Хари Грюйерт, документалистът на големите градове

„Какви жертви? Не съм правил жертви за работата си. Исках да направя нещо, направих го и това е”, казва с усмивка фотографът Хари Грюйерт от дома си в Париж, където живее през последните 50 години, разбира се, когато не пътува из света. Въпреки че има много теми за обсъждане около дългата му кариера, той рядко се впуска в истории за отделни проекти или периоди: желанието и изначалната необходимост да документира света е единствената важна константа. Разговаряме малко преди участието му на „Фестивал 20 години Фотосинтезис”. Това е и първото му гостуване у нас.

Белгия. Фотограф: Хари Грюйерт. От серията Homeland. Gallery FIFTY ONE, Антверпен.

Европейският цвят

Хари Грюйерт постепенно става познато име във фотографията от втората половина на 60-те години насам заради добре разпознаваемите му снимки с ярки цветове. Почеркът му е отличим: уловени ситуации по препълнени улици и на фона на целия шум, впечатляващ фокус към скритата симетрия на градската среда. Въпреки че започва от напълно различен контекст, Грюйерт снима в духа на съвременници като Алекс Уеб, Джоел Мейеровиц или Вивиан Майер, макар и позната едва след смъртта ѝ. Но докато свързваме тези имена с развитието на фотографията в САЩ и погледа към американската реалност, Грюйерт става европейският представител на New Color вълната. И то без всъщност да се ограничава само до познатото около себе си: някои от най-запомнящите се серии на Грюйерт са от многобройните му пътувания в Мароко и Египет, а в самото начало на годината се появи и обемната му фотокнига за Ню Йорк, която събира снимки от 70-те години до днес.

Белгия. Фотограф: Хари Грюйерт. От серията Homeland. Gallery FIFTY ONE, Антверпен.

Грюйерт е роден през 1941 г. в малкия град Морцел, недалеч от Антверпен. Баща му се занимава професионално с продажба на фотографска техника, като компанията му е впоследствие купена от AFGA. Въпреки това, той е скептичен към мечтите на сина си: семейството е стриктно в спазването на католическите норми, баща му свързва изкуството с разпуснат морал: според него фотографите често изневерявали. Както често Хари казва: „първо беше Бог, после папата, после баща ми”. Посещава кинофестивала във Венеция през 1961 г., пътуване и преживяване, което също отваря ума му към света на визуалното. Въпреки консервативните разбирания на семейството му, Грюйерт все пак следва в училището за фотография и кино в Брюксел между 1959-1962 г. Проправя си път в професията с работа на свободна практика в Париж и междувременно снимане за документални продукции за фламандската телевизия: това го среща отрано със съвременни артисти като Кристо и Йозеф Бойс.

Спомня си, че през 60-те контактът между хората в изкуството е някак по-непосредствен: когато иска да покаже снимките си на Анес Варда, тя просто го кани да посети снимачната площадка на превърналия се в класика филм Le Bonheur.

В Хари все повече назрява усещането, че му е тясно и някъде го очаква съвсем различен свят. От края на 60-те той е най-вече между Париж, Лондон и Ню Йорк, както и често към Мароко, едно от най-важните места за него и където за първи път пътува през 1972 г.

Белгия. Фотограф: Хари Грюйерт. От серията Homeland. Gallery FIFTY ONE, Антверпен.

На фокус е преживяването

„Имах противоречиво отношение към страната си, към средата, в която отраснах”, разказва Хари Грюйерт. През 2000 г., заедно с писателя Хюго Клаус, той издава фотокнигата Made in Belgium. „Фотографска сцена там все още нямаше, всичко, което ме интересуваше, беше на места като Париж, Лондон, Ню Йорк. Това е една от причините защо тръгнах. От друга страна, в Белгия има доста парадокси и странности. Имаше един момент, в който всеки път, когато се върнех в Белгия, снимах в черно и бяло, тъй като за мен това е черно-бяла страна.”

Въпреки това, цветовете са това, което го води към неподозирани и нестандартни решения: „Когато снимах в черно-бяло, като че ли бях по-близо до традицията, по-близо до това, което вече беше правено.”

Според него за по-младите фотографи е неизбежно по-трудно да развият визуален почерк. „Преди имаше повече свобода. Най-вече заради усещането, че има повече творчески пътеки за изследване: сега има толкова много референции към историята, към миналото, кое кога е направено. Предполагам, че е трудно някой да намери собствената си идентичност така. Има твърде много примери за всичко и това стимулира хората единствено да имитират. Когато започнах да правя цветна фотография, нямаше наръчници за това. Намерих моя път и дори не знаех, че това, което правя, е от особено значение, докато не се запознах с някои американски фотографи, които снимаха в този дух.”

Ню Йорк. Фотограф: Хари Грюйерт. Gallery FIFTY ONE, Антверпен.

Казва, че сега е също така по-трудно финансово да реализираш амбициите си. „Веднъж бях на дискусия с големия фотограф Уилям Клайн и някой от публиката го попита нещо подобно – какво би посъветвал млад фотограф – и Клайн му отговори, че е най-добре да си намери богата жена.”

Грюйерт е като че ли несигурен дали всъщност е правдив в оценката си към настоящето. „Какво ли знам? Все пак не съм учител. Едва напоследък правя някои уъркшопи, но като цяло преподаването, ролята на ментор, не е нещо, което ме вълнува.”

Той споделя философията на Анри Картие Бресон, с когото са се познавали, че не трябва да има особена концепция зад акта на създаване. За Хари фотографията е най-вече реакция на момента към това, което го заобикаля. Вълнуват го случайностите, не толкова историите зад тях. Също така, за него това, което зрителят открива в една снимка, е толкова важно, колкото и това, което е привлякло инстинкта на автора.

Снимането като реакция

През 1982 г. той е приет в агенция Magnum, тогава все още отдадена изцяло на фотожурналистиката и на черно-бялата фотография. „Знам, че доста хора тогава бяха ядосани, че някой като мен е приет в общността. За щастие, недоволните бяха малцинство.” Любовта му към малките детайли намира особено присъствие в серията му от същата година, когато документира тогавашния Tour de France. Той вижда още една особеност в начина, по който се е стекъл животът му: никога не е бил особено близък до определени издания, снимките му остават на първо място творби сами по себе си и не са правени с цел да стоят между страниците на списания.

Хари Грюйерт. Фотограф:Roger Szmulewicz

И все пак, не стават ли градовете някак по-малко интересни за него? Не само заради опита, но и заради това, че днес чарът им е някак развенчан: стават по-трудни и скъпи за живеене, все по-често символизират разединение в обществото, вместо обединеност.

„Да, опитвам се да виждам ценните детайли, няма как да скрия, че пейзажът беше много различен преди 30-40 години. Основната разлика е, че самите места, континентите като цяло, бяха много различни един от друг. Всяко място имаше много повече индивидуален характер. Сега отиваш някъде и виждаш едни и същи реклами, например. Хората днес са облечени сходно. Има един процес на уеднаквяване и комерсиализиране, който преди наблюдавахме най-вече в САЩ. Навсякъде имаме и все повече туристи. Трудно е вече да се намери визуално автентичната индивидуалност на местата. Вероятно някое село в Индия или из планините на Непал ще видим запазен дух, просто защото малко се е променило в живота на хората през последните десетилетия.”

Понякога усещането, че няма какво да вземеш от определена локация, идва естествено. „Например, много пъти съм в Мароко, понякога съм оставал за по месец. Но вече не ходя там. Като че ли ако снимам отново в Мароко, само ще се повторя.” Междувременно Хари мечтае да посети Южна Америка, казва, че все още не е бил в Мексико и Етиопия, две места, които са му отдавна интересни.

Мароко. Фотограф: Хари Грюйерт. Gallery FIFTY ONE, Антверпен

След като е приключил работа по ретроспективното издание със снимките за Ню Йорк, сега той работи по подобно за Париж. Фотокнигата ще обедини десетилетия работа.

Напоследък Хари представя сериите си на екран под формата на кратки филми, в които фотографиите му са съчетани с музиката на белгийския акордеонист и пианист Туур Флоризооне. Три от тях Homeland, New York и Marocco – ще бъдат представени под името A Sense of a Place в кино „Одеон” на 23 октомври в присъствието на автора.

„Тъй все пак като става въпрос за снимки, избягвам да го наричам видеоарт или нещо такова, но този формат ме кара да мисля различно. Така могат и да сложа повече материал, отколкото във фотокнигите.”

Досега той е направил подобна презентация на десет от проектите си, винаги с музика от Туур Флоризооне. Туур е автор на музиката за документален филм за Хари от 2018 г. и впоследствие Хари решава да работи с него и за собствените си проекти. Като част от програмата на фестивала за 20-годишнината на Фотосинтезис ще има и изпълнение на живо от Флоризооне.

Мароко. Фотограф: Хари Грюйерт. Gallery FIFTY ONE, Антверпен

„Когато подбирах снимките от Индия, пробвахме да сложим индийска музика за фон. И въобще не проработи. Трябва да има някаква есенция от културата на страната, но без да е твърде очевидно, твърде буквално. Все пак не съм индиец. Работата трябва да отразява страничния ми поглед на чужденец към средата, която снимам.”

Хари не обича да говори за проектите си като артистични или произведения на изкуството: те са най-вече витална необходимост. „Градът се променя, аз се променям, но не се променя желанието ми да снимам. Това е начин на живот. Не знам какво да правя, ако не снимам. Прекарвам доста време тук, в студиото си, където редактирам изображенията, мисля за поредността им в книжното тяло, но в един момент ми дотяга, трябва да изляза и да снимам. Това е вътрешна нужда. Има дни, в които не се получава нищо, а в други има попадения. Като във всичко, трябва да имаш известен късмет. Особено откъм светлина.”

На 19 октомври от 19 ч. във Фотосинтезис публиката ще види едноименния филм за Хари Грюйерт на режисьора Герит Месиаен. На 23 октомври от 18:30 ч. в кино „Одеон” ще бъдат показани трите филма със снимки на Грюйерт. Същият ден от 20 ч. той ще подписва фотокниги в галерия Синтезис, а вечерта ще продължи с концерт на Tuur Florizoone Trio (Туур Флоризооне, Михаил Иванов – Мишо и Борислав Петров) от 21 ч.