Децентрализация на културата и култура на децентрализацията

Обичам да питам българите в чужбина за първото място, което им идва наум, когато си мислят за България.

Рядко някой мисли за столицата ни.

В съзнанието на сънародниците ни изплуват пейзажи, гласове, образи, разкази от онези региони, за които медиите в България рядко намират ефир.

И въпреки че си спомняме и познаваме онези места, всички се държим така, сякаш освен София друго място в държавата не съществува.

В урбанистичната география съществува термин, който описва столици като нашата. Наричат ги градове-примати: растат несъразмерно спрямо другите населени места; определят дневния ред и културния тон на страната; и бавно, почти до изтощение, засмукват икономическия и човешкия ресурс от периферията.

Фотограф: Георги Величков

Така градовете-примати достигат не просто до централизация, а до хиперцентрализация. От известно време се намираме в парадоксално състояние: на едно място има твърде много, на друго – все още има нещо, а на трето – няма нищо.

Разговорът за децентрализацията и равния достъп до здравеопазване, култура и образование в същината си (би трябвало да) е големият разговор на демократичните общности. Ясно е. Там, където културата и образованието липсват, най-лесно се наместват некадърността и безхаберието на властта. В България това доведе до: изолационизъм, слаби регионални показатели, неразбиране и занемаряване на културното и историческо наследство, подчинение на населението, разкъсване и противопоставяне на общия разказ за страната. С други думи казано от София искат да говорим за демокрация, а в по-голямата част от държавата имат достъп само до феодализъм.

Въпреки че градовете-примати изглеждат вездесъщи, инфраструктурата и населението им са най-уязвими по време на кризи. Тъжен пример за това е бомбардирането и изгарянето на архивите на Българската национална библиотека през януари 1944 г., по време на денонощното въздушно нападение над столицата. За да се спасят архивите, правителството спешно отпуска вагони. Документи, ръкописи и книги се разпръскват и са спасени из недостроени хранилища в провинцията. След 1944 г. се изгражда държавна стратегия за сигурност и достъпност на документите, като архивите са разпръснати из цялата страна.

Фотограф: Георги Величков

Съвсем близък пример за криза е и пандемията от COVID-19, когато много хора избраха да напуснат столицата. Тогава започна и по-увереният разговор за нуждата от децентрализация в България. Създадоха се арт резиденции из селата; по музеите, читалищата и галериите заработиха млади специалисти; отвориха нови пространства за култура; откриха се литературни маршрути из забравени краища; появиха се фестивали и големи събития за съвременно изкуство; пътуващи театри и кино фестивали, които обикалят из обезлюдените региони, и… всичко останало, което ще прочетете в този брой.

Адаптирането на събития и културно съдържание към нова среда и аудитория, чиито интереси са различни от тези на столичаните, може да се превърне в голямо предизвикателство. Сплотяването на екипи, създаването на програма и възпитаването на публика е процес, който изисква последователност и дългосрочна работа с местните и държавните структури. Това са големите подробности, пред които всички, захванали се с култура (и каквото и да било друго), са изправени всеки ден. Все отнякъде трябва да се започне.

Някои започват по програма. Разписват проект, в който думата „децентрализация“ е ключова. След едно-две събития идва време за отчет и никой повече не вижда хората, написали проекта. Това е културата на отчетите, която рядко успява да разбере регионалните особености и да създаде устойчив диалог със средата.

В този смисъл децентрализацията не е административна дума, спусната отгоре. И не са нужни кризи, които да ни връщат към родните места, за да установим, че скулптурите в галериите са прашасали, седалките в оперите и театрите – празни, а читалището не е ремонтирано или отключвано от няколко години.

Този брой не може да обхване всичко, но се опитва да покаже, че нещо все пак се е задвижило. И освен разговора за децентрализация на културната среда, започва да се развива и култура на децентрализацията, която бавно може да промени страната отвътре.