с ЛИГНА още от 2011, когато гостуваха за пръв път. Оттам се разви и моята лична професионална връзка с тях. Тяхната работа е интригуваща, не само заради горещите теми, с които се захващат, но и заради формата, който развиват в последните 25 години - радио балет. “Браво, деца!” е първото танцово представление за деца, което ЛИГНА правят и то е базирано на историята на пионерката в модерния танц от началото на миналия век Джени Герц. За нас като фестивал е важно да приобщаваме нови и различни публики  към съвременното изкуство и децата са именно такава,  затова не се колебахме дълго да отправим покана.

“Браво, деца!“, LIGNA, фотограф Ralf Grömminger

Образователната платформа “Без Дистанция”, която тече по време на фестивала дава възможност за придобиване на нови умения и обогатяване на танцовата култура. Но как да съумеем да поддържаме съвременното изкуство живо и интригуващо и след приключването на фестивала?

Ива:  Образователната платформа “Без дистанция“ е много важна за нас, защото смятаме, че професионалното надграждане, както и обмена на знания и различни артистични практики е  ключово за развитието на сцената у нас. Хубавото е, че има все повече събития през годината, организирани от различни активни артисти и организации, което от своя страна изграждапостоянно присъствие на съвременното изкуство в културния афиш у нас.

Както и в предишните издания, програмата включва творби, които изразяват позиция относно различни социални, културни, политически проблеми. Какви са основните предизвикателства, които “Антистатик“ разглежда тази година?

Вили: Социалното тяло, политическото тяло, тялото по време на война, тялото като сексуален обект, съвършеното тяло, мислещото тяло, болезненото тяло, тялото като музикален инструмент – Моето Тяло, Моят Танц.

“Антистатик“ е от 9 до 19 май в РЦСИ “Топлоцентрала“ и Сцена “Дерида“. Повече на antistaticfestival.org и @antistaticfest  и в YouTube канала на фестивала.

Билетите за представленията са в предварителна онлайн продажба на цена от 20 лева до 8 май и 25 лева по време на целия фестивал. Билетите за „Браво, деца!“ струват 10 лева предварително и 12 лева в деня на представленията. Прожекцията на филма „Монохромно“ и срещата с артиста е с вход свободен.