Дейвид Уенгроу: Наистина ли човешката история завършва така?

“Зората на всичко” (The Dawn of Everything) е вероятно най-забележителната книга, която ще излезе на български тази година. Публикувана за първи път през 2021 г. от Allen Lane, книгата се превръща в бестселър на “Ню Йорк Таймс” още преди да бъде пусната на пазара, а впоследствие е преведена на повече от тридесет езика. Американският лингвист и философ Ноам Чомски я определя като “предизвикателна и просветляваща” и това не е случайно.

Нейните автори, американският антрополог, анархо-активист и един от идеолозите на движението “Окупирай Уол Стрийт” проф. Дейвид Грейбър (1961-2020) и британският археолог проф. Дейвид Уенгроу (р. 1972) работят върху нея в продължение на повече от десет години. За съжаление, “Зората на всичко” се оказва последната книга на Грейбър, който почива неочаквано през септември 2020 г. Съавторът му Дейвид Уенгроу завършва археология в Оксфорд през 1993 г., а от 2004 г. преподава сравнителна археология в University College London.

“Зората на всичко” оспорва някои широко приети тези. Като например тази, че държавата е неизбежно зло и развитите общества не могат да функционират без лидери, полиция или бюрокрация. Или предлага непопулярни сред обществото теории, като тази, че Европейско просвещение е било провокирано от индиански вожд на канадското племе виандот на име Кондиаронк (ок. 1649–1701).

Разбира се, книга с толкова радикално послание предизвиква и противоречиви мнения. Някои ревюта наричат книгата “революционна“, докато други са по-скептични, но както отбелязва сполучливо едно от тях, книгата е като “дъжд от куршуми” – дори един от тях да улучи целта, това е напълно достатъчно. “Зората на всичко” завладява вниманието на читателите и според някои източници довежда до увеличаване на кандидатурите за специалността “Археология” в университетите по света. “Това е вероятно най-големият тласък за тази наука, откакто Индиана Джоунс избяга от ямата със змиите в “Индиана Джоунс и храмът на обречените””, пише в. “Обзървър”.

Дейвид Уенгроу се съгласи да даде интервюто за “Виж!” от Лондон преди излизането на “Зората на всичко” на български по-късно тази година.

Г-н Уенгроу, как се запознахте с Дейвид Грейбър? 

Мисля, че се срещнахме за първи път, когато той кандидатства за работа в университета, в който преподавам в Лондон, но тогава не успяхме да разговаряме много. Първият ни истински разговор беше през 2010 г. в лаундж зоната на летището в Ню Орлиънс, на път за конференция по антропология. Бях впечатлен от познанията на Дейвид в областта на археологията. Една негова бивша приятелка се появи, за да го вземе от летището, и той настоя да се кача с него в колата, за да продължим да говорим. Обещах да му изпратя копие от малка книга, която бях написал, наречена What Makes Civilization?, което и направих. Той я прочете и отговори с въпроси, които накараха ума ми да започне да препуска. Беше неизбежно да продължим разговора. В крайна сметка Дейвид започна работа като лектор в университета Goldsmiths в Лондон, но все още живееше в Ню Йорк. По това време аз бях гостуващ професор в Нюйоркския университет, така че се срещахме в Манхатън. Беше по времето, когато движението “Окупирай” беше в апогея си, но основно обсъждахме неща, случили се преди хиляди години. След това Дейвид се премести в Лондон и стана професор в London School of Economics and Political Science, така че изведнъж станахме съседи. От интелектуална гледна точка това беше вълнуващо време.

Как работехте заедно? Срещахте ли се редовно и прекарвахте ли време заедно, или работехте от разстояние, например с помощта на Google Docs? 

Редовно проучвахме теми до малките часове на нощта, но това никога не се усещаше като работа. По-скоро като забавление или игра, без крайни срокове или усещане за нещо задължително. През 2015 г. публикувахме първата си съвместна научна статия в Journal of the Royal Anthropological Society. Дейвид знаеше, че идеите, които развиваме ще бъдат сметнати за подривни от някои колеги и беше важно да ги публикуваме първо в най-добрите академични списания, за да не може никой да твърди, че те не са били “тествани” в академичните среди. Процесът ни на писане приличаше на игра на пинг-понг – един от нас изготвяше първата версия на дадена глава или аргумент, а след това другият работеше върху нея и я връщаше, и така нататък, като и двамата четяхме едни и същи източници. Беше истинско сътрудничество от началото до края. Което е още по-важно сега, когато Дейвид вече го няма и аз трябва да представям работата ни сам. Първият и единствен път, когато използвахме Google Docs, беше, когато Ковид направи невъзможно да се срещаме. Всъщност аз бях в България, когато през август, 2020 г. завършихме книгата. Спомням си как седях пред едно кафене в София и говорех с Дейвид по телефона. И двамата бяхме тъжни, че книгата е завършена, защото работата по нея ни доставяше огромно удоволствие, и решихме, че единственото нещо, което би ни разведрило, е веднага да започнем работа по продължението. 

Кога осъзнахте, че сте натрупали достатъчно знания, за да напишете алтернативна история на човечеството?

Още от самото начало знаехме, че нещо сериозно не е наред с общоприетите представи за историята на човечеството от рода на тези, които ще намерите в научно-популярните книги на Ювал Ноа Харари, Стивън Пинкър, Франсис Фукуяма, Джаред Даймънд и др. Като например идеята, че преди изобретяването на земеделието хората са живеели предимно в малки, егалитарни групи, които са се скитали наоколо, без да са част от реални политически структури или без да имат понятие за собственост. Или че развитието на земеделието и градовете неизменно означава възход на държавността. Тези идеи се представят като здрава логика или дори като закони на историческото развитие, но всъщност няма почти нищо, което да ги подкрепя. Няма особена причина да се смята, че хората, живеещи в малки групи, са били особено склонни да бъдат егалитарни или че животът в градовете задължително предполага управление от горе надолу. Така че в действителност ставаше дума за опит да се съберат достатъчно примери, които да покажат, че познатата структура на човешката история в най-добрия случай е колеблива, а в най-лошия – просто погрешна. Около 2018 г. бяхме готови да представим в общи линии една алтернативна гледна точка. Направихме го в популярна статия в онлайн списанието Eurozine, озаглавена How to Change the Course of Human History (At least, the part that's already happened). Тази статия предизвика огромен интерес, както и силни реакции от страна на други изследователи. Тя ни убеди, че сме били прави, като сме решили да превърнем това в по-голям писателски проект.

И вие и Грейбър сте утвърдени специалисти в своите области – археология и антропология. Какви са плюсовете и минусите на използването на интердисциплинарния подход? 

Изучавал съм и двата предмета в Оксфордския университет, където за придобиване на бакалавърска степен можеш да изучаваш археология само в комбинация с антропология. Така че за мен никога не е имало друг начин да се занимавам с изследванията си – те бяха комбинирани още от самото начало. Всъщност в наши дни едно от основните ми задължения в University College London, е да преподавам специалност, за чието създаване помогнах преди около петнадесет години, наречена “Археология и антропология”, където студентите изучават тези предмети като едно интегрирано цяло. Дейвид споделяше това виждане за антропологията като наука, която задава наистина големите въпроси - “Какво всъщност означава да се опиташ да излезеш извън конкретната си културна рамка и да разгледаш човешките общества в много по-широк аспект?” “Какво научаваме за същността на политиката, икономиката или семейните структури като правим това?” Що се отнася до недостатъците – всъщност нямаше такива.

Всичко в “Зората на всичко” е амбициозно и провокативно – заглавието, темата, самият обем на книгата. Планирахте ли тя да бъде толкова широка по своя обхват, или се разрасна постепенно, докато работехте върху нея?

Всъщност тази книга е наистина само началото – един вид “пролегомен” (дълъг увод – б.а.) към много по-голям проект за преосмисляне на човешката история. Става дума за това да се задават по-добри въпроси за човешкото минало от тези, които много често без да се замисляме, задаваме от Европейско просвещение насам. По-конкретно, опитваме се да оспорим схващането, че първите хора по някакъв начин не са били способни да вземат съзнателни решения относно вида на обществата, в които искат да живеят. Наричаме това “мита за глупавия дивак“ (игра на думи с по-познатия “мит за благородния дивак“). Веднъж отказали се от тази странна идея, пред нас се разкриват много нови и изумителни неща за миналото на нашия вид. Обхватът на книгата започна да се разширява, тъй като осъзнахме колко много вълнуващи неща има да се разкажат за истинската история на ловците-събиратели или какво всъщност се е случвало в онези периоди от историята, които обикновено се описват, доста безлично, като “произход на държавата“. Истинските доказателства се оказват хиляди пъти по-причудливи и интересни от простите басни, които разказваме от векове. Основният ни проблем се оказа да решим какво да пропуснем, защото книгата ставаше прекалено дълга. Предполагам, че направихме правилна преценка, защото въпреки че е с над 700 страници и библиография от 63 страници, “Зората на всичко” достигна второ място в списъка на бестселърите на “Ню Йорк Таймс”, точно под автобиографията на Уил Смит.

Проф. Дейвид Уенгроу. Фотограф: Udoma Janssen

Слоган, популяризиращ книгата, гласи: “Време е да променим хода на човешката история, като започнем от миналото". Кога нещата в миналото са се объркали и какво можем да направим, за да ги променим?

Мисля, че тук е важно да се замислим за доминиращите политически парадигми на нашето време и откъде всъщност идват те. По принцип има два стандартни отговора на вашия въпрос (между другото, ние смятаме, че и двата са напълно погрешни). Единият черпи вдъхновение от английския философ от XVII в. Томас Хобс, а другият – от Жан-Жак Русо, век по-късно. Хобс е живял по време на Английската гражданска война. За него нищо не се е объркало, защото всичко вече е било объркано от самото начало. Той e смятал, че естествената ни склонност като вид е да бъдем войнствени, егоистични и конкурентни и че нещата се подобряват само чрез създаването на силни държави, които да контролират тези основни инстинкти. За разлика от него Русо смята, че е имало падение от благодатта. Предполага се, че сме започнали в състояние на блажена невинност и едва с развитието на земеделието нещата са започнали да се влошават – появява се концепцията за частната собственост, което е довело до войни и в крайна сметка до възхода на държавата. Която и версия да приемете, неравенството изглежда е неизбежен резултат от разрастването и усложняването на човешките общества. Днешните автори на “големи истории“ моделират позициите си недвусмислено върху Хобс или Русо. Това е странно, тъй като и двамата философи очевидно са съчинявали истории, които никога не е трябвало да бъдат приемани като факт (все пак през XVII и XVIII в. не е имало почти никакви реални доказателства за ранните човешки общества). Те са били по-скоро алегории или въображаеми коментари по най-наболелите проблеми на своето време.

Ако разгледаме наличните днес доказателства, ще видим ранни човешки общества, които са били много далеч от опростените идеи на Хобс и Русо или на техните съвременни подражатели. Виждаме забележителни доказателства за гъвкавост и изобретателност, като например обществата от последната ледникова епоха, които редовно са се люшкали между различни политически системи, сменяйки своите социални и морални системи с промяната на размера на групите си в съответствие със смяната на сезоните и наличието на ресурси през различните периоди от годината.

Виждаме как йерархии се установяват в контекста на сезонните ритуали и след това също толкова бързо се разрушават. Преди появата на земеделието хората не са били неопитни по отношение на политиката или йерархията. Земеделието не е означавало напускане на някакъв егалитарен рай. Всъщност някои от първите земеделски общества изглеждат по-егалитарни от тези на своите съседи ловци-събиратели. Понякога хората са приемали земеделието, но след това са променяли мнението си и са се връщали към препитанието предимно с диви ресурси. Възходът на градовете понякога е означавал деспотично управление и бюрокрация, но в други случаи е означавал точно обратното. Например в праисторическа Украйна имаме доказателства за градове на 6 хил. години, които са също толкова големи, колкото и древните градове в Месопотамия, но без доказателства за храмове, дворци или каквато и да е форма на социална стратификация. Егалитарни градове, съществували повече от пет хиляди години преди “раждането на демокрацията” в древна Гърция!

Така че първата стъпка наистина е да премахнем всички тези познати, но погрешни идеи за това кога нещата уж са се объркали необратимо. Какво ни остава тогава като обяснение? Предлагаме няколко нови насоки за изследване. Една от тях е свързана с разпадането на основните социални свободи, които смятаме за характерни за голям брой човешки общества. Определяме три от тях – свободата да се преместиш на друго място и да намериш убежище, свободата да не се подчиняваш и свободата да създаваш нови социални светове. Така например започваме да разглеждаме как залезът на гостоприемството и даването на убежище прави несъгласието по-трудно в местен мащаб. Може би просто сме търсили корените на господството на грешните места.

Разбирането на корените на този процес е много по-трудно, отколкото разказването на прости истории за произхода на неравенството, патриархата или войната. Целта на “Зората на всичко” не е да даде окончателни отговори – това е най-вече труд за разчистване на философския боклук, натрупан през вековете на концептуално объркване и лоша история, за да можем отново да сме свободни да задаваме нови въпроси.

Една от областите на вашия академичен интерес е неравенството. Тази тема е и първоначалният импулс, който ви кара да напишете “Зората на всичко”. Откъде идва съвременното неравенство и какво може да се направи, ако искаме да постигнем по-егалитарно общество?

Склонни сме да забравяме колко много насилие е било необходимо, за да се създадат икономическите и политическите системи, които имаме днес, и да се разпространят по целия свят. Приписването на корените на неравенството или на произхода на държавността, на неща, случили се в далечното праисторическо минало, е удобен начин да се отклони вниманието от насилието днес, но той не се основава на факти и доказателства. Да се премахат тези митове и да признаем концептуалните щети, които те ни нанасят, е първата стъпка към създаването на нещо различно. Например свят, в който никой не може да превърне правото си на собственост в средство за поробване на другите или в който на никого не може да бъде казано, че животът и нуждите му просто нямат значение. Казвано ни е, че тези неща са неизбежна последица от живота в големи и сложни общества, но излиза, че това не е вярно.

Трябва ли просперитетът, който сме склонни да свързваме със съвременния живот, винаги да бъде свързан с неравенството? Възможно ли е сложните общества да се управляват по по-малко авторитарен, по-малко йерархичен начин?

Да, абсолютно. И “просперитет” е добра дума, за разлика от “растеж”. В книгата показваме, че в историята е имало много общества, които са постигнали високи нива на просперитет, базирани на йерархията или авторитарното управление. 

Британският археолог проф. Дейвид Уенгроу и американският антрополог проф. Дейвид Грейбър. Фотограф: Kalpesh Lathigra

Любимият ни пример е древният град Теотиуакан в Мексиканската долина, който започва съществуването си около година нула от човешката история като йерархично общество, с монументални пирамиди и доказателства за човешки жертвоприношения. Но след няколко века всичко се променя и това градско общество с население от поне 100 хил. души преоткрива себе си в различна форма. Трудът, вложен в построяването на големите монументални структури, се пренасочва към висококачествени жилища за по-голямата част от населението. Археолозите картографират внимателно планирана мрежа от жилища, обхващаща целия град, така че почти всички негови граждани да могат да живеят в просторни жилищни комплекси със закрита канализация, големи открити дворове и красиви стенописи.

Когато тези апартаменти в Теотиуакан са били открити, те са били смятани за дворци. След това става ясно, че почти всички в града са живели в “дворец”. Има и други примери за големи, сложни градски общества, които не предоставят доказателства за авторитарно управление под формата на царе или императори. Например градовете от бронзовата епоха в долината на река Инд или украинските мега-селища, които споменах по-рано. Това са били масови общества, в които десетки хиляди хора са живели заедно в радикална близост, но за разлика от, да речем, древния Египет или класическите маи, или Китай по време на династията Шан, те са намерили начин да процъфтяват в продължение на много векове, без да поставят наследствени елити начело на управлението.

Пишете, че ранните общества са приличали на “карнавален парад на политически форми”. Смятате ли, че съвременното общество е изгубило готовността си за политически експерименти и как можем да си възвърнем “отслабващото политическо въображение”, способността за “обществени експерименти” и “свободата да преосмисляме социалния ред”?

Живеем в епоха, в която, от една страна, неравенството непрекъснато се увеличава и с всяка изминала година можем да измерим все по-точно нарастването му, но от друга страна, изглеждаме все по-неспособни да направим каквото и да било, за да обърнем тази тенденция. Смята се за здрав разум да се твърди, че на практика няма алтернатива на господстващата глобална система, освен ако не искаме да се върнем към някакъв вид примитивно съществуване като ловци и събиратели или да живеем в тоталитарен режим. Наистина ли човешката история завършва така?

Един от начините да възвърнем усещането си за други въможности, е просто да погледнем с широко отворени очи историята на нашия вид. Много неща от нашето минало просто не се вписват в стандартния разказ.

Например бюрокрацията се заражда в малки, а не в големи общества. Исторически известно е, че ловците-събиратели понякога са практикували робство и са живеели в стратифицирани общества от благородници и простолюдие, дори без земеделие. Или нека вземем демокрацията. Учат ни да вярваме, че дължим демократичните си ценности на уникална поредица от събития в Атина през V век пр. н. е. – общество, което разчита на робите като движимо имущество и в което на жените е забранено да участват в политиката. Може би тогава не бива да се изненадваме, че днес имаме толкова занижени очаквания към нашите демокрации.

Когато осъзнаем, че робството е било премахвано многократно в човешката история или че форми на пряка демокрация са възникнали на различни места освен в древна Гърция, това обогатява представата ни за това какво е възможно. Не е нужно да ограничаваме мисленето си за социалната промяна само до историята от последните двеста години с нейните катастрофални истории за провалени утопични експерименти. Днес разполагаме с много по-богат архив на човешкия опит, от който можем да черпим. Ето защо започнахме книгата с цитат от Карл Юнг, който далеч не е най-модерният от съвременните философи, но сякаш някак улавя духа на това, което искахме да предадем. Цитатът е от книгата му “Скритият Аз”. Той казва, че живеем в това, което гърците са наричали “Кайрос” – “подходящия момент” за “метаморфоза на боговете”, трансформация на основните принципи и символи, според които живеем.

Проф. Дейвид Уенгроу. Фотограф: Udoma Janssen 

“Зората на всичко” е преведена на повече от тридесет езика. По-късно тази година се очаква да излезе и на български. Очаквахте ли такъв успех?

Много се вълнувам от българския превод и съм благодарен на “Виж!”, а година по-рано и на “Капитал”, че помогнаха да представим книгата на българските читатели. За мен успехът на книгата е горчиво-сладък, защото тя е резултат от едно приятелство, което приключи много внезапно и без предупреждение. Благодарен съм, че с Дейвид завършихме ръкописа заедно. Спомням си колко развълнуван и нетърпелив беше той за неговото издаване. Мисля, че знаеше, че книгата ще предизвика противоречиви мнения, но се съмнявам, че дори той е могъл да предвиди колко много граници е преминала, и то не само в международен план. Всяка седмица получавам възторжени и често много трогателни съобщения от читатели от всички възрастови групи, от тийнейджъри до пенсионери, от всички социални слоеве и с най-различни политически убеждения.

Мисля, че това е една от големите дарби на Дейвид Грейбър – да изведе това важно знание от “кулата от слонова кост” на специализираната наука и да го направи достъпно за човека от улицата.

Според някои източници при публикуването на “Зората на всичко” кандидатурите за курсовете по археология са се увеличили. Вярно ли е това твърдение и какво мислите за него?

Вярно е, включително и в моя собствен университет. Кандидатите споменават книгата в своите заявления, а в някои случаи казват, че родителите им са я прочели и са одобрили решението им да учат археология в университета. Това всъщност е много важно. Живеем във време, когато висшето образование е все повече за богатите и елита, поне в моята страна, така че младите, произхождащи от по-скромна среда, са обезкуражени да следват истинските си интереси и вместо това са принудени да учат “по-практични" или доходоносни специалности. Разбира се, тези предмети също са важни, но ако тълкуването на човешкото минало се превърне в специален прерогатив на най-привилегированите хора в обществото, тогава всички ние обедняваме в резултат на това.

Някъде прочетох, че сте планирали три продължения на “The Dawn of Everything” преди Дейвид Грейбър да почине. Какво щяха да съдържат те?

Точно така. Бяхме решили, че със сигурност ще има три продължения - така че това щеше да е като “Хобитът”, а след това щяхме да направим “Властелинът на пръстените” (както обичаше да се шегува другият Дейвид, макар, че неведнъж съм му казвал, че в такъв случай трябваше да започнем с много по-кратка книга). Всъщност все още нямахме твърда или фиксирана представа за това какво ще съдържат продълженията. Това може да изглежда странно, но е доста добро отражение на начина, по който работехме заедно като цяло. Впуснахме се в неочаквано пътешествие, без винаги да знаем накъде може да ни отведе пътят, но със сигурното съзнание, че никога няма да ни е скучно. 

“Зората на всичко” се очаква да излезе на български през 2023 г.