Благовеста Семкова: Фотографията ме направи майка на детето ми

Кои моменти в живота си би описала като катарзисни – които те доведоха до човека, който си днес?

Първият ми ясен спомен е как лежим с майка ми в леглото и от ухото ми потича гной. Била съм на четири. Тогава тя някак си разбра, че е майка и че нещо сериозно се случва. И започна моят първи тежък филм.

От операция към операция, към осемгодишна възраст почти спрях да чувам. В момента съм с 75% намален слух – двустранно. Това преобърна всичко. Станах част от стигмата. Невинно дете, пратено в изолация. Беше много трудно.

За жалост имам родители, които не са грижовни. Не всички могат да бъдат жертвоготовни и всеотдайни, че да изтръгнат от себе си и да дадат безкористно. Такива са моите родители. И общо взето съм живяла много тежък, гаден живот, като дете.

Това, че бях глуха, ме вкара в призмата на отхвърляното, прозрачното, незабелязваното дете. Всеки ме изолираше по всякакъв начин. Растях висока, много грозна, глуха. Винаги на последния чин. Към шести-седми клас се появи и физическо насилие – покрай вербалното и психическото.

Един ден просто се събудих, излязох навън и казах „Майната ви на всички, не можете да ме убиете!” „Ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш” – ми каза един велик алпинист. Това стана моят лозунг. Оттогава така вървя –  каквото стане.

 

Фотограф: Благовеста Семкова. 

 

Каза, че животът ти е наниз от преобръщаш моменти. Какво още, преди да стигнем до днес, до твоят ярък изстрел във фотографията?

Имам много истории. Смъртта на моят много близък приятел на 15 в лавина. Трябваше да го счупим, за да го приберем в чувала… Счупихме тялото… Четири часа го извличахме.

На 16 паднах от една скала и се пребих, като куче. После майка ми ме изгони и живяхме сами с брат ми. Роди се първата ми дъщеря, като бях на 21. Въобще целия ми живот е... много силен. Може би затова съм безкомпромисна във фотографията. Много директна. Много чувстваща. Не се съобразявам. Никой не може да ми постави рамка. Бях в рамки, чупих ги хиляда пъти.

Какви неща си спомняш, че ти правиха впечатление като беше дете?

Както ти споделих, седях на последния чин в училище и не чувах. Научих се да разбирам какво говори учителката по устните ѝ. Научих се да разбирам как мислят и как действат хората само по езика на тялото, по техните жестове и по погледа дори. Само по очите. И до днес общувам така. Макар и слухопротезирана, много изпускам и компенсирам с другите си сензитивни качества. И това е моята огромна сила.

Какво се случи след гимназията?

Завърших художествената гимназия в Пловдив и кандидатствах в софийската Академия и в пловдивската музикална академия с профил „Изобразително изкуство“. И тогава - точно по време на изпитите - разбрах, че съм бременна с първото си дете. Кошмар – на 20 години! И останах в Пловдив да уча, защото това е моят роден град и там имах, най-малкото, дом.

Тя се роди, аз продължавах да си уча, започнах отново да катеря. Така минаха някакви години.

Започнах да карам АТВ-та в едни гори. Отново паднах, счупих си таза. Възстанових се много трудно, бях се потрошила като куче. Следващите ми три деца са секцио, защото вече не мога да раждам нормално.

Покрай снимането знам само за Сами. Разкажи ми за другите ти деца.

Йоана е най-голямата. Сега е 18, завършва. После се роди Сами, който е с аутизъм и когото снимам в моя фотографски проект. Яна се роди 10 месеца и 4 дни след Сами. След Яна се роди Филип, той е най-малък. Огън, целият е мен. Йоана е от първия ми брак.

Имахме бизнес, но кризата от 2008-а го уби. Тя нулира всичко. Тогава се разведохме и останах сама с дете. Абсолютно сама. След това за няколко месеца работих крупие. Мръсна работа. Махнах се, защото моралът не ми позволи да продължа. Там караш хората да влизат още повече в порока си, караш ги да се самоубиват. Това ти е работата – да ги надъхваш да играят. Изяждах се отвътре, но просто трябваше да оцелея 2-3 месеца.

 

Фотограф: Благовеста Семкова. 

 

Запознах се с втория ми съпруг – скулптор, живееше от 12 години на един остров. Зарязах всичкото в България: алпинизма, работата, детето дори оставих за месец, защото нямаше как.

Когато се върнах бях бременна със Сами. Мъжът ми имаше земя край Карлово, в подножието на планината, извън населено място. Мечтата му винаги е била да гледа коне и да живее извън системата. Аз дотогава – бивша алпинистка – имах повече спане на палатка, отколкото вкъщи, а и ми беше ми писнал тоя лицемерен свят, особено артистичният.

На тази земя построихме автономна къща от бали слама. Енергия от слънцето, вода от реката, всичко на самотек. Яна се роди десет месеца след Сами, много бързо. Тогава лекарите ме убеждаваха да го махна това дете. Казваха, че ще умрем. Даваха ми 10% шанс да оцелея, заради две оперативни раждания едно след друго. Но аз не мога да убивам деца… имам едно такова и не мога да го преживея.

Заживяхме във фермата и започна голямата случка! Беше идеалистично – навсякъде природата, няма замърсяване, няма отровно земеделие, няма натрапчиви животновъди и нищо, само ние. Балканът беше моя заден двор. Децата израснаха там. Животът беше труден, тежък, много хубав, но много, много истински. Не може да починеш, не може да спреш нито за секунда. Много хора идваха и консумираха този свят. Идват и... „Аа, вие сте в Рая! Тук е толкова хубаво!” Но те остават два дена. Я прекарай една зима там или една буря, или един пролетен дъжд, или една грамотевична. Имали сме моменти, когато сме евакуирали децата. Евакуираме ги и се връщаме в къщата, защото има вероятност тя да хвръкне.

Поживяхме 7-8 години в фермата. Имахме къща за гости в близкото село. Грижих се за фермата, за къщата, гледахме всякакви животни и зеленчуци. Бе, какво да ти говоря!

 

Фотограф: Благовеста Семкова. 

 

Така минаваше един твой ден преди фотографията. Как минава сега?

Попаднах в тази ситуация – голямото семейство, фермата, пълното себеотдаване. И изгубих себе си. Фотографията дойде точно тогава, когато колабирах.

Разведох се отново. Взех си децата и отидох на квартира. С четири деца, с десет чувала. За един ден. Точно в десет чувала ми се събра животът.

Малко след това дойде фотографията. Стоях на плажа на къмпинг „Делфин”, когато попаднах на информация за фотографските курсове на BECA. Винаги съм искала да снимам, но съм израснала в изключителна бедност. И там, на плажа, видях обявата: курсове в София, два пъти в седмицата. И си казах си: „Записвам се.” Имах нужда да изригна.

И постепенно дойде тая глътка въздух. Тогава пак намерих себе си. Извоювах се. Бях заявила, че ще го правя това, независимо кой как ще оцелява: „Аз ви създадох. Аз ви отгледах. Вие ходите. Вие дишате. Имате всичко. Ще оцелеете два дена в седмицата без мен.”

И така тръгна.

Сами е моят силен проект. Вече вярвам, че е силен. И най-доброто тепърва предстои. Аз търся максимума. И като го намеря вдигам летвата. И сега я вдигам отново и знам, че ще я покоря. И пак ще я вдигна.

Когато се запознахме – на уъркшопа с Кристина де Мидел – видях снимките ти и не ги забравих. После в Пловдив, когато разгледах макета на книгата ти, знаех, че виждам нещо изключително.

Винаги съм искала да снимам, но нямах възможността. Моите родители бяха изключително стиснати. Те са лекари, но никога нямаше за децата. Нямах фотоапарат. Нямаше хора, които да ми покажат. Имах една голяма книга за фотографията – суха теория: какво е ISO, кво е бленда… Нищо не мога да схвана. Аз съм практичен човек – ако го видя визуално, ако мога да го пипна, нямам проблем. Ако трябва да го чета - не.

Записах се в Basic програмата – това е първото ниво. Бях най-гола и най-боса. Буквално не бях пипала фотоапарат. Хората, с които учех бяха много напред, някои имаха по десет години опит. Няма да забравя, добрах се до някакъв фотоапарат, ама много дърт, някакъв Nikon. Вдигам го и снимам листа на земята. Натискам копчето, гледам изображението и се чудя сега това добре ли е, зле ли е? Още си ги пазя и като ги видя ми става смешно.

Първата задача беше да намерим светлината. Аз снимах в моето циганско училище едни композиции със светлина, много графично. Може технически да не съм окей, но художественото образование ми помага.

 

Фотограф: Благовеста Семкова. От серията „Моля те, остани”. 

 

Та, няма да забравя първата ми задача за светлина - нося разпечатани снимки, питат ме: „Какво е това?” Аз отговарям: „Ми, ето!” Опитвах се да настроя кадъра, така че да не се налага да го обработвам. Тогава мислех, че за да си добър фотограф, не трябва да пипаш снимката. Обаче се оказа – това беше първото, което научих – никога не показвай на крайния потребител суровия кадър. Това ми е урок.

По принцип фотографите не показват суровите си кадри, защото ние ги манипулираме малко ли много. Аз си признавам – кадрирам, търся композиции.

 

Фотограф: Благовеста Семкова. От серията „Моля те, остани”. 

 

Дълъг път си извървяла за кратко време. Стремглаво творческо развитие. Това не се дава на всеки. Два проекта ли имаш зад гърба си дотук?

BECA ми даде много. Там учението върви много интересно. Всяка седмица трябва да създадем два проекта. Имаме два дни за всяка тема. И това те прави дисциплиниран, последователен, много амбициран.

Нивата са Basic, Storytelling и Master програма и за тези три години сме минали куп проекти. Основните, с които съм завършвала нивата, бяха три. Първият беше за старите училища в България.

Аз не стоя в градовете, ако имам свободно време, просто паля и изчезвам в дивото, обикалям. Без цел, без посока. Имам дарбата да общувам с всякакви хора. Всички врати се отварят.

Във всяко от тези села има по едно огромно училище, което пустее. За жалост, това е грозната истина за упадъка на нашата държава. Въобще като общество, това е най-суровият и най-грозният пример за това как изчезваме. Това беше темата на проекта.

Това беше черно-бяла серия, нали?

Всичко е черно-бяло, да.

Имаш и цветни в Instagram профила ти.

Имам, опитвам се, дори сега мисля да работя проект с цвят.

 

Фотограф: Благовеста Семкова. От серията „Преди цветовете да избледнеят”. 

 

С опита, който си натрупала – особено в работа по задача – си напипала нещо истинско. Заедно с това животът те е излашкал достатъчно, за да си малко дивачка– нащрек за важното, което вероятно надушваш отдалеч – първо слуха, после Сами – това постоянно напрежение как да си сред другите. Сетивата ти са изострени до писък. Интересно ми е какви са твоите търсения във фотографията?

Винаги, във всяка идея, която изплува в съзнанието ми, центърът е някаква маргинализирана група. Нещо извън нормата, извън стандарта, дълбоко в някаква стигма. Хора с тежки увреждания, обаче със силни характери. Хора, останали без дом, но оцелели – заради война или някакво напрежение.

Циганите бяха интересен опит. Влязох дълбоко в този затворен социум. Осем месеца живях с тия хора, постоянно ходех. Това са моите подбуди, да покажа, че тези хора съществуват. И аз искам да разкажа колко са силни, колко са искрени, колко са сурови. Може би това е.

Знаеш ли какво съм си мечтала? Да снимам любовта, да снимам позитивното. Но винаги във фотографията ми нещо те човърка, някъде те натиска дълбоко. Не мога да го преодолея и не знам дали трябва да го преодолея.

 

Фотограф: Благовеста Семкова. От серията „Моля те, остани”. 

 

Аз не мисля, че това в снимките ти е нелюбов. Имаш единични снимки от този проект. „Първият учебен ден“ е от там, нали?

Да, да. В момента работя като учител в ромско училище – ходим по къщите, издирваме деца: защо не идват, коя е бременна, кое дете е изнасилено, кое е пребито… всичко това.

Беше 15 септември. И ми стана криво, защото обичайно на този ден първокласниците влизат в училище облечени хубаво, с папионки, цветя, майките до тях… както трябва да бъде. А в гетото е много страшно.

 

Фотограф: Благовеста Семкова. От серията „Моля те, остани”. 

 

Държавата е абсолютно абдикирала. Няма полиция. Няма социална система, няма закрила за детето. Няма нищо. Всичко е симулация. Никой не може да направи нищо. Това е лавина, която, набира огромна скорост и ще залее до такава степен, че в един момент ще стане опасно за живота.

Много вярвах в началото, наивна бях. Мислех, че ще помогна, че нещо ще се промени, че хората ще видят. Невъзможно е.

 

Фотограф: Благовеста Семкова. От серията „Моля те, остани”. 

 

Не вярваш ли? Тогава защо го снимаш?

Затова спрях. Тогава бях наивна. Сега съм трета година в ромско училище. Много неща се промениха – нагласи, гледни точки. Знам, че единственият начин да се оправи това общество е да се разбие гето-моделът на живот. Тогава има някакъв шанс за интеграция. С моите фотографии просто мога да покажа едни кошмарно драматични реалности и нищо повече.

Да отидем към проекта „Син”. На откриването на изложбата сподели, че искаш да покажеш, че този свят съществува и към него има път. Това носи надежда, че фотографията все пак може да променя.

Вярвам, че понякога фотографията може да промени.

Моят проект „Син” първо е мой личен и после на всички останали. Аз не го правя заради другите. Не го правя заради фотографията. Не го правя заради това да имам изложба. Но знам, че този проект работи и успява да докосне не само хора, които са част от живота със спектър, а и онези, които нямат представа за какво иде реч. Толкова е мощен езикът на фотографията. Дълбочината идва, когато започнеш да живееш с проблема. Да му дадеш време, да го познаеш. Винаги има начини.

Някой казват: „На теб ти е лесно, защото това е твоето дете!” Въобще не е лесно. Тези деца се крият. Родителите ги е страх. Родителите се срамуват. Родителите ги изолират – не само заради собствени си страхове, а заради липсата на толеранс в обществото.

 

Фотограф: Благовеста Семкова. От серията „Моля те, остани”. 

 

Как започна да снимаш Сами? Кога разбра, че можеш да развиеш серия?

Както ти споделих, Basic програмата я завърших с проекта за училищата. Storytelling с ромските общности и дойде време на Master програмата, в която трябваше да развием проект за шест месеца.

Един ден вдигнах апарата и започнах да го снимам. Помня го ясно. Нямах никаква идея да снимам сина си, аутизма му. Допреди това го държах на дистанция. Аз съм човек, който винаги търси най-доброто, вдига летвата, и изведнъж – такова дете да се падне на мен! Не можех да се примиря с тази мисъл. Беше ми много трудно.

При все, че майка ти ти е причинила почти същото?

Да, много често ние повтаряме грешките на родителите си. Това е, може би, мисията на израстването - да си научим уроците и да не ги предадем на следващите поколения.

Ще се окаже, че фотографията те е родила като майка.

Това е най-силното. Не общественият отзвук, защото има такъв. Не похвалите на големи фотографи този проект мина през много големи фотографи. Показван е в Paris Photo, в Албарсин в Испания… Той работи. Аз му повярвах. Повярвах и на себе си.

 

Фотограф: Благовеста Семкова. От серията „Син”.

 

Малко по-рано ми каза, че вече не вярваш фотографията да променя света. А сега ми разказваш за най-голямата промяна в живота си, причинена именно от фотографията. Как мислиш, защо хората се свързват със „Син“?

Един проект може да има 20 убийствени кадъра, да е сниман с някакво безумно тяло, но ако няма душа в него, той остава плитък.

Аз поделям себе си, поделям дома си, душата си, живота с такова дете. И най-важното, което този проект ми даде – аз станах майка на моето дете. Нататък всичко се завъртя спонтанно. Просто се пуснах. Поставих апарата помежду ни. Започнах да общувам с него. Много беше трудно. Това беше моето пречистване. Моята огромна болка. Много плачех.

А трудното дойде от това, че започна да го приемаш? Че призна пред себе си?

Да, точно така. Да го приема за себе си.

 

Фотограф: Благовеста Семкова. От серията „Син”.

 

А как се отрази това на него? Забеляза ли промяна?

Същата. Сега той има майка. Сега го прегръщам. Преди не го прегръщах, държах го на дистанция. Грижех се – да. Не е бил зарязан или гладен, винаги е посещавал логопеди, специални педагози, плуване, каквото може в малкия град. Всичко, което трябва. Но го нямаше го най-важното – майчината любов.

И фотографията, чрез този проект, направи от мен майката, която той заслужава. Майката, от която има нужда. Много е емоционално за мен…

Той започна ли да се споделя през процеса, който преминавахте?

Започна да споделя, да се отпуска, започна да бъде щастлив. Той е много чисто същество.Той е като сълза, като ангел.

Помниш ли онзи кадър – във водата? Той е в голяма дълбочина. Тъмен, цветът на водата е млечно бял и когато е в черно-бяло, то става като боза. И той е като паднал ангел какъвто е в моя живот, за да ми даде огромните уроци, от които винаги съм имала нужда: да се примиря, да не се бунтувам, да приема съдбата си и – това е поредното голямо предизвикателство в живота – да изцедя максимума.

 

Фотограф: Благовеста Семкова. От серията „Син”.

 

Целта ми е да го направя самостоятелно същество. Знам, че ще успее. Изчезна онзи страх какво ще стане с него, като умра – живеех с този ужас. Знам колко е страшен света, как подминаваме. И се притеснявах, че това ще се случи с моя син. Сега вече знам, че ще намери начин. Той става все по-вербален, ние имаме много колоритен живот, той е част от голямо семейство. Купих му фотоапаратче.

Колко е самостоятелен?

Самостоятелен е. Ходи сам на училище. Беше много трудно. Като малък моторика му беше много зле, падаше на равното, защото се разсейваше от всичко. И тръгнахме по планините. Карлово е най-стръмната част на Стара планина. Тръгвам аз, той, сестра му и бебето отзад в раница. Имали сме кошмарни падания. Той пада косо от камъни, търкаля се, плаче, но с всяко падане го спирам, изчистваме раната и му казвам „Нищо няма, не си супен. Виж защо падна – защото гледаш клоните. Ти си отговорен за себе си.”

Може би това, че е толкова вербален, до голяма степен се дължи моето упорство и на това, че никога не съм го третирала като човек с увреждания. Никога! Да, била съм много груба. Ревал е часове наред, докато се научи да си връзва връзките. Дни наред, часове наред. Повтарях му, че може, че ще се научи: „Можеш да сглобяваш роботи да ритат и да правят неща по интегрални схеми, а нещо елементарно да не можеш да се правиш!”

 

Фотограф: Благовеста Семкова. От серията „Син”.

 

Сега е доста напред. Оправя се сам, ходи на частни уроци и тъй като Карлово е малък град – аз затова останах там, защото там мога да ги отгледам спокойно – минавахме по няколко пъти пеш от едното от другото място. Сега той го прави сам. Гласувам му доверие и той чувства по отговорен, по-важен. И действаме. Няма страшно!

Другите ти деца как се отнасят към това, което се случва?

Аз съм промяната, която усещат. Най-важното е, че Сами е добре. Сами е добре и аз съм добре. Промяната е за нас двамата.

Как възприемаш човешкото зрение в сравнение с фотографията?

Аз ти казах, че виждам кадрите. В проекта за сина ми снимките са видени предварително. Аз знам какво искам да снимам. Не съм от фотографите, които щракат като обезумели и после ровят в 2000 снимки, за да изкарат.

Например кадърът с лешояда на главата. Това е кадър, който видях и стопирах времето. Бях с всички деца на посещение в Природонаучния музей в Пловдив. Влизаме в една зала – един се тръшка, пищи, бият се нещо, пълен хаос. Изведнъж Сами върви пред мен, таванът е бял, има една птица и аз го виждам това нещо и викам: „Сами, стой!”

Някой отзад тъкмо се преби в тоя момент, обаче аз го игнорирам, защото виждам този кадър. А обективът ми е твърд – не мога да манипулирам дистанцията, трябва себе си да движа и клекнах до долу. Имам три кадъра. Това е един от тях.

Този във водата – сниман е на едно място в Гърция, в планините, където тече река, до която има минерален извор. По падежа на реката са направили нещо като вани, където хората се топят. Специфичното е, че водата има особен изумрудено-млечно-бозав цвят. Камъчетата, с които е покрито дъното на това езерце, са изумрудено-млечно-зелени. Изключителен цвят.

 

Фотограф: Благовеста Семкова. От серията „Син”.

 

Този кадър беше плануван още по време на пътуването. Сами влезе във водата. Светлината, която пада директно в лицето му е лъч, който пробива през короната на дърво. Беше страшно – аз на един парапет, долу е езерцето, аз съм с тоя обектив, без да мога да приближа. Хора плуват около него, аз викам: „Сами, отпусни се, мамо, искам да те снимам. Отпусни се. Не мисли за нищо!” На гърците им викам: „Малака, бягай оттам!” Изчаках да дойде лъча точно върху лицето му и направих този кадър. Сами разглежда ли си снимките? Обсъждате ли ги?

Разглежда си смело. През целият процес на създаване на „Син” беше до мен. Ние живеем в малко жилище, нямам кабинет, нямам мое място. Всичко се прибира, после пак се изкарва, за да мога да отделя пространство. Той беше много впечатлен от изложбата и искрено му хареса. Толкова беше щастлив! Припознава тия кадри. Има и един негов кадър, което е много яко.

Една моя грешка е, че затворих проекта рязко. Реших, че е готов и си дадох дума да го започна пак, когато той влезе в пубертета, вече с друг прочит, по-документален, по портретен, по-изчистен, без този сюрреализъм. Ето ми грешката. Трябваше да продължа да го снимам. Една година изгубих. Сега е на 12, но като стане на 14-16, ония емоции, онази буря… там ще е много тежко. Той съзрява, а остава дете. Вече социума е друг: пушат, бият, псуват, а той къде ще намери място!? Ей това е много интересно.

Мислиш ли, че има теми, върху които жените са по-склонни да работят? Подход или специфичен начин да се приближаваш към проблем?

Със сигурност. Ние сме изключително различни като вибрация, като сензитивност. И това няма как да не се отрази в фотографията.

 

Фотограф: Благовеста Семкова.

 

Има много силни „женски” проекти, които са снимани от мъже. И обратно – сурови, мъжки теми, които изискват смелост и огромно самообладание, снимани от жени. Въпрос на характер. Макар че… не си спомням за проект на мъж, който е снимал бебета? Нещо свързано с раждането, с бременност. Това са си женски теми.

Знам, че още нямаш натрупан технически опит, но си скочила в дълбокото. Бързо си го напипала и си имала късмет. Изградила ли си някаква последователност?

При мен се получава спонтанно. Както стана със Сами, както и с първите ми проектите непланирани. По тези, по които работя сега имам някаква изградена структура, въпреки че не знам дали ще остане същата и занапред. 

Решила съм да забавя темпото, защото усещам, че има опасност да прегоря. Не знам дали няма да се върна към по-документалния ми стил. В момента искам да направя експеримент. Искам да смеся черно-бяло с цвят, без да се притеснявам, че така не се прави. Мога да правя каквото си искам, не влизам в рамка. Концепцията е моя и вярвам, че ако успея да разкажа правилно – тя ще работи. Независимо дали е извън нормата.

Кучешки снимки, коне, отрязана глава – куче ли е това? Какво е това в Instagram-a ти, Блага?

Куче. Това ми е един от първите кадри, моля ти се, остави ми го! Не знам какво е, от една година имам инстаграм. Това е… порастването. Аз си правя такива експерименти. Някой ще каже, че няма композиция, че има много въздух. Не ме интересува, на мен ми звучи добре, за мен работи.

 

Фотограф: Благовеста Семкова.

 

Благовеста Семкова е родена през 1985 г. в град Пловдив. Завършва живопис в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“, но дълго време животът ѝ протича далеч от художествените среди.

Преди да се отдаде на фотографията е алпинист – национален шампион с премиерни изкачвания; майка на четири деца, които отглежда в самостоятелна ферма и учител по изобразително изкуство в едно от най-големите ромски училища в България. През 2022 г. открива фотографията през курсовете на Академия BECA в София. Участвала е в различни уъркшопи с изявени съвременни фотографи като Оливия Артър, Кристина де Мидел, Рафал Милах, Питър ван Агтмаел, Алекс Майоли.

Само няколко години след началото на своя фотографски път, Семкова привлича вниманието на международната сцена с проекти, отличени от Profifoto New Talent Award, Lens Culture Portrait Awards и Nikon Female Facets, както и с участия в изложби и фестивали като Les Rencontres d'Arles, Oberstdorf Photo Summit и Ostuni Foto Fesxval.

Повече за работата ѝ ще откриете на blagovestasemkova.com и @blaga_with_camera.

Боряна Пандова е фотографка, визуална артистка и преподавателка, базиран в София. Практиката ѝ е насочена към крехкостта на живота и онези негови проявления, които лесно остават незабелязани.В дългосрочния фотографски цикъл „Обекти на невниманието“ проследява онова, което често се изплъзва от погледа – случайното, счупеното, непредвиденото, привидно незначителното.

През последните години фотографската ѝ практика се разгръща и към интервюто и визуалното изследване, с особен интерес към това как фотографите мислят, конструират и говорят за образите си. Преподава фотография в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в София.

Повече за работата ѝ ще откриете на borianapandova.com и @b_pandova.

 

***

Интервюто е публикувано на английски в Lens Culture. Редактор: Олга Николова. Превод към английски: Петър Прокопиев.