Срещаме се с Александър Евтимов – Шаманчето, малко след като танцовия спектакъл с негова музика “Пласт-ония” на Ина Гергинова се игра в “Топлоцентрала“ и докато завършва работа по “Ехо и никой”, новото представление на хореографката Яница Атанасова, която познаваме и с нейния “Пастет“ в “Топлоцентрала“.
Името му е добре познато за тези, които активно посещават концертите на независимите артисти у нас (и особено на тези, които помнят Чешкия център като място за жива музика). Асоциациите клонят към поне няколко групи (“Попара”, The Strawberry Finns), а напоследък е най-вече в студиото или зад кулисите.
През последните няколко години Александър е направил часове музика за сценични проекти близо 16 представления. Цитира WO MAN на Марион Дърова, “Каспар” на Александър Митрев по Петер Хандке и “Заедно срещу Алцхаймер” на Веселин Димов по Петер Турини като представления, в които е усетил най-голямо предизвикателство и развитие за себе си в процеса.
Скокът между различните форми изключително го обогатява като мислене и техники. “Този опит много ти променя слуха и въобще усещането за музика. Не съм музикант в класическия смисъл на думата, все повече съм саунд дизайнер. Все повече правя музика “за” някого”, казва Александър Евтимов Шаманчето (прякорът го следва от края на 90-те, когато е тийнейджър, а интересите към космогонията в този период, известно количество трева и Созопол са ключови моменти от историята). “В театралната среда често ми се случва да правя музика, която може да се изнесе от представлението и да съществува самостойно. Докато при танца музиката е винаги незавършена, няма как да стои извън контекста.” Опитът го води и до по-смели експерименти, превръщането на грешки и нетипични подходи в преимущество. “Не съм станал по-голям перфекционист, дори напротив. Ако нещо дисонантно се повтори три пъти, то вече не е грешка.”
Намираме се в обновеното студио на дългогодишния лейбъл (или по-скоро общност на независими музиканти) Big Banda, а развитието на Евтимов като автор върви паралелно с израстването на цялата група музиканти около него. “От една шайка хора се превърнахме в културна организация.”
През последната година те започнаха образователни видеа за музикална продукция ПУК, както и поредицата от студийни лайв изпълнения Small Sessions. Евтимов е част и от още един проект в сферата на BigBanda – Soundscapers, в който участват още Александър Даниел, Ивайло Стефанов и Михаил Йосифов, а заедно те правят майсторски класове, саундтраци, музика към кратки видеа, звукова среда.
Към настоящия момент той описва BigBanda като “неформален колектив за съвременно изкуство”. “Имам щастието да имам приятели музиканти, които не ме лъжат, с които може да обговаряме музиката, да си говорим по начин, по който един композитор би говорил сам за себе си. И до ден-днешен си споделяме, а и вече доста напреднахме технически, когато започнахме да миксираме и мастерираме. Когато някой каже, че един звук трябва да е “рошав” или “хрупкав”, разбираме се.”
Все повече намира провокация и в самото пространство, където представлението ще бъде поставено – понякога музиката застава “топло”, в други моменти трябва да “превземе” пространството. Винаги остава чувството, че е могъл да вземе повече от ситуацията. “Като има ясно съдържание, съответно и за мен е по-ясно какво трябва да напълня с музиката си. Когато не знам какво се случва, губя почва.”
Пианото е първият му инструмент. Помни “много Beastie Boys, много Future Sounds of London”, когато започва да се формира като слушател и музикант, а смесването на стилове – от хип-хоп до електронна музика и импровизация – го следват от първите му групи.
Със създаването на “Попара” през 2007 г., на която е фронтмент и където участват още Росен Захариев – Роко, SkilleR, Кирил Дончев и Павел Терзийски, той за първи път усеща истинско формиране на публика около себе си. И то въпреки че “не ни пукаше изобщо”. “Имаше едно много хубаво усещане, че не правим музика, а вятър. Никога не съм вярвал, че сценичният ръб те изнася нависоко, но имах усещане, че има хора, направо фенове, които се вълнуват от това, което правим или че дори се вдъхновяват, че щом оръфляци като нас правят музика, сигурно и те могат.” Важен момент за всички тях са и зелените каузи: групата свири на протестите за Странджа през 2014 г., а на една от демонстрациите той и Роко са арестувани.
Евтимов вижда определена връзка между начина, по който се развива гражданската и креативната енергия. “Всичко това имаше общо с историческа енергия на времето. Мисля, че сме едно от първите поколения, които спряха да чакат. Преди много се чакаше – нещо да дойде “отвън”, да се оправи от само себе си”, казва Евтимов. Извън музиката той е и терапевт и активно работи с различни социални групи в риск през средствата на изкуството – последно с деца от центрове за временно настаняване, с които създава танцово представление.
Според Шаманчето, събитията в по-голямата рамка на развитието на музикалната сцена у нас леко са се разминали, което прави анализирането на начина, по който се движи, труден. “В България преходът в музиката се случи преди политическия преход, което е нещо, което е рядко осмисляно. После, заради целия вакуум по време на соца, се случиха течения, които на Запад може да са се развивали с години, но тук се проявиха за седмица-две, а в момента, в който ги възприемеш, вече са отминали. Постепенно обикнахме тази невъзможност, която носи страната.”
През годините за кратки периоди от време той обитава различни градове из Европа: Берлин, Барселона, Лондон, Амстердам. “Исках да проверя дали имам емоционална възможност за емиграция.” Установява, че повече от три месеца трудно издържа другаде. Защо? Той цитира чешкия режисьор Милош Форман, който веднъж казва, че в Америка трябват много пари да направиш филм, а в Европа “може и с приятели”. Винаги го връща и усещането, че тук има много за вършене. “Много конци са закачени за мен и нещо може да се случи без кой знае какъв ресурс. А и виждам възможност, намирам много голям потенциал тук.”
След над двадесет години на сцената, Шаманчето лесно може да посочи не само плюсовете, но и минусите на местната артистична среда. “Доста сме капсулирани, едни и същи хора ходят по събития и реално няма достатъчно културен живот предвид размера на страната.”
Как може да се спука балонът? Той вижда някои знаци за разчупване, но не достатъчно. “Българинът е расист, не приема различните, много трудно разбира какво значи интеграция, бърка я с асимилацията. Това прави много трудно други култури да се вливат в нашата, както примерно се е случило в градове като Истанбул или Атина.”
Единствената рецепта за промяна, която е намерил за устойчива, е отдадената работа. “Самите творци не трябва да се самооограничават в изразните средства, защото и крайното е важно.” Той вижда някои явни липси в културния мениджмънт у нас, в медиите и изчезващите критични текстове. Реакциите в социалните мрежи не са заместител за истинска обратна връзка никога не е имал Facebook. На въпроса дали наистина артистите искат критика и дали такава няма да бъде мигновено отхвърлена, ако се появи, Евтимов казва, че “реалната мизерия е хиляди пъти по-ценна от фалшивия лукс”.
“Струва ми се, че имаме цялостен проблем с обговарянето на различни теми. Както не може да кажем дали социализмът е бил лош или добър, така и ни липсват думи, с които да опишем дали едно произведение е добро или лошо. Чакаме например някой инфлуенсър да ни го каже или първо нещо да е било успешно в чужбина, за да знаем тук, че става.” Според него тази реалност се чупи по един начин: ”Като твориш със смелост.”
Повече за артистите в BigBanda във Facebook и Instagram, както и на @BigBandaBg в YouTube.