Невидими граници, видими съседи

Понякога границата не е линия на картата, а липсата на разговор. България и Гърция са на няколко часа път една от друга, но съвременното им изкуство доскоро има доста по-слаба връзка, отколкото бихме предположили.

Проектът “Граници / Σύνορα“ тръгва точно от този парадокс – две свързани изложби в София и Солун показват как две близки сцени могат да съществуват почти успоредно и какво се случва, когато започнат да се наблюдават отблизо.

За The Artist At Play – общност от млади артисти и куратори, които от три години правят pop-up изложби, предимно в пространството Bobbina – това е нова крачка напред. След близо 150 участници в събитията им до момента, екипът започва да се чувства достатъчно сигурен в собствената си среда и с “Граници” идва моментът да се провери как тези идеи изглеждат отвън.

Инсталацията Crack на Sofia Kiousi. Фотограф: Йохана Траянова.

“Граници“ е не само първи амбициозен международен проект на The Artist At Play, но и интересен пример за обмен. Между 11 и 30 септември в Гьоте-институт и галерия Doza в София свои творби представиха десет гръцки автори, а от 11 октомври до 3 ноември същото предстои да направят десет български художници в Гьоте-институт в Солун и галерия To Pikap. Двете изложби са предшествани от срещи, пътувания, посещения на пространства и разговори между гръцките и българските автори. Проектът не използва границата само като тема, а се опитва да я превърне в движение.

Гърция също не е случайният “следващ адрес“. Според Биляна Токмакчиева, едновременно артист и част от екипа на The Artist At Play “посещаваме Гърция доста често, но всъщност знаем много малко за художествената им сцена.“

Евстатия Савиду, кураторка и участничка в проекта от гръцка страна, има сходно усещане от обратната посока: “София е много по-близо до Солун, отколкото Атина, но я познавахме много по-малко като сцена за изкуство.“

Инсталацията Welcome на Efstathia Savvidou. Фотограф: Йохана Траянова.

Някои разлики си проличават отвъд клишираната тема за “национални характери“. Биляна забелязва в гръцката селекция за пространствата на Гьоте-институт и галерия Doza по-ярък, декоративен и понякога по-приложен подход, докато българските работи ѝ изглеждат по-мрачни и по-често тръгват от документалното и социалното. Евстатия Савиду забелязва друга своеобразна граница – в начина на образование и работа с медиите. Според нея в София академичната живопис има по-силно присъствие, докато в Солун младите художници по-рано експериментират с различни материали и форми.

Но зад естетиката стои нещо по-практично. Кураторката от българска страна Гери Минкова вижда голяма разлика в инфраструктурата около младия художник, кои фактори му помагат, кои му пречат. В Солун връзката между университети, общности и изложбени пространства започва още в началото на кариерата. “Тук всеки се изгражда и бори сам“, казва Минкова за българската ситуация. И именно това е една от причините The Artist At Play да се занимава със създаването на мрежа — не като социална украса около изкуството, а като начин артистите да не остават сами след дипломирането си.

Как различните елементи образуват свързана система

Общото между всички участници от гръцка страна е, че са завършили Солунския университет “Аристотел” и познават града и неговите артистични възможности. Тази обща отправна точка не ги прави сходни като творци. “За мен беше важно всеки артист да представя различна артистична посока и подход”, казва гръцката кураторка Евстатия Савиду.

Costas Xanthis

Художниците показват какво означава за тях темата за границата, като я прекарват през собствените си работи. Александра Папавасилиу първоначално я възприема буквално като линия върху картата, но вижда как само след няколко часа път пейзажът от двете ѝ страни започва да я прави по-малко внушителна на фона на природата.

Голямата ѝ рисунка с молив започва с фотографии на клони, преминава през дигитална обработка и завършва с времеемко ръчно пренасяне върху хартия. “Дигиталното и ръчното съществуват едновременно в работата ми“, казва Папавасилиу. И самите клони се оказват подходящ образ за това, което се случва между двете сцени. Разделянето е и свързване – една структура се разклонява в друга, както корените, речните делти или жилките на листата. От София Папавасилиу отнася идеята, че различието не трябва непременно да бъде заличено, за да има връзка. “Различни елементи могат да останат различни и въпреки това да образуват свързана система.“

И все пак, географска близост ≠ културна близост

При Дафни Власиду срещата с България също променя първоначалния начин, по който гледа на участието си. Работата “Asparagus for dinner again. I hate asparagus.“ се занимава с детството, паметта и нестабилната граница между човека, който сме били, и човека, в когото се превръщаме. “Когато работата напусне студиото ми, значението ѝ вече не е изцяло мое“, казва Власиду.

Инсталацията Asparagus for dinner again. I hate asparagus на Daphne Vlasidou. Фотограф: Йохана Траянова.

За нея най-важно е било да види как творба, която тръгва от много конкретно лично преживяване, може да бъде прочетена през друга култура, без да престава да бъде лична. От България тя отнася и по-широкото убеждение, че географската близост не означава автоматично културна близост. Oбменът има смисъл именно когато не се опитва да заличи разликите, а създава любопитство към тях. “Често гледаме навън към по-големите или по-престижни художествени сцени, докато пренебрегваме общностите, които съществуват много по-близо до нас“, казва тя. Срещата с България за нея показва колко ценно може да бъде да погледнем встрани, към съседите си и да изграждаме отношения, основани на любопитство, диалог и взаимност.

Sofia Kiousi

За куратора и автор Евстатия Савиду границата може да бъде национална или географска, но също така граница на възрастта, класата, идентичността, отношенията или последиците от войната. “Най-красивото нещо, което отнесох от посещението ни в София, беше именно усещането, че тези граници могат да станат много по-малки чрез комуникация.“ След което подчертава нещо важно: не всички граници трябва да бъдат премахнати. Различието също има нужда от място. Въпросът е дали то може да остане, без да се превърне в пречка за срещата.

Международният речник на съвременното изкуство

Костас Ксантис пък е изненадан от нещо почти противоположно. “Най-силно ме впечатли отсъствието на силна местна специфика“, казва той. Разговорите с българските артисти са можели да се случат в Гърция или на много други места. По думите му съвременното изкуство вече има общ международен речник - сходни технологии, визуални източници и теоретични разговори. Това не означава, че местното е изчезнало. По-скоро Ксантис си тръгва с усещането, че директният контакт между съседни сцени може да покаже кои теми наистина са общи. А най-ценни са новите директни връзки и възможността след първата среща да има и втора.

Инсталацията Bellifortis Toy No.50 на Costas Xanthis. Фотограф: Йохана Траянова.

Калиопи Фесара използва като граница формата на килима – предмет, познат и в двете култури, като поставя от двете му страни символи, сред които българската роза и гръцкият карамфил. Декоративният език насочва към далеч по-недекоративни теми: трудовите злополуки, несигурността и усещането за липса на достатъчно отговорност към работещите, които вижда като общи проблеми. А от срещите с българските артисти отнася съвсем конкретно усещане за “заедност“ (togetherness). Впечатлява я начинът, по който те се подкрепят, създават пространства, помагат си и си задават трудни въпроси.

Константина Факу също разглежда темата за границата отвъд буквалното. Преди изложбата тя пътува до България, за да вземе отпечатък от камък, чиято повърхност е била постепенно оформяна от водата на река, течаща от България към Гърция. За Факу интерес представляват материали като камък, кожа и архитектура, които се променят под въздействието на вода, сол, натиск или време. “Границите са просто линии върху хартия. Видях хора, оформени от собственото им “отвъд“, и самата аз участвах в нещо, което ме промени. Това ме убеди още по-силно, че граници не съществуват – те не разделят два края, а са нещо, през което преминават материали, хора и идеи.“

Konstantina Fakou, Hereish

Българските “Граници“

Когато българските артисти поемат към Гърция, където през октомври предстои да представят работите си в Гьоте-институт Солун и галерия To Pikap, перспективата се обръща. И тук първото впечатление не е за напълно различен свят, а за сцена, която функционира при сходни трудности, но има повече възможности за обмен, по-силно присъствие на частни фондации и колекционери.

За Биляна Токмакчиева това е сред най-съществените уроци от срещата: “Има ли какво да вземем като добри примери да; ще бъде ли полезно за двете сцени да изградим по-близки контакти – да и ще го направим; има ли възможности за това възможностите ние си ги създаваме.“

Видеото, което тя подготвя за изложбата в Солун, е създадено с международна активистка организация в Харманли. Доброволците идват от различни държави, за да помагат на мигрантите от местния бежански център, до голяма степен при отсъствие на други активисти, все по-малки възможности за директна помощ и генерално лоши условия на живот. Видео работата поставя под въпрос разделението между наблюдател и участник. Провокирана е и от въпроса какво мотивира един човек все пак да вярва, че може да успее на определено място, въпреки че не говори език или не е запознат с новата си среда. Токмакчиева не просто документира дейността на активистите, а работи наравно с тях: “Тук границата между активист и артист се разми, също както границата между документално и естетическо.“

Биляна Токмакчиева. Снимка: личен архив

Според Ина Добрева разликите с гръцката артистична среда са най-видими през разрушените в някои случаи и запазените в други връзки с университета. Тя е впечатлена как гръцките артисти остават свързани с академичния свят и след завършването си, и че тази общност им дава силен старт. Същевременно Солун не изглежда като град с неограничени възможности. “Макар Солун да е немалък, пространствата за съвременно изкуство са ограничени“, казва тя и посочва проблем, който разпознава и в България едновременно свръхцентрализация в столицата и недостиг на нови пространства.

Добрева влиза в “Граници“ и въобще съвременното изкуство през една по-нетипична територия - тази между реалността и нейното възприятие. Работата ѝ използва текст, светлина и звук, а драматургичният разказ заема централно място в нея – интерес, който тя свързва и с опита си като актриса в театъра. За нея това е форма на лично прекрачване: “Всеки проект трябва да е преодоляване на лична граница в посока на разкриване пред другия.“

Кирил Буховски пък разглежда участието си в Солун не само като възможност да покаже творба, а и като проверка как тя комуникира пред нова публика. Death Storyboard е цикъл от 61 рисунки, които събират реална, желана и въобразена интимност около границата между живота и смъртта. Той си представя какви образи би искал да види в последните си дни мрачна лична фантазия, която постепенно придобива и по-широко социално и политическо измерение.

Гери Минкова. Снимка: личен архив

Хана Мишел Иванов участва с кратка фотографска серия с работното заглавие “Състезание по плюене на черешови костилки върху равно поле в покрайнините на Чикаго”. Снимките документират как децата на имигранти превръщат семейната си история в част от собственото си ежедневие – през традициите в храната, отличително особености като акцент, избор на дрехи, дори начина, по който изглеждат на общата училищна снимка. “Намираме начин да стане част от нас като игра“, казва тя и допълва, че границите не са нещо, което човек трябва да прилага духовно върху себе си.

Кураторката Гери Минкова обобщава: “Границата е по-скоро шев – място, където две начала се срещат и се променят едно друго. И мисля, че самият проект се превърна точно в такова място.” Затова и съвсем удачно визуалната идентичност на проекта “Граници“ го представя не като географска карта, а като маса за дълго балканско събиране, на която хората сядат, говорят, хапват, пийват и не бързат да приключат. Въпросът е какво остава, след като всички станат от масата.

Втората част от проекта “Граници / Σύνορα“ ще бъде представен на 13 октомври в Гьоте-институт Солун и галерия To Pikap, където ще остане до 3 ноември със съпътстващи събития на 12, 16 и 17 октомври.