Нещо важно се случва в галерията в Казанлък

Има една галерия, от която всеки път си тръгвам с убеждението, че наистина има смисъл да развиваме малкото, но все по-разнообразно и живо поле на културата у нас. А то става все по-живо и разнообразно, защото тук-там се появяват подобни „оазиси”, които на свой ред също променят местата, на които се намират. Тази галерия не е нито в София, нито в Пловдив, а е сгушена някъде в центъра на страната – в малък град, който предлага толкова много лица и перспективи към България. А и към самите нас като общество.

Става въпрос за Казанлък. Дори местната представа за него е донякъде туристическа: всички го асоциираме с розите. Именно в Розовата долина около него се отглежда растението, което култивираме като национален символ вече повече от 100 години. Можем да го наречем и град на траките – там се намира Казанлъшката гробница, част от световната листа на ЮНЕСКО. Той е и градът на паметника Шипка, свързан с Освобождението и националните идеали на това време. Едновременно с това го свързваме и със спорния някогашен дом-паметник на БКП Бузлуджа – днес една от най-известните изоставени сгради в света.

Има и по-съвременни перспективи към Казанлък – например тази на артистката Райна Тенева и филма ѝ „Географията е съдба”, показан тази година на най-големия международен художествен форум в света Венецианското биенале. Тя пък ни показва града като място на символния конфликт между производството на рози и оръжия, но и насочва вниманието ни към човешкия труд, който остава скрит зад двете индустрии и ги поддържа.

Казанлък се оказва място, в което много противоречия съществуват паралелно. Той става огледало на нас самите като общество. Да не забравяме, че Казанлък е и град на художниците. Тук са родени имена като Дечко Узунов, Иван Милев, Ненко Балкански. Той е и неразривно свързан и с хумориста и краевед Чудомир. Има ли място за съвременна култура в град, в който всичко някак дърпа към миналото?

Как се преобразява институция

В този богат исторически и художествен контекст основаната през 1901 г. Художествената галерията е в момент на интересно преструктуриране, изграждане на нетипична за страната единна концептуална рамка и преживява разцвет. Начело на тази промяна е директорът Пламен Петров, който през последните пет години заедно с екипа си постепенно преобразява институцията: от изложбените ѝ пространства, до концепцията и разказите в отделните филиали, обновява постоянната експозиция на галерията, организира разнообразни събития и временни изложби, кани различни съвременни артисти, умело рефлектира върху най-различни проблеми на съвремието ни. Така Казанлък се превръща в още по-желана и жива дестинация у нас. А в началото на октомври, след проведен конкурс, Петров получи нов петгодишен мандат.

Директорът на Художествената галерия в Казанлък Пламен Петров. Фотограф: Цветан Игнатовски

Галерията отдавна се е превърнала в една от причините да се връщам в Казанлък. Всеки път откривам нещо ново и различно, което се е случило или променило в пределите на четирите ѝ филиала. Художествената галерия е притегателна точка не само заради пространствата и експозициите ѝ, както и екипа и отношението към посетителите, а и заради свободата, с която там по човешки и достъпен начин се разглеждат на пръв поглед сложни теми от близкото ни минало и съвремието ни, често оставащи извън полезрението дори на най-големите столични институции.

С Пламен Петров се срещаме онлайн, а докато той търси подходящо място за разговора ни, на екрана се разкриват впечатляващите интериори на сегашната централна галерийна сграда. Тя е открита през 1981 г. и е проектирана от архитектите Иван Битраков, Яким Петров и Георги Папагалов – един от най-добрите архитектурни екипи у нас по онова време.

Да курираш посетителско преживяване

Освен централната сграда, която галерията споделя с Историческия музей и където наскоро беше обновена постоянната експозиция „Избори“, тя има още три филиала – къщите музеи на Дечко Узунов и Ненко Балкански, както и новият музей „Ахинора“, посветен на едноименния шедьовър на Иван Милев.

Едно от нещата, които винаги са ме впечатлявали в галерията, е усещането за цялостно преживяване между тези отделни пространства, което ми липсва на много места у нас. В Казанлък всичко изглежда внимателно обмислено, сякаш говори на общ език – изборът на цветове, графичният дизайн, транспарантите на изложбите, които ме посрещат пред всеки филиал, връзките, които неимоверно създавам в съзнанието си между отделните експозиции. Като архитект ми правят впечатление и всички нови елементи в сградите – преградни стени, врати и мебели, които ненатрапчиво се вписват в оригиналната архитектура – огромна рядкост при реконструкциите от всякакво естество у нас. С това започвам разговора ни – дали този общ език е бил част от стратегията на Пламен Петров от самото начало?

Оказва се, че още с поемането на ръководството Пламен Петров си поставя за цел отделните пространства да функционират като един организъм. „Всяко от тях трябва да има своя собствена физиономия. Но когато човек погледне тези три физиономии, до него трябва да достига посланието, че това е общо семейство“, разказва той. Петров е историк и изкуствовед, завършил Националната художествена академия, а между 2011 и 2019 г. работи като уредник в Софийската градска художествена галерия.

Във всеки филиал можем да разглеждаме както постоянната експозиция, така и временните изложби. Резултатът е нещо повече от общо визуално възприятие. „Успяхме да създадем от четирите пространства единен разказ“, споделя Петров. Този разказ преминава през въпроси, които всяко от пространствата поставя. В музея „Ахинора” има една-единствена картина – едноименната на Иван Милев. Според Петров там фокусът е върху темата за съкровището, как едно произведение на изкуството придобива подобен статут. А в „Дечко Узунов“ виждаме „Натрупвания“ – в нея разказът за живота и творчеството на художника става повод да се представят начините, по които се формира една музейна колекция от произведения.

В къщата-музей на Ненко Балкански темата продължава с въпроса как вече събраните произведения се поставят в контекст и се съотнасят към процесите в световното изкуство. Така за миг успяваш да поставиш изкуството у нас в по-широк контекст, далеч отвъд пределите на страната.

В централната сграда, където се намира експозицията „Избори“, фокусът се измества към решенията, които стоят зад създаването и представянето на изкуството. „Всъщност чрез тази експозиция ние говорим за всички онези избори, които и артистите като творци правят, и самите ние като музейни специалисти ежедневно се налага да правим“. А тези избори съвсем не са лесни. Галерията притежава около 5000 произведения, от които могат да бъдат показани не повече от 400. Огромна част остава скрита от публиката. Затова ми се струва особено важен един малък жест на прозрачност, който екипът прави: той заменя плътната преграда към фондохранилището със стъкло, през което посетителите могат да надникнат към „невидимата” част от музея.

Връзката между четирите пространства не се изчерпва с изложбите. Разположени на различни места в Казанлък, те превръщат разходката из самия град в част от преживяването. „Имаш време да преминеш през града, да усетиш дори, ако щеш, и въздуха, да усетиш архитектурата му, хората му. В тази среда е възникнал, роден е човекът, който е създал тази картина, която си гледал преди малко“, разказва Петров. А понякога и самите временни експозиции те карат да излезеш от пределите на институцията и да потърсиш произведенията, разпръснати из града, както например в изложбата „Глад“ (2024), която представя творби на 23 художници в 22 различни пространства в града.

Между центъра и периферията

Зад всичко това стои силно ентусиазиран екип. „Всички сме страшно различни като характери и като темперамент, но пътуваме в една лодка и към един хоризонт. Всъщност това е най-ценното преживяване“, казва Петров и споделя за собственото си решение да поеме към Казанлък. „Онова, заради което самият аз избягах от центъра, е усещането, че вече като че ли не качеството определя видимостта на дадено събитие, а познанствата на организаторите с медийната общност, която го популяризира. Предпочитам да работя в по-малък град с по-малка видимост, но поне да усещам за себе си смисъла от това, с което се занимавам.“

За последните пет години посетителите са се увеличават близо четири пъти, а галерията постепенно се превръща в самостоятелна дестинация. „Аз обикновено все се фиксирам върху проблемите, които са останали неразрешени. Но ако трябва да се гледа честно, наистина свършихме доста работа“, споделя той.

За Петров важна роля в този процес има и срещата между художественото наследство на Казанлък и съвременното изкуство „Именно през съвременните артисти можем да си помогнем да видим наследството си с един нов поглед“, казва той.

Този поглед почти винаги се пречупва и през самия Казанлък, през неговата история, противоречия и съвременен живот. „Стремим се да показваме онова, което този град носи като енергия“, обяснява Петров. Дори гостуващите артисти са поканени да потърсят своя прочит на местния контекст. Така галерията отваря пространство, в което можем да преосмисляме мястото, да задаваме неудобни въпроси и да разговаряме за проблемите, които ни вълнуват.

Такъв пример е изложбата „Изплуване“ (2025), част от платформата „Навсякъде с изкуство”, курирана от Мария Василева, в която участват имена като Правдолюб Иванов, RASSIM®, Венета Андрова, Никола Михов, София Грънчарова и други.

Местната публика – най-трудна за привличане

Парадоксално, местната публика остава най-трудна за привличане. Пламен Петров разказва за усилията на екипа да промени представата за музея като затворено пространство, в което влизаш веднъж и повече не се връщаш. Затова галерията организира редовни занимания за деца, събития и срещи, но и просто отваря вратите си за всеки, който иска да поседи или да прекара време там. „Ние не сме музеят – музеят е нещо много повече от нас. Опитваме се да бъдем само неговите добри стопани. Това не е нашето място, това е мястото на публиката, това е мястото на казанлъчани“, казва Петров. „Самите ние ще изчезнем, както всички останали, които са били в тази институция преди нас. Но пък без всички нас тя няма как да премине от една адаптация в друга.“

Казанлък показва, че малките градове и галерии могат да бъдат пространства, в които съвременните културни практики не просто да покълват, но и да се развиват по-свободно, по-активно и по-успешно. Изкуството говори на достъпен език, работи добре с пространствата и публиката си, предлага нови прочити на сложните теми от историята и съвремието ни и отваря пространство за различни гледни точки. Защото, както казва Пламен Петров: „Не мисля, че музеят трябва да е територия на консенсуса. Тъкмо напротив, той трябва да е зоната, в която ние да можем да спорим, дори и да сме разгорещени.”

В края на октомври в Художествената галерия в Казанлък откри  най-новата и „Ние, ненужните“, част от платформата „Навсякъде с изкуството“, в която са включени няколко изложби. Тя отново насочва поглед към болезнени теми от съвремието ни - насилието, социалното отхвърляне и общественото мълчание - през произведения от колекцията на галерията и реални истории от града. Изложбата ще може да бъде разгледана до 7 март.