От индустрия към култура. Уроци от съседна Гърция

Видим бетон, оголени тухли, метални колони, високи тавани – вероятно само от тези думи в съзнанието ви вече се оформя усещане за определена атмосфера. Суровият облик на индустриалните пространства отпреди век и някогашната им чисто утилитарна функция отдавна са изменили значението си. Индустриалното наследство и неговото адаптиране в галерии, клубове, културни центрове и т.н. вече се е превърнало в масова практика, внедрена на много места по света. У нас обаче тя си проправя път доста плахо, особено на фона на случващото се в Гърция.

Зародишът на вълната е през 70-те и 80-те години на миналия век, когато много излезли от употреба фабрики и индустриални комплекси се оказват в централни или ключови зони в градовете. Местните власти и общности започват да търсят начини да ги интегрират отново в градския живот. Днес голяма част от тези места из Европа са се превърнали в едни от най-разпознаваемите локации за изкуство, култура и музика в любимите ни градове.

Да отидеш на концерт в старата газова фабрика с впечатляващо високи комини, на изложба на съвременно изкуство в някогашна пивоварна или на концерт в стара мелница са напълно естествени преживявания в съседна Гърция. Страната се оказва един от пионерите в съхраняването на индустриалната си архитектура, като я трансформира в нови пространства за изкуство и музика. Така Гърция едновременно опазва архитектурното си наследство от втората половина на XIX век и първата половина на ХХ век, но и създава сцена за развитието на съвременна култура.

За начало, да се върнем към 80-те

Всичко започва сравнително скромно през 80-те години на миналия век, когато се появяват първите по-сериозни усилия индустриалното наследство в страната да бъде документирано, защитено и преосмислено. Зад идеята застават университети и изследователски организации, по-късно Министерството на културата, а постепенно и местните власти. През 1986 г. се провежда и първата конференция по индустриална археология в страната, която слага началото на по-целенасочен процес.

Сред първите експерименти за ревитализация са старите маслобойни на остров Лесбос, част от които още в средата на 80-те започват да бъдат трансформирани в културни пространства. Такъв е случаят с маслобойната в Агиа Параскеви, която става Музей на производството на зехтин. И все пак понякога сградите биват съхранявани, но машините и следите от производството изчезват заедно със старите им функции и част от индустриалното наследство е изгубено.

Важен ранен пример е и мелницата “Хадзинакис–Алтиналмазис“ в Солун, която е функционирала от 20-те докъм края на 80-те години на миналия век. В началото на 90-те мястото се превръща в Mylos – център за концерти, изложби и нощен живот. При Mylos интеграцията на индустрията е много по-всеобхватна: посетителите на концертите се озовават между машини и оборудване, които засилват атмосферата и музикалното преживяване. Проектът печели награда Europa Nostra през 1993 г. и показва един много смел начин за връщане на индустриалната архитектура към живот. Процесът се разгръща още повече през следващите години.

Комините на Technopolis – бивш завод за газ, превърнат в културен център, в атинския квартал “Гази“. Фотограф: Йоргос Карахалис / Bloomberg. Getty Images

От газови фабрики към културни сцени

През следващите години подобни трансформации започват да се появяват в различни части на страната. В Атина трансформацията на старата газова фабрика “Гази” променя живота на целия район около нея. Тя работи повече от 120 години преди да затвори през 1984 г. и да остави огромен индустриален терен в една от централните части на Атина.

Превръщането ѝ в културно пространство преминава през редица перипетии. Още през 1983 г. е проведен архитектурен конкурс за бъдещето на комплекса, но спечелилият проект така и не е реализиран. Следват години на променливи решения, спорове и забавяния, а част от индустриалното наследство е изгубено по пътя като са разрушени някои части на комплекса. Едва през 1999 г. половината от целия комплекс отваря за публика под името Technopolis. Така старите производствени пространства започват да се използват за концерти, изложби и фестивали, което изцяло изменя характера на пространството.

Мястото бързо е припознато от атиняните, а промяната постепенно излиза и извън някогашните граници на фабриката, засяга околните квартали и начина на живот.

Откриват нов парк и метростанция наблизо. Постепенно се появяват театри, галерии, малки музикални сцени, барове и клубове, а особено силно присъствие там намират и алтернативната и LGBT сцените на Атина, столица, която има богата история на контракултурни движения.

“Калимера” на джентрификацията

Покрай популярността на Technopolis и промените в градския транспорт цените на имотите в района се увеличават и постепенно се появяват луксозни жилища и нови “лофтове“. Гази постепенно се превръща от работнически квартал в едно от местата за култура и нощен живот в Атина. Парадоксално, около автентичната индустриална архитектура постепенно се появяват нови сгради, които целенасочено имитират нейната естетика.

Този нов живот постепенно достига до улица “Пиреос“ – старата индустриална ос между центъра на Атина и пристанището, около която десетилетия наред се натрупват фабрики, складове и работилници. С оттеглянето на производството част от обектите започват да намират нови функции. През 2002 г. независимата организация BIOS се настанява в бивша фабрика и я превръща в пространство за съвременно изкуство, музика, кино и пърформанс. По този начин преизползването на индустриалното наследство постепенно излиза от полето на големите публични проекти и започва да привлича независими и частни инициативи.

Източник: BIOS. Фотограф: Perikles Merakos

Модел за работа с индустриалното наследство

Подобни проекти постепенно се появяват из цяла Гърция – в Атина и Солун, но и в градове като Волос и Лаврион, както и из островите и по-малките градове. Стари мелници, складове и фабрики получават нови функции, най-често свързани с култура, образование и обществен живот. Процесът се забавя сериозно с финансовата криза след 2008 г., когато липсата на публични и частни инвестиции спира вече започнати трансформации. Въпреки това преизползването на индустриалното наследство вече е натрупало десетилетна практика в Гърция.

През последните години в това поле отново се появяват интересни решения. Един от най-мащабните проекти е свързан с някогашната бирария към марката FIX, но този път в Солун. Компанията притежава голям пивоварен комплекс там, но той затваря врати през 80-те години. Днес

комплексът е в процес на преустройство по проект на Foster + Partners, който предвижда запазване на защитените индустриални сгради. Част от тях ще приютят Музея за модерно изкуство MOMus и Солунския държавен симфоничен оркестър. Но и тук културните функции са само част от по-голяма градска намеса. Интервенцията също така предвижда нови жилища, хотели, ресторанти, магазини и уелнес пространства и се разглежда като мащабна съвременна градска трансформация, която ще измени целия район.

Тютюневи складове в Пловдив. Снимка: Щилиана Андонова от поредицата “Букви на склад”.

У нас индустриалното е по-скоро естетика, а не наследство

Докато у нас още сме на етап да водим разговори за обживяването на индустриалното ни наследство чрез култура, Гърция е извървяла дълъг път. Индустриалната естетика отдавна е намерила място в баровете, ресторантите и кафенетата ни, където пресъздаваме усещане, без в това да има реална субстанция. Същинското наследство остава до голяма степен пренебрегвано. Появяват се независими пространства като “Чистилището“ и Loft в София например. По-назад във времето културна функция имаха и неработещите вече заводи около Сточна гора, но трудно можем да посочим мащабен проект, зад който да стои държавна или общинска политика. В момента там тече процесът за обживяване на самата гара, но все още не е ясно накъде ще потръгне процеса.

Един от най-ясните институционални примери у нас ни връща чак в края на 80-те години, когато сградата на някогашния Софийски артилерийски арсенал е преустроена в Националния музей “Земята и хората“. Оттогава насам индустриалното наследство присъства много повече като тема, потенциал и естетика, отколкото като последователна практика на градска регенерация. Като съвременен пример у нас вероятно можем да посочим единствено “Топлоцентрала”, чиято сграда в началото на 80-те е била топлоцентралата на НДК, а днес успешно работи като културна институция, въпреки някои проблеми с реализирането на първоначалната идея и качеството на изпълнението на сградата.

Изоставените индустриални сгради са едни от водещите теми в дипломните проекти на някои млади архитекти, които развиват най-различни концепции за бъдещето им. Сред основните примери са бившата Софийска кланица, известна като месокомбинат “Родопа“, Захарна фабрика в София, както и пловдивските Тютюневи складове. Към днешна дата всички тези примери са оставени на разпад, голям проблем е собствеността на много от сградите, а идеите за ревитализацията им остават изцяло в полето на теоретичното.

Тютюневи складове в Пловдив. Снимка: Щилиана Андонова от поредицата “Букви на склад”.

“Европейска столица на културата” е една от инициативите, които дават нов живот на индустриални сгради из целия континент. Подобна идея имаше и в Пловдив през 2019 г., когато Тютюневите складове трябваше да се превърнат в основа за нов културен живот на квартала, а някои от пространствата временно се превърнаха в места за култура и изкуство. Днес тези идеи и мечти са останали в миналото. Известна част от складовете остават тежко пострадали от пожари, а около собствеността, статута, укрепването и възстановяването им от години се върти административна и институционална въртележка. Потенциалът на индустриалното наследство у нас не е останал незабелязан и от десетилетия различни архитекти работят по темата. Много трудно се оказва обаче те да достигнат до каквато и да е съществена реализация.

Съвременен пример у нас, с който можем да направим паралел с FIX в Солун, е т.нар. проект Sofia Square. Той предвижда трансформацията на терена на бившия завод “Балканкар Средец“ в нов жилищен комплекс, като старата индустриална сграда от началото на XX век в центъра му се запазва и получава нова обществена функция. Това е частен проект, за който през годините редица световни архитектурни студиа дават свои предложения, а последното е на американското студио SOM. Засега обаче нито от страна на инвеститора, нито от Столична община има ясна информация за развитието на проекта и евентуалната му реализация.

У нас разговорът за липсата на пространства за култура върви от години паралелно на този за огромния потенциал на индустриалното ни наследство– всъщност това са неразривно свързани теми. Но практически усилия в тази посока няма, макар да наблюдаваме икономическо развитие, което би трябвало да довежда до воля за подобни инвестиции.

В Гърция индустриалното наследство от XIX и ХХ век отдавна е станало неразделна част от местната културна сцена – то приютява клубове, заведения, независими организации, разнообразни фестивали, изложби и концерти. Това позволява развитието на институционална, но и на нова независима културна и музикална сцена, която произвежда изкуство и създава местна и международна публика около себе си. И то в контекста на места, които вече носят своята история и културна значимост. Там, където Гърция е създала условия за културно развитие, България дори не пристъпва.