Най-голямата обществена мрежа, която не познаваме

„Малко хора в България си дават сметка, че това е най-голямата публично финансирана обществена мрежа от институции“, казва Юрий Вълковски, когато го питам как изглежда читалищната мрежа днес. Училищата са около 2100, детските градини – около 2000, а читалищата са почти два пъти повече. Близо 80% от тях са в селата, включително в населени места, в някои от които липсват каквито и да било други обществени услуги.

През последните години основателят и изпълнителен директор на фондация „Народни читалища“ и екипът му събират и систематизират данни от публичните регистри, за да сглобят пълна картина на сектора. Информацията е разпиляна, трудно сравнима и невинаги актуална. Когато се заемат със задачата, последните налични данни за дейността на читалищата са от 2023 г.

Резултатът е първото мащабно изследване на читалищната мрежа в България: интерактивна карта на читалищата, която позволява сравнение на данните за финансирането, персонала и разпределението им по места. Според доклада базата включва 3597 читалища, а държавната субсидия за 2025 г. надхвърля 152 млн. лв. Това е важна стъпка към по-пълноценен разговор за сектора, но не отговаря на въпроса какво се случва зад вратите на всяко отделно пространство.

Читалището в село Долни Вадин, 2026

На бюджетната везна

Големият брой институции не означава еднакви възможности. Вълковски дава пример с област, в която миналата година е имало около 105 читалища – 10 градски и 95 селски. Общата държавна субсидия е била около 5 млн. лв., но половината от сумата отива към десетте градски читалища, а другата – към останалите 95. Това не е универсално правило за страната, а повод да се запитаме какво финансираме и на какъв принцип.

По-голямото читалище може да има повече дейности, състави и ангажименти. Но как се оценява приносът на малкото такова, което е единственото обществено пространство в населеното място?

В някои села годишната субсидия е едва 2000–5000 евро. „Разпределете го на 12 месеца. Какво точно очакваме тези хора да свършат там?“, пита реторично Вълковски. От тези средства трябва да се покрият заплати, поддръжка на сградата и дейности. При подобен бюджет въпросът не е как да се развива институцията, а как тя да продължи да съществува.

Някои читалища оцеляват благодарение на местните хора, доброволния труд и отдадеността на един или двама души. Други постепенно замират. Може да останат регистрирани, със сграда и място в официалните списъци, но без да са живо обществено пространство.

Читалището в село Долни Вадин, 2026

Там, където няма училище, здравен пункт, поща или социална служба, това са последните обществени институции. Вълковски разказва как хората се обръщат към читалищните дейци с въпроси далеч отвъд културната програма: как да подадат жалба, да решат проблем с онлайн покупка, да използват нов телефон или да разберат към коя институция да се обърнат.

От Замфирово до Бузовград: едно читалище не си прилича с друго

Председателка на читалище в Монтана например му разказва, че само за година е подала над 20 жалби до институции от името на хора, потърсили помощта ѝ. Така читалището се превръща в нещо като местен омбудсман. Затова истинската стойност на читалищата трудно се измерва само с броя на събитията, публиката или самодейните състави. Те осигуряват и нещо по-трудно измеримо: присъствие, доверие и достъп до помощ там, където възможностите постепенно се свиват.

В село Замфирово, Северозападна България, ежедневието е далеч от това, което си представяме. Секретарката носи книги по домовете на възрастни хора, които трудно се придвижват. При едно посещение прекарва обедната си почивка с възрастна жена, която иска да разкаже за песните от младостта си и за селото.

„Големият бич на старите хора е самотата. И читалищата всъщност са единствените, които могат да предложат изход от нея“, казва Вълковски.

Читалището в село Долни Вадин, 2026

Проектът „Живите странджански традиции – мост между поколенията“ на Милена Дренчева, секретар на читалището в Малко Търново, търси друго решение. Инициативата събира деца и възрастни жени, участвали преди в танцови или певчески състави, но постепенно оттеглили се от тях. Възрастните предават умения и опит, децата се учат от тях, а между поколенията възниква връзка, която иначе може да не се появи.

В читалището в село Медковец, област Монтана, проектът „Клуб на интелектуалеца“ създава пространство, където пенсионирани учители да общуват, да споделят знания и при нужда да помагат на децата с училищните уроци.

В Попово има джаз клуб и културна програма, която излиза далеч извън най-познатите форми на читалищна дейност. „Това е много интересен случай, защото имат разгърната културна дейност в много широк спектър“, казва Вълковски. Спомня си как председателят му разказвал, че преди, когато все още излизал вестник „Култура“, четял рецензиите за театрални представления и избирал кого да покани. „Така той не само познава публиката, но и постепенно разширява интересите ѝ“, отбелязва Вълковски.

Читалище „Зора – 1894“ в Шабла успява да възстанови самодейната театрална трупа на фона на свиващата се културна дейност в много населени места. „Обикновено крайната точка на свиването е, когато остане само певчески състав. Защото за него трябват най-малко ресурси – хора с техните гласове“, обяснява Вълковски. Театърът изисква повече – декори, костюми, репетиции и често професионална помощ от режисьор или сценограф. Въпреки трудностите ползите са за всички: самодейният театър дава възможност на участниците и публиката не просто да гледат култура, а да я създават заедно.

Читалището в село Езерец, 2026

Има и още добри примери. След дълги години в Испания и Франция Полина Стойнова се връща в родното си село Бузовград с амбицията да съживи читалището и сградата му. Лятната детска

школа учи най-малките да работят с глина, вълна и видеокамера. Народното пеене и традиционните обичаи съжителстват с диско-спортни танци и младежки театър. Безплатните кинопрожекции включват документалния филм „Единствена земя“, редом с фотографски изложби, лекции с различни специалисти и краеведски клуб „Интер-поколение“. Наука, местни предания и изкуство се срещат и в проекта „Пътека през вековете“, за който художничката Ирина Василева създава стенописи, вдъхновени от културното наследство и паметниците край Бузовград, с идеи от местните хора и участието на децата.

Читалището в Горица, 2021.

Един човек, пет професии

Недостигът на средства често измества друг, може би по-важен въпрос: какво се очаква от хората в читалищата и каква подкрепа получават? По данни, цитирани от Вълковски, над 70% от читалищата не са участвали в обучения за повишаване на капацитета през предходните три години. Липсват данни за образованието и възрастта на работещите там. Около 90% от секретарите са жени, а делът им е малко по-нисък сред председателите.

Работата на читалищния секретар може да включва управление на културна програма, грижа за библиотеката и сградата, административна и финансова отчетност, работа с местната общност и помощ при ежедневни проблеми. „Представете си човек, натоварен с този широк спектър от задачи“, казва Вълковски. Важно е не само какво образование има той, но и дали някой инвестира в развитието му, защото задълженията не намаляват заедно със субсидията. И малкото читалище с няколко хиляди евро годишно трябва да подава отчети, да води счетоводство и да изпълнява законовите си задължения. Системата изисква от него капацитет, който то често не може да си позволи. „Това е рецепта за катастрофа“, обобщава той.

Читалището в село Езерец, 2026

Независимостта не е формалност

Читалищата в България всъщност приличат на културните домове в кварталите и малките населени места в други европейски държави. Разликата е, че у нас те са самостоятелни граждански организации, а не звена на общинската администрация. Имат общи събрания и собствени органи на управление. Връзката с местната власт е необходима, но не бива да означава подчинение. „Когато читалището работи добре, то е много свързано с местната общност и отговаря на нейните нужди.“

Независимостта понякога поражда напрежение. Някои кметове смятат, че щом читалището получава държавна субсидия, трябва да бъде под техен контрол. Възможна е и обратната ситуация:

местната власт се чувства неудобно, защото читалището е една от малкото структури в населеното място, които не са ѝ пряко подчинени.

Вълковски разказва за секретарка на селско читалище, която отказва да приеме некачествен ремонт на сградата, финансиран от общината. Вместо да подпише протокола, тя настоява, че работата не е свършена както трябва. По думите му това я поставя под сериозен натиск от влиятелен местен човек, свързан с обществените поръчки, но тя устоява.

Читалището в село Чарган, 2019.

„Невъзможно е това да се случи, ако ти си назначен от общината“, казва той. Ако секретарят зависи пряко от кмета, отказът може да означава загуба на работата. Независимостта не гарантира, че всяко читалище ще работи добре, но позволява на хората в него да защитават интереса на институцията и на общността си дори когато това е неудобно за местната власт. Затова Вълковски ги нарича „едни от последните постове на гражданското общество“.

И една добра новина: създаването на коалиция „Будни читалища“

Преди близо 30 години британският експерт по градско развитие и културни политики Чарлз Ландри вижда значителен потенциал в читалищата. В доклад за българската културна политика от края на 90-те години и предназначен за Съвета на Европа, той поставя въпроса: „Ако трябваше да създаваме читалището днес, какво би представлявало то?“ Отговорът на Вълковски започва с образа на „едно светло, уютно, топло място, което е отворено и за младите, и за старите – за всички. Където ги има и традициите, и новите технологии“.

Читалището в село Болярско, 2009

Хиляди читалища продължават да се помещават в сгради, които отдавна не отговарят на съвременните изисквания, а обща визия за модернизирането им така и не се реализира. Работи се откъслечно, чрез отделни програми, без цялостен подход. „Струва ми се, че за една голяма част от българското общество читалищата са нещо ценно, но са нещо от миналото“, опасява се Вълковски. Затова той настоява добрите примери да се показват, за да променят представата на гражданите, общините и държавата за случващото се в тези сгради.

През октомври беше обявено създаването на коалицията „Будни читалища“, към която желание да се присъединят са обявили 230 читалища от 208 населени места от цялата страна. Коалицията настоява за по-добро финансиране, прозрачни правила и национална стратегия за развитието им.

Читалището в село Чарган, 2019.

Целта е отделните гласове да се обединят и читалищата да участват в решенията за собственото си бъдеще, без да се налага да правят невъзможен избор между традиция и иновации. Когато Вълковски пита читалищните дейци дали възприемат себе си чрез традициите, или чрез иновациите, техният отговор е: „И двете“. Остава само да им бъдат осигурени условията, за да отговарят на нуждите на хората, заради които съществуват.

Още за дейността на фондация „Народни читалища“ – narodnichitalishta.bg, а за развитието на коалиция „Будни читалища“ – budnichitalishta.bg