Отвъд Лантимос: гид към съвременното и непослушно гръцко кино

Съвременното гръцко кино има толкова отчетлив почерк, че това личи и в общоприетия етикет “Greek weird wave”, който обхваща все по-успешните артхаус филми от последните две десетилетия. Естетиката на вълната отдавна влияе и на международно ниво: Йоргос Лантимос се превърна в един от най-обсъжданите, хвалени и критикувани съвременни режисьори, особено откакто филмите му навлязоха в англоезична фаза и са придружени със звездни актьорски състави (The Favourite, Poor Things, Kinds of Kindness и последно Bugonia).

Междувременно Василис Катсупис направи клаустрофобичния трилър Inside с Уилям Дефо, Христос Нику засне Fingernails с Джеси Бъкли и Риз Ахмед, а довереният сценарист на Лантимос, Ефтимис Филипу, внесе дозата странност в наскоро излязлата черна комедия Rosebush Pruning. Но извън тези международни пробиви какво точно бълбука отвътре в Гърция, че изкарва напред подобни автори?

“Съвременното гръцко кино не е монолит“, казва режисьорът Йордан Петков, който по-рано тази година организира дебютното издание на фестивала “Ново гръцко кино” заедно с Виктория Митрева. “Различните търсения, естетика, авторски гласове и особености изграждат разнообразен кинематографичен пейзаж, който с високо вдигната глава и непослушна искра в очите категорично се противопоставя както на лесните обобщения, така и на mainstream формулите на боксофиса.”

Откриването на фестивала “Ново гръцко кино” в кино "Одеон" през пролетта на 2026 г.

И тази “несъобразителност” се отплаща добре — гръцките филми вече са редовна част от селекциите на фестивалите в Кан, Берлин, Венеция, Торонто, Сънденс.

Междувременно пълнометражният дебют на Петков – филмът “Резонанс” – също се подготвя за международна премиера на фестивала във Варшава (9–19 октомври) и е създаден в копродукция с Гърция и Турция.

“Нерядко се оказва, че познаваме културата на съседите си в тясна рамка, маркирана от няколко познати имена. Затова и умишлено селекцията тук заобикаля вероятно най-разпознаваемия съвременен гръцки режисьор, Йоргос Лантимос – прозорецът на познаване на тази култура може да бъде разширяван с автори и заглавия, които си струва да бъдат видени и преживени на екран.”

След първото издание на “Ново гръцко кино” в София през май, екипът постепенно се подготвя за следващата серия прожекции на съвременни гръцки филми, представителни за кино моментума в страната.

“Когато подготвяхме първото издание на “Ново гръцко кино”, основният ни двигател беше да споделим филми, които харесваме с хора, на които вярваме, че биха им харесали. Същото важи и за следващите редове – без да претендират за изчерпателност или авторитет, това са някои от най-интересните, вълнуващи и предизвикателни примери, с които сме имали удоволствието да се срещнем.”

L (2011)

Режисьорът Бабис Макридис дебютира с абсурдистката си екзистенциална комедия към края на периода, маркиран като weird wave в гръцкото кино и набрал инерция с Dogtooth на Лантимос. Разведен мъж живее в колата си и се среща със семейството си, което живее в друга кола, по празни паркинги. Когато работодателят му намира друг шофьор за доставките му на мед, мъжът е принуден да продаде автомобила си и да се присъедини към банда мотористи. Под сарказма и хладната си, дистанцирана ирония, Макридис разглежда темите за отчуждението, самотата и разделението на съвременното гръцко (и не само) общество с емпатия, хуманизъм и характерен визуален подход.

Wednesday 04.45 (2015)

Филмът на Алексис Алексиу е съвременен ноар, в който главният герой – собственик на джаз-бар в Атина – има 32 часа да изплати дълга си към лихвар, преди да загуби не само бара, но и семейството си. Алексиу създава свят, окъпан в неон и насилие, който не се притеснява да танцува с жанровата формула на трилъра, но и който представя един едновременно съблазнителен, но и болезнен поглед към финансовата криза от онова време със зрелищен визуален размах.

Chevalier (2015)

В черната комедия на Атина Рейчъл Тсангари шестима приятели се отправят на няколкодневна риболовна екскурзия на луксозна яхта. В открито море обаче започват макабрена игра, чиято цел е веднъж завинаги да измери и докаже кой е най-големият мъжкар от тях. Нелепият залог постепенно поглъща мъжете все по-надолу в мрачната им борба за надмощие и доминация един над друг. Предизвикателствата стават все по-нелепи. Тсангари наблюдава разпада на мъжкото его с безпощадно чувство за хумор.

Park (2016)

София Екзарху рисува портрета на младото гръцко поколение като изпаднало в безвремие и безпътица на фона на изоставеното след игрите Олимпийско селище в Атина. Група младежи прекарват дните си сред опустелите олимпийски съоръжения, които се превръщат в мощна метафора за едно изгубено славно минало и чувство за гордост. Надеждата за истинска човешка връзка между младите Димитрис и Ана постепенно избледнява под натиска да оцелеят с достойнство и безцелното насилие – основният език език на заобикалящата ги среда.

Magnetic Fields (2021)

Елена и Антонис се запознават случайно на ферибот, след като колата на Антонис се чупи. Елена настоява да го закара. Това отключва пътешествие с множество обрати, а Антонис трябва и да зарови урната, която носи със себе си. Експериментален и поетичен в подхода си, Йоргос Гусис заснема филма с домашна видеокамера на остров Кефалония по време на ковидпандемията. Magnetic Fields е road-movie, пропит с особена, топла меланхолия, в който случайното сближаване между двама непознати произтича много повече от самотата, отколкото от привличането.

Arcadia (2024)

Първият филм на режисьора Йоргос Зоис, Interruption, дебютира във Венеция, а във втория Arcadia, можем да открием и българска следа. Филмът е копродукция с България (Веселка Кирякова, Red Carpet Films), а автор на музиката е композиторът Петър Дундаков. Филмът е пътуване (и потъване) в призрачен свят, където любовта, загубата, приемането и скръбта се срещат и преплитат в полуизоставен крайбрежен бар.

Beachcomber (2025)

В малък крайбрежен град, където времето сякаш е застинало, Елиас открива полуизоставен кораб, който може да се превърне в неговото бягство… или да го закотви още по-безмилостно към територията, от която иска да се откъсне. Режисьорът Аристотелис Марагос се вдъхновява от творчеството на поетаморяк Никос Кавадиас (1910–1975) в създаването на този визуално въздействащ разказ, в който атмосферата и емоциите вземат превес над традиционния линеен наратив.

Sea of Glass (2026)

Вторият филм на режисьора Алексис Алексиу в този списък (и негов трети игрален досега) също е копродукция с България (Ваня Райнова, Виктория Митрева, portokal). Пътищата на 65-годишната Вангелио и 23-годишната Вики се пресичат в западнал крайбрежен курорт извън сезона. Белязан от впечатляващия визуален подход на Алексиу и вдъхновен от класическите нео-ноар заглавия, Sea of Glass пречупва познатите формули на жанра и ни потопява в история, която придобива измеренията на съвременна гръцка трагедия.