Невена Екимова и (не)сметните богатства на отхвърлените вещи

На пръв поглед в ателието на Невена Екимова в Център “Кристо и Жан-Клод“ в Габрово цари “тотален хаос“, но както тя уточнява – в него тя се ориентира чудесно. “Обичам всичко да ми е пред очите, затова рядко подреждам.“ Наскоро, когато едвам успява да влезе през вратата, решава, че е време да прибере по етажерките поне последните нови попълнения, които хората ѝ подаряват – десетки чували и кашони, пълни с дрехи, китеници, възглавници и дунапрен. Този арсенал е и основното ѝ творческо гориво. “Харесва ми да се обграждам визуално с материали, защото са източник на идеи. Днес ми хрумна, че би било забавно да построя дунапренен дворец“.

Връзката на Невена с намерените предмети е трайна, органична и дълбока – от години тя не спира да търси тънката нишка между изхвърленото и преоткритата му стойност. Независимо дали работи с намерени текстилни отпадъци, бракувани капачки за буркани, изоставени плюшени играчки или битови предмети, тя с лекота умее да превръща “боклука за едни в съкровище за други“.

През последните месеци завършва обновяването на интерактивната детска зала “Град Градина“ в Музея на хумора и сатирата в Габрово – пространство, което всъщност тя създава през 2019 г. и инсталира нови игри, логически задачи и практически занимания.

“На улица “Крайнокотешка“ например “спасяваме котета и храним едни космати чудовища с отпадъци“. Разговаряме с Невена малко преди да се отправи към Варна, където през септември ще бъде лектор, водещ на творческа работилница и участник в груповата изложба на международния фестивал Pictoplasma x Balkans.

От самостоятелната изложба FANGIRL в галерия “Васка Емануилова“, 2025 г. Фотограф: Боряна Пандова.

В инсталацията “Най-сладкият сън” използваш дарени прежди и разкази за бабите и техните занаяти. Ти самата шиеш и рисуваш от дете, а днес в различни творчески работилници предаваш на други деца на тези умения. Защо е важна тази приемственост между поколенията и превръща ли се бавния, ръчен труд в екзотика или е тъкмо обратното – става все по-радикален и ценен акт?

Според мен импулсът за ръчен труд е вграден в тялото ни. Ръцете неслучайно са еволюирали до сегашната си форма – идва им отвътре все да пипат, хващат, измайсторяват. Независимо от модите и идеологиите, това ще си остане фактор в обозримото бъдеще. Като гледаме как деца заучават фина моторика, например работа с ножица, можем лесно да разберем колко е фундаментална ролята на ръката в творчеството.

А инстинктът към творчество е огледало на желанието за живот, така че и това няма изглед да изчезне скоро. Дали новото поколение ще научи занаятите на нашите баби или ще си използва противопоставените палци за да развие невиждани умения в игрите на екрана, зависи от това какво ние самите преценим, че е важно и интересно. Уча племенниците ми да рисуват и да правят фигурки от глина, но не съм им показвала как се плетат терлици на пет куки, понеже в момента повече ги влече футболът. Вярно е, че има нещо истински трагично в забравата (която е всъщност темата на инсталацията ми ”Най-сладкият сън”), особено в личен план. И наистина, времената се менят, но според мен ние не се меним чак пък толкова много... не съм особено притеснена за съдбата на ръчния труд, даже с нетърпение следя какви нови форми ще приеме.

Новият брой на ВИЖ! е посветен на боклука като ресурс, на начина, по който забравени формати и умения се завръщат, да преминаването от една форма в друга. Ти често превръщаш отхвърленото в централен герой. Къде за теб е границата между отпадъка и ресурса, виждаш ли творбите си като форма на рециклиране и upcycling на идеи?

Както в изкуството, така и във всяка друга сфера, няма как една идея да не е композит от сто други идеи и прехвърчащ наоколо цайтгайст, но това е по-скоро стъпване на раменете на миналото. И няма как да бъде иначе, и в този смисъл моите работи не се различават от тези на други художници, които не ползват отпадъци. За мен в пристрастието към определен материал има една неизбежност: това е дотолкова неразривна част от практиката ми, доколкото е и жизненоважна част от моята история. Ако не бях израснала в Габрово през 90-те например, нямаше да съм обградена от текстилни занаяти и отгледана с манталитет на изобретателен бедняк. Имам чудесен колега от Дания, израснал в пика на икономическия бум, който ползва само най-скъпите бои и платно. Поговорката “Всеки луд с номера си” важи и тук. Продукти сме на средата си и това създава чудесно многообразие. Щеше да ми е много тъпо да трябва да се бия с тълпи други артисти пред кофите за някой стар китеник.

“Златната вода”, част от груповата изложба “Частица от река” в рамките на Националните есенни изложби в Стария град на Пловдив. 2025 г. Снимка: личен архив

В много свои проекти работиш с вече използвани, намерени или дарени предмети. Носи ли изхвърленият обект своя специфична „аура“ и невидима памет, която влияе върху произведението, дори когато му дадеш изцяло нова форма?

За мен всичко намерено или подарено, тоест вече живяло някъде другаде, е с антикварна стойност. Дали успявам да я съхраня и да я направя осезаема без публиката да трябва да го види написано, зависи и не знам. Със скулптурите от капачки ефектът беше мигновен и разпознаването на материала – удовлетворяващо, съдейки по реакциите на зрителите. С текстила е по-трудно и често е нужна поне малко предистория, но там има един много силен тактилен канал за разпознаване на едно бих казала древно ниво, защото тъканта много се доближава до нашата собствена физиология. Дори материалът да остане нарочно анонимен, той неизбежно събужда асоциации, никога не е просто средство за постигане на целта, какъвто впрочем е случаят и с пространството около обекта, времето, мястото и т.н. Но като цяло, когато при досег с работата има директна реакция физическа, интелектуална или емоционална, смятам, че съм постигнала нещо. Дали частици от историята на един обект могат да се телепортират в настоящето, остава мистерия. Това е вълнуващо и ме насърчава да продължавам да опитвам.

Ако трябва да назовеш един-единствен обект, изваден от боклука, който неочаквано е преобърнал целия курс на някоя твоя идея – кой е той?

Със сигурност имам много такива истории, но в момента незнайно защо се сетих за Глигор – плюшения глиган, чиято кожа, в предизвикващо гадене състояние, извадих от бунището по време на снимките на епизод 6 от видеопоредицата “Сметни богатства” през 2021 г. – можете да я гледате в YouTube. Видях безформено парче китеник и за ужас на всички си го взех за вкъщи. Изпрах го и го напълних, и то се оказа стара плюшена играчка-глиганче от соца (а не мече, както очаквах). Това, което преобърна в мен тази случка, беше фино, но фундаментално. Колко пеперуди са размахали крилцата си, за да предизвикат невероятния сценарий, завършващ с Глигор и мен заедно? И в по-практичен план, ако такова чудо може да се намери на последната спирка на боклука, какви ли съкровища крият депата за отпадъци преди разделянето?

Контейнер с банани в Рейкявик. Снимка: личен архив.

В един епизод на подкаста “Говори артистът” разказваш как по време на следването си в Швеция нелегално си се хранила от оставеното от супермаркета, след което си превърнала този акт в перформънс – дневник, който документира девет месеца, в които не използваш пари, а само намерени предмети и храна. На какво те научи това преживяване и кой беше най-предизвикателния момент в ежедневието ти? 

В България не можем да си представим как някой би ял от боклука, тъй като контейнерите ни са отвратителни каквито може би е логично да бъдат. В скандинавските страни, където прекарах близо десетилетие от живота си, дори отпадъците са елитни – чисти и често даже подредени. Още с пристигането местните ме информираха, че има хора, които ходят на супермаркета след работно време, и аз веднага тръгнах на нощни мисии. Понякога вместо дупка в оградата имаше дори отключени врати към помещения, съдържащи изцяло стоки с изтичащ срок и наранени плодове и зеленчуци. Дори на самите служители им беше неудобно да ги оставят да се развалят и тайничко ни отваряха. Този живот беше охолен, въпреки че отнемаше адски много време – до другия край на града с колело и ремарке на базата на слухове за потенциален улов в определен магазин, постоянно мъкнене, чистене, готвене. В един момент можех да храня целия си випуск с намереното. Предизвикателството беше по-скоро да не се лакомя и да не се тъпча само с канелени кифлички. Историята с тоновете банани, които намерих в Рейкявик, съм я разказвала сто пъти, но това болеше направо – да гледаш разхищение в действие.

В изложбата "Не ти трябва синоптик, за да знаеш накъде духа вятърът" от 2023 г. в Кредо Бонум, а и в други твои проекти, използваш текстилни отпадъци. Смяташ ли, че "зелената тема" се превърна просто в нов тип маркетинг, докато в реалността текстилният отпадък продължава да ни залива с още по-голяма сила?

Не съм достатъчно информирана за глобалното положение и ще се позова на лични наблюдения. Текстилът е много и по начините на преизползването му се работи, защото е и потенциален ресурс. Организацията TexCycle, с която си партнирахме за изложбата в “Кредо Бонум” преди три години, е точно такъв тип начинание на предприемчиви хора. Ходих им на гости във Варна и разгледах машините, които превръщат текстила в суровина за всякакви изолации, вати и даже, ако не се лъжа, тухли? Разчитам на умните глави да измислят хитри решения в мащаб, а лично аз пазарувам секънд хенд – все пак съм върл хипстър и по всяко време трябва да ви връщам мислено в произволен ситком от “Ефир 2“.

 От самостоятелната изложба FANGIRL в галерия “Васка Емануилова“, 2025 г. Фотограф: Боряна Пандова.

Изложбата ти FANGIRL в галерия „Васка Емануилова“ вади на повърхността най-личния ти свят – тийнейджърските идеализации, маниите и неосъществените фантазии. Как според теб преработваме емоционалните си отпадъци, така че вместо да ни затрупат, да се превърнат в пространство за споделяне?

Искрен съвет – за тежкия багаж не се колебайте да потърсите професионална помощ. Правенето на изкуство също помага, както и силното приятелство. Чувала съм, че воденето на дневник е полезно, аз съм имала много такива периоди на усилено емоционално писане. В младостта си пишех писма до най-добрия ми приятел, все едно животът ми зависеше от това. Едно от неговите писма, написано на 42-метрова лента от касов апарат, беше част от изложбата FANGIRL в галерия “Васка Емануилова” по-рано тази година. Много хора решиха, че това е любовно писмо. Положението е далеч по-лошо – то беше някаква тотална обсесия. Подозирам, че тези години настървена кореспонденция са ме дефинирали по невъзвратим и не напълно понятен за самата мен начин, влияейки на всичко – вкуса ми към мода, музика, начин на изразяване и много вероятно, на мислене.

Какво в съвременната ни култура трябва незабавно да изхвърлим в контейнера и кое е онова, което спешно трябва да изровим обратно от забравата и да запазим?

Хм... не ме кефи как хората наричат други хора “машина“ като комплимент. Това трябва да приключи, много е криндж. Не по идеологически причини, просто е едно от онези неща, които звучат твърде... столично. Аз съм от едно по-ретро място, където говорим на меко и все още си викаме “пич“. Както се пее в любимата ми песен на Щурците – един античен израз: "готин". Също нека спрем с емоджито с двете ръчички, все едно се кланяш на султана. Нищо по-сериозно не мога да измисля, извинете... Всъщност вече не ми се занимава да се дразня на културата, всичко ми е малко или много забавно.

Габрово е сред кандидатите за Европейска столица на културата 2032. От позицията на артист, който живее и работи в града, как изглежда културната среда отвътре – къде се ражда автентичната енергия и кои са дефицитите, които тепърва имат потенциал да се развият? 

Много си обичам родното място и съм страшно пристрастна. Държа да спечелим всичко възможно и като цяло да сме топ. Радвам се, че все повече хора откриват Габрово и някои даже се местят тук. Повече хора ще ни се отразят добре. Както навсякъде, тук има и градивни, и разрушителни енергии, като най-осезаемите от вторите са мързела и вечната, неизкоренима мнителност на "няма как да стане". Колкото до положителните – от личен опит мога да споделя, че имаме разбрана и културно ориентирана Община. Аз лично, освен от Център “Кристо и Жан-Клод“, съм част и от колектива Capturing Creativity, който прави много готини събития в града. Надявам се да успеем да се обединим в тази обща кауза, която на мен лично, надделявайки над собствения ми скептицизъм, ми звучи като възможност реално да подобрим нещо за себе си и околията. 

Какво подготвяш за тазгодишното си участие в програмата на Pictoplasma през септември?

Ще ви науча как се изработват бързи триизмерни чудеса от текстил по примера на кралиците от “Драг Рейс“, а именно: със замах, въображение и най-вече с гротескни количества горещ силикон.

Повече за работата на Невена Екимова ще откриете на nevenaekimova.com и @kakalelka в Instagram.