Визия за журнал: Из "Наръчник за Манифеста 14"

“Журнал за социална визия” е нова онлайн медия и платформа, създадена в София, с главен редактор Виктория Драганова от Swimming Pool. В него регулярно ще откриваме различни статии, интервюта, проучвания и есета, които изследват как изкуството и свързаните с него области си взаимодействат със социалните отношения и инфраструктури. Съдържанието му може да следите на journalforsocialvision.org, а ние ви предлагаме откъси от неговия “Наръчник за Манифеста 14”, в който на едно място са събрани впечатленията на български артисти и куратори от 14-ото издание на номадското биенале в Прищина. Събитието, което се простира из целия град, включва инсталации, пърформанси, работилници и дискусии, бе открито през юли и ще може да бъде разгледано до 30 октомври.

 

В него е и изложбата Self-splaining (Триумф на емпатията), част от паралелната програма "Западни Балкани", която се осъществява в партньорство с ИСИ-София и включва творби на 25 художници, работещи в България.

 

   

 

 

 

 

 

"Не успях да видя достатъчно от Манифеста 14 в Прищина. Поне не досега. Причината е, че бях напълно зает с подготовката, инсталирането и представянето на изложбата Self-splaining (Триумф на емпатията), част от М14, която включва творби на 25 художници, работещи в България. Започнал преди две години като част от паралелната програма на М14 в партньорство с ИСИ-София, този изложбен проект като че ли намери позитивен отзвук сред публиката. От малкото, което успях да видя, и от многото, което успях да прочета, както и от работата с Катрин Никълс от октомври 2021 г. насам, мога да кажа, че това издание на Манифеста е успешно, смислено и напълно в духа на „манифестните“ амбиции на форума – активират се нови територии за изкуство, представят се нови имена и контексти (нашата част е един от тях), поставят се нови въпроси и теми за бъдещето – свързани най-вече с многообразието на разкази за света, които се нуждаят от равноправна видимост, езикова преводимост, респект и съотнасяне без йерархия.

 

Като отделни творби бих посочил видимата за всички намеса на Петрит Халилай на покрива на Грандхотел „Прищина“, основното веню на М14; безкрайно емпатичната звукова инсталация на Джевдет Ерек в бившата печатница; „дирижабъла“ на Лий Бул в бившата спортна зала на Двореца на младежта и спорта. Както и пърформансите на Селма Селман в Националната галерия на Косово, и на Миряна Тодорова, пак в Грандхотел „Прищина“. Специално искам да отбележа чудесната работа по обновяването и рециклирането на старинната библиотека „Сюлеймани“ в Прищина. През октомври 2021 г. по време на предварителната ни визита в Прищина с Калин Серапионов (с когото правихме изложбата Self-splaining от името на ИСИ-София) я видяхме в един романтичен, но напълно изоставен вид. Сега тя е преродена за нов живот и, ако се намери в бъдеще една активна общност от артисти в Косово, които да си я „коландрят“, ето това ще е наистина чудесно „наследство“, оставено от М14 за града!"

 

 

 

"Косово е олицетворение на сложните проблеми, пред които сме изправени – признаването на една нация, свободното безвизово движение, съжителството с различните народи и по принцип приемането на различното. Затова неслучайно кураторите са наричани ‘creative mediators’ в лицето на Катрин Никълс и Карло Рати с неговата агенция за дизайн и иновации Carlo Ratti Associati. Именно Рати със своя метод за урбанизъм – participatory urbanism – има за цел да активира пренебрегвания копнеж за промяна и през това редица процеси, които превръщат Манифеста във възможност за разбиране на градските феномени и за възстановяване на общественото пространство. От своя страна, Катрин Никълс с нейното издание It matters what worlds word words: how to tell stories otherwise използва наративите като начин за осмисляне на ужасите от миналото и възможност да си представи едно ново бъдеще, използвайки изкуството като средство за социална промяна. Това са наративи, които използват поетиката на жизненото пространство, диалога между пространството и индивида и техниките за изграждане на разказа в архитектурното пространство като принадлежност и обединение на хората около обща кауза. Неслучайно за първи път в историята на Манифеста се активира нова културна институция, която има за цел да бъде постоянна - „Центърът за наративна практика“, дългосрочен интердисциплинарен проект, за чието осъществяване биеналето ще предостави финансова подкрепа през първите години. Остава отворен въпросът как ще бъде управляван, кой ще се грижи за него след приключването на биеналето.

 

Една от най-ефективните инсталации в изложбата за мен беше работата на Джевдет Ерек Brutal Times (2022): пространствена инсталация, базирана на звуци и светлини, които обитават една от иконите на бруталистичната архитектура Rilindja Press Palace, от 70-те години на миналия век, тогава седалище на издателството на албанския вестник „Рилинджа“. Художникът използва звук и светлина, които свързват производствения процес на вестниците с техно музиката (една секунда от творбата е един ден от историята). Друга инсталация е на руандския артист Кристиан Ниямпета, който участва със Sometimes It Was Beautiful (2018), прожектиран на голям екран в изоставеното кино „Риния“ от 50-те години на миналия век. Работата на Ниямпета е вдъхновена от идеята на сенегалския писател и режисьор Ousmane Sembène (1923–2007) за киното като място за колективно обучение, средство за социална намеса, ефективен инструмент за привличане на по-широка аудитория, а столовете за сядане в киното са предоставени от различни хора от Прищина, носейки индивидуалните им истории."

 

 

 

“Едно от най-силните впечатления, които остави в мен Манифеста 14, са споделените лични истории, дискутирани от много работи, участващи в биеналето. Те ни отправят към много по-дълбоки и важни въпроси, свързани със сложното ни настояще – конфликтните зони, войната, национализма, визите и ограниченията, предразсъдъците и др. Избраните пространствата имат също така определящ характер, не само сюреалистичният Грандхотел „Прищина“, но и бившите Тухларна фабрика и Хамам, или бившата библиотека „Сюлеймани“, изцяло обновена, където в момента се помещава „Център за наративна практика“, и който ще продължи да съществува като интердисциплинарно пространство и след края на програмата.

 

До голяма степен и моите впечатления са свързани с подготовката на „Self-Splaining (Триумф на емпатията)“, както и с участието ми в „Центъра за наративна практика“ през поканата на галерия 0GMS. Извън тях, силно ми въздейства най-вече работата на украинската художничка Алевтина Кахидзе, която през перспективата на растенията адресира различни теми като похищение, доминиране и принадлежност. Чудна е и работата Above Everyone (2022) на Албан Муя – малка къщичка, кацнала върху сградата на бивш универсален магазин, като реакция към настоящето и темата за собствеността във връзка със следвоенния период в Косово, когато незаконни постройки се появяват върху много от сградите. Всичко това, заедно с големите (добри) бездомни кучета, които ни изпращаха до „дома“, военни от отрядите на КФОР по улиците, салепа в кафенетата, умалената реплика на Статуята на свободата върху един от хотелите, многото срещи и разговори, формира някаква обща и многообразна картина в съзнанието ми.”

 

 

 

"Това за мен бе до момента най-силната и важна Манифеста. Границите между зрител, автор и оратор бяха тънко доближени. Присъстваше не само възможността, но и нуждата от гласа на Другия. Бе създаден контекст за истински диалог. Диалог, дори през перспективата на чужденеца, the stranger. Това е една смела стъпка напред във времена, в които изкуството е заместено с идеята за комерс и капитал, губейки силата си и репозициониращо се в друга категория. Има нови връзки, създадени в контекста на паноптикум – в случая Косово, който е като заключен кръг, а ние – външни наблюдатели. Този геополитически казус в средата на Европа по някакъв начин засяга всички ни и изисква позиция. Манифеста е подтик за ре-евалюация на понятието „демокрация“ в съвременния контекст на познатите ни до болка процеси и нашата роля като нейни пазители/граждани. Избирам да споделя работата на артиста и активист от Берлин Раул Валх, част е от дискурсивната платформа и място за работа, дебат и срещи, ръководена от raumlaborberlin в Тухларната фабрика. Фонтанът като символ и водата в червената винилна обвивка придават чувството за една преминала травма, за нещо което само паметта на водата носи докрай със себе си."

 

 

 

"През фокуса си върху Балканите тази година Манифеста сякаш наново постави темата за принадлежността, като отвори въпроса какви са темите и проблемите, които една общност решава да постави пред себе си. Това резонира и с настъпилото покрай Ковид-кризата време на силен локализъм и нужда от вглеждане в себе си, грижа и местен активизъм. Самото откриване беше фиеста с участието на цялата косоварска поп сцена и всички високопоставени държавни лица. Подобен форум без съдействието на местни и държавни структури, и отворен към цялата културна сцена, би бил немислим – затова може би и все още толкова неосъществим тук, в София.

Основната изложба в Грандхотела е поделена на теми, където се появиха ключовите за региона „преход“ и „миграция“, но и един изключително различен прочит на темите „капитализъм“ и „спекулация“, както и любопитно въведение към темите „екология“, „вода“ и „любов“. Без да изпада в кураторска екцентричност, биеналето създава възможност за артисти – много от тях от региона – да бъдат контекстуализирани през актуален прочит на взаимодействията. Повечето работи разказваха или изследваха, бяха атмосферни или силно емоционални, но все приобщаващи в посланията си, далеч от иронията, концептуализма и фетиша. Тези наблюдения се събират в скулптурата на Лий Бул Willing to Be Vulnerable – Metalized Balloon V4 (2015/20)– един огромен, фантастично сияен обект, високо реещ се в превърнатата в паркинг бивша Спортна зала, като инсталация истински tour de force и затова подарък за гражданите на Прищина, които може и да не видят цялото биенале, но ще бъдат приканени да потърсят по-добрия свят отвъд идеологии и утопии. И защото сме в Косово, един от най-изстрадалите региони в близкото минало, биеналето се грижи и за травмата: например работата на Майлинда Хокса, която отваря апартамента в Грандхотела, ползван навремето от Милошевич, а през фотографии и аудиозаписи ни доближава не само към тогавашната арт колекция в хотела, но и към тежките истории на работещите там."

 

Kooperativa Bujqësore Krusha [Agricultural Cooperative Krusha], 2022, © Fahrije Hoti and the Women of Krushë e Madhe. Photo © Manifesta 14 Prishtina / Majlinda Hoxha

 

Никола Михов, артист:

 

Невероятната енергия на Прищина, която малко ми напомня на София от 90-те години, в съчетание с големия брой местни артисти и нетипичните места за изложби като полуизоствен хотел в центъра на града, печатницата на местния партиен вестник и гигантска спортна зала от времето на Югославия, която се ползва като паркинг, правят това издание на Манифеста успешно. Особено впечатление ми направи видео трилогията на Дриант Зенели, The Animals (2019/21/22), показана на 9-и етаж на Грандхотел „Прищина“, в която три емблематични сгради от времето на социализма в Прищина, Скопие и Тирана стават декор за три басни на Езоп, разиграни с хартиени животни. Видеата успяват да избягат от клишетата, типични при работа с подобни сгради, и които сме свикнали да наблюдаваме с образа на Бузлуджа например. Интересно решение е включването в изложбата в Грандхотел „Прищина“ на сергия с буркани с кисели краставички, айвари и местната разновидност на „паприка у павлаци“. Продукцията е дело на косовския кооператив от село Круша. Той е основан от местна жена – Фарие Хоти, чийто мъж изчезва безследно по време на войната през 1999 г., заедно с още 242 мъже от селото, за които се предполага, че са станали жертва на масово убийство, извършено от сръбските сили. Днес в кооператива работят 50 жени, продуктите са по рафтовете на всички супермаркети в Прищина, а една общност е стъпила на краката си благодарение на задружни усилия, при това в условията на турбо-капитализъм."