Ако сравним боксофис статистиките днес и отпреди двадесет, тридесет или четиридесет години, ще забележим няколко основни разлики: присъствието на много повече поредици и римейк продукции, но и отсъствието на определени жанрове. Като комедиите.
Ако извадим от уравнението анимациите, филмите със супергерои с изчислени моменти на смях (“Пазители на галактиката”) и тези, в които хуморът е само част от цялото (“Барби”), то се оказва, че “Шаферки” (Bridesmaids) и “Последният ергенски запой 2” (The Hangover Part II) от 2011 г. са последните игрални комедии, които са имали истински всеобхватен и касов успех.
Комедията става все по-нишов жанр в игралното кино, а за тези направо тектонски промени има няколко обяснения. Защо?
Субективният отговор е, че днес е все по-трудно няколко поколения или слоеве от обществото да намерят за смешно едно и също нещо,а самият хумор става все по-насочен към определена целева аудитория, всяко с нейното ниво на търпимост, морал или желание да види определена реалност иронизирана. Като че ли времето, в което на репликата “Surely you can't be serious” Лесли Нилсен в “Голо оръжие” отговаря с “Don’t call me Shirley”, е не само дълбоко в миналото не на последно място, защото като че ли днес абсурдизмът би се нуждаел от превод. Имаме и явлението на залеза на филмовата звезда като масово разпознаваемо лице, което да носи гарантиран успех, независимо от жанровите рамки. Ако говорим конкретно за комедията, то почти всеки актьор или актриса, за който можем да се сетим (от Адам Сандлър през Бен Стилър до Пийт Дейвидсън), е всъщност име с вече солиден стаж в киното или телевизията.
Кадър от сериала "Приятели"
Практичният отговор е, че от комедиите по-трудно се получава успешен франчайз, а от комедиантите трудно се формират звезди в традиционния холивудски смисъл. Ако в миналото комедийните актьори са правили преход от сцената в клуба до телевизията и киното (от Ричард Прайър през Еди Мърфи до Бил Бър), сега преходът е от живите изяви към стендъп “спешълите” по стрийминг платформите. Различният модел задава различно търсене и съдържание. В ерата на TikTok и YouTube всъщност не е нужно и хуморът да се формира в местната версия на Comedy Cellar. Комедията все повече се разминава с желанието за мащаб и сигурни приходи: асоциира се с кратката форма, живее много по-комфортно в сериалите (но пък където се конкурира с вечните “Приятели” и “Офисът”), далеч от тричасовия стандарт на най-успешните и най-стриймвани заглавия.
Трудно я спасяват дори звездите в състава: “Гол за победа“ (Next Goal Wins) на Тайка Уайтити (режисьор на една от най-впечатляващите комедии през последните няколко години – “Джоджо Заека”) с Майкъл Фасбендър спечели едва 18 млн. долара. ”Без лоши чувства” (No Hard Feelings) с Дженифър Лорънс се превърна в единствената комедия с над милиард гледания в Netflix за миналата година (у нас се разпространява от HBO Max) и остави усещането, че ако това е най-доброто, което може да предложи жанрът, нещо не е наред.
До голяма степен може да си представим съвременния продуцент като някой, който съвсем лесно разделя проектите, в които да инвестира: ако сценарият тежи, значи ще бъде драма, ориентирана към награди или епос, който да може да се фрагментира, докогато има масов интерес. Ако сценарият е като за 90-минутна история, значи е за еднократна употреба, без потенциал да се разгърне в свой си “свят”.
“Ани Хол” (1977) на Уди Алън
И все пак началото на годината подсказа, че е възможен и развой, в който добре забравеното старо отново да е на мода: Anyone But You със Сидни Суийни и Глен Пауъл е неочакваното скорошно завръщане на лекия rom-com в салоните.
Като много световни тенденции, у нас като че ли и общата посока, и спецификите са други. Силно локализираният хумор на “Бай Иван: Филмът”, тотално извън чувствителността и етичните въпроси в съвременната киноиндустрия, направи впечатляващ боксофис у нас между 2021 и 2022 г., включително и рядко наблюдаван преход от онлайн към офлайн успех.
Докато комедията преминава към спешълите и сериалите, големите примери от миналото изглеждат все по-затворени в своя собствена златна ера, която се формира като такава в ретроспекци. Едва в първата минута на “Ани Хол” (1977) Уди Алън (чиято нова комедия, за щастие, мина незабелязано) изрича няколко реплики, които ще се превърнат в някои от най-запомнящите се се негови цитати, защото едновременно прави препратка към Граучо Маркс и Фройд, намесва Втората световна война, кризата на средната възраст и тогавашните леви движения. Вече не ги правят като едно време, но не ги и искат.