“Ода на радостта” по Владигеровски

Композиторите и мултиинструменталисти Константин и Александър Владигерови са сред най-разпознаваемите имена в съвременната българска джаз сцена. Израснали в семейство с дълбоки музикални традиции (внуци на композитора Панчо Владигеров и синове на филмовия и театрален композитор Александър Владигеров), през последните две десетилетия те са основно базирани във Виена, където изграждат своя автентичен музикален почерк.

След премиерата във Виена, на 24 октомври на сцената на Sofia Live Club те представят новия си проект “Inspired Songs” – албум, създаден с участието на 42-ма международни музиканти. За софийската премиера към тях се присъединяват Клип Филип, Патрисия Ферара и Хайдер Кан (Виена), Владимир Кърпаров (Берлин), Петър Терзиев (Барселона), както и Васил Хаджигрудев и Стоян Янкулов.

Разговаряме с Константин и Александър Владигерови броени дни преди концерта у нас.

Предстои представянето на новия ви албум “Inspired Songs” в София. Той започва с една неочаквана композиция, бихме ли могли да я наречем “Ода на радостта” по Владигеровски? 

Константин Владигеров: Тази песен е претърпяла много аранжименти, но този може би е най-цялостният и най-целеустременият. Мисля си, че когато записваме нещо в албум, то остава като архив. Затова смятам, че може би най-ценното е да го запазим така, както сме го родили с този аранжимент.

Наистина сме много горди със Spectrum – невероятен вокален ансамбъл с изключително качество на звученето и на гласовете, с много различни темброви характеристики. Много ми хареса, че те навлязоха дълбоко в идеята. На първо място, текстът и темпото не са лесни, а и самият материал е предизвикателен. Те обаче го научиха много добре и го записаха прекрасно. Поздравления за това!

Така композицията придоби някакво особено звучене. Всъщност ние сме джаз квинтет, а те също са квинтет – вокален. По този начин сякаш съчетаваме симфоничното звучене в едно произведение, което е камерна музика.

Инструментите са барабани, бас, вибрафон и три духови инструмента. Въпреки камерния формат успяваме да пресъздадем онази симфонична мощ, която Бетовен е искал да постигне с тази музика. Вокалният ансамбъл допринася за звученето, което става много пъстро, плътно и почти химново. Именно това ми хареса в тази композиция – че успяхме да създадем нещо толкова въздействащо по наш собствен начин.

 

Фотограф: K. Wladigeroff

 

Александър Владигеров: Не бива да забравяме и че тя е в неравноделен размер – 9/8. Тук започва друга история, която води началото си още от времето на пандемията.

Тогава ни поканиха да участваме в един проект към Европейския съюз. Той трябваше да се осъществи в малък театър, без публика, тъй като заради пандемията нямаше възможност да се изнасят концерти при обичайните условия.

Тогава решихме да направим аранжимент за девет души, които да излязат на сцената без публика. Трябваше да изпълним произведението в рамките на девет минути – с девет музиканти.

И тогава „Ода на радостта“ се превърна в произведение в размер 9/8. Това наистина беше едно особено преживяване. Историята зад избора на този размер е интересна, но в крайна сметка той пасна чудесно на музиката.

В албума има и доста интроспективни композиции като “Love in July”. Как изглежда “Любовта през юли”?

Константин Владигеров: Бяхме в София на една изложба, на която бяхме поканени от една прекрасна дама – Аделина Христова. Тя живее в Америка и има издателство за книги на български език, което се казва „АБВ“. Това е една много хубава инициатива, защото е изключително важно да се съхраняват словото и българският дух в Америка, а и не само. Тя издава много хубави книги. Аделина ни помогна да се запознаем с автора на текста.

В библиотеката, на един стол, беше оставена много хубава картичка с картина. На гърба на картичката имаше текст от този човек – „Love in July“. Именно това прочетох и то ме вдъхнови. Стихотворението бе на Майкъл Бурго, близък приятел на Аделина, който има цикъл за всеки месец. Преводът на български е на Павлина Михайлова. По-късно Майкъл почина, посвещаваме песента на него. 

Като слушате пиесата излезте на балкона или отидете някъде, където се чувствате добре. Погледнете към звездите, благодарете за този момент и помечтайте. Защото това е “Love in July“.

 

Фотограф: K. Wladigeroff

 

А  единствената боса нова в албума е “Perdido em pensamentos”, много красива поезия…

Александър Владигеров: Да, наистина, автор на текста е Енрике Пейше, който живее в Сао Пауло. Почти никога не е идвал във Виена, където сме ние.

Чрез нашия китарист, който свири в албума и в това парче – Даниел Мешкита Лима – се свързахме с Енрике. Енрике чу музиката, чу цялата мелодия и ни изпрати текст, първоначално в демоверсия.

След това ни изпрати и втори вариант. Така, в процеса на работа, стигнахме до окончателния текст, който наистина много ми хареса.

Вокалите бяха записани от Пепи Терзиев. Той беше в Барселона и ни изпрати вокалния си трак, а ние го смесихме във Виена, върху записа от София.

За първи път изпълнихте парчето на живо с него на премиерата на 3 юли във Виена, нали?

Константин Владигеров: Да, точно така! Пепи дойде с много настроение и с голям ентусиазъм. Той притежава особена жизненост и има страхотно произношение на португалски. Наистина се справи великолепно и заслужава много похвали.

Дойде във Виена, а премиерата беше в „Порги и Бес“. Концертът имаше голям успех. Изпълнихме почти целия албум и публиката реагира изключително добре.

Едно от ценните неща в албума е, че той има прекрасна книжка, в която са включени и всички текстове. Португалските текстове са преведени на английски, така че слушателят веднага може да разбере смисъла и да се свърже с песента.

Това наистина е много важно и помага на всички слушатели да усетят музиката още по-пълноценно.

В този албум има от всичко и по много, пак по Владигеровски. Много силно впечатление прави песента за “Том и Джери”, защото е някак различна...

Константин Владигеров: Това е може би най-готиното ни театрално парче, родило се в природата на Сашко и в неговата душа. Той, разбира се, ще разкаже повече за историята, вдъхновението и музиката.

Всъщност много важно е защо избрахме песента да бъде на немски език. Заглавието просто пасва много добре на немски: „Tom darf nicht grau werden“. На английски би било нещо като „Tom mustn't become grey“, но играта на думи в немския език е много по-смешна.

Освен това съдбата на тази котка и тази мишка е някак много немска – напомня за старите приказки. 

Александър Владигеров: Случката се разиграва в един немски орган, но всъщност историята е ирландска. Важно е да се знае това. Легендата не е свързана с Walt Disney. Това е самостоятелна история, свързана с ирландските Том и Джери.

Вдъхновихме се от текста в книгата „Носорог в банята“ – сборник с разкази на Георги Милков. В нея той разказва за случка, на която се натъкнал в Дъблин, в катедралата Christ Church Cathedral. Там той преразказва история, описава от  Джеймс Джойс, за една мишка и една котка. Случката се развива преди около сто години.

Една мишка побягва, преследвана от котка. В стремежа си да се спаси, тя се пъхва в една от широките тръби на органа и полита надолу с бясна скорост. Котката я следва по петите.

Мишката се спуска все по-надолу, докато стига до мястото, където тръбите се свързват с механизма на органа и клавишите. Явно не успява да излезе оттам. Котката обаче продължава да я преследва. Тя е по-едра и по-дебела, но в един момент вече не успява да я последва.

Така двете животинки остават там. Десетилетия по-късно решават да почистят тръбите на органа, защото инструментът започнал да звучи малко фалшиво и нещо не било наред.

Представете си какво откриват при почистването! Вътре намират двете бедни животинки – мумифицирани, запазени в същата поза, почти една до друга, сякаш историята им е застинала завинаги.

И какво прави ирландецът? Не ги изхвърля, а ги запазва такива, каквито са. Поставя ги в нещо като стъклен саркофаг и ги излага пред органа, за да могат хората да ги виждат и до днес. Тази случка е невероятна, но не е просто измислена легенда.

Коси много ми помогна с хармонията и с аранжимента. Затова решихме да включим и интересни инструменти.

Поканихме прекрасния инструменталист Георги Шашиков да свири на фагот, за да могат да изпъкнат всички тънкости на мелодията – и хумористичният, и саркастичният, и тъжният момент в нея.

Участват и нашите великолепни колеги от струнния ансамбъл. Те записаха струнните партии.

Всъщност този аранжимент е малко по-редуциран. Пианото е почти само с лявата ръка, с малко хармонии. Бих казал, че тромпетът със сурдинка е много премерен – всичко е обмислено, но има и известна доза сарказъм.

Като музикална инспирация можем да посочим и нещо от онова време, свързано с филма „Павилионът“. Продукцията от 50-те години е невероятно въздействаща. Именно там е част от вдъхновението, но идеята ни беше да пресъздадем тези герои по различен начин.

 

Фотограф: Reinhard Werner. 

 

Невероятна история! Благодарение на нея отидох в тази катедрала и видях мишката и котката – те са бронзови отливки всъщност. Но в албума има и една още по-предизвикателна песен и това е “Culture Shock“. 

Константин Владигеров: Това отново е композиция на Александър – на Сашко, както обичам да се обръщам към него в интервютата. Към по-големия ми брат.

Докато досега говорихме за Том и Джери, сега преминаваме към културния шок. Тук сякаш си позволихме още повече свобода и погледнахме по-открито към собствения си музикален свят.

Казахме си: „Сашко, защо да не направим едно рап парче? Да сложим бийт, да опитаме нещо съвсем различно от предишната композиция.“

Тук решихме да заложим на по-изчистен бийт. Засега говоря само за ритъма и музиката. Впоследствие ни хрумна да включим и рапър, да има MC, както и наш колега, който да направи скречове като диджей.

Всички тези идеи се натрупаха по време на създаването на “Culture Shock“.

Александър Владигеров: Предложих на Мишо Льолев да напише текста, помолих го да помисли какъв текст би бил подходящ, за да обхване ситуацията не само в България, но и по-общото състояние на културния живот в света.

Става дума за ситуация, в която постоянно настъпват промени, но сякаш в крайна сметка всичко стои на едно място. Всички говорят, че нещо се променя, но не става дума само за България. Подобни неща се случват и в Австрия, и на други места.

Искахме текстът да раздвижи нещата, да провокира някакъв размисъл. Не бих казал, че сме бунтари, нито че сме рок музиканти. Не искахме да създаваме прекалено агресивно послание, но искахме бийтът и текстът да накарат хората да се замислят.

Заглавието „Culture Shock“ ни даде възможност да обхванем не само нашата среда, макар че темата е силно свързана с България. Кога най-сетне ще започнем да отделяме повече средства за култура? Този дял сякаш никога не се увеличава. Все няма пари, закриват се институции и културни пространства.

Това е много тъжна история. Всеки се опитва някак да се справи сам и да продължи напред. Но поне чрез музиката можем да дадем гласност на проблема.

Замислихме се и защо песента да не бъде многоезична. Искахме посланието да достига до повече хора, затова включихме и английски език.

Мишо написа една строфа и един рефрен на български. След това поканихме индийски певец Хайдер Кан, който добави текст на хинди. Той свири и на табла, а неговата част разказва една по-митична история, която не е толкова пряко свързана с политическата ситуация.

Константин Владигеров: Тук искам да добавя, че този човек е изключително вдъхновяващ. Запознахме се с него във Виена, а Сашко е работил с него и по други проекти. Имахме удоволствието да се срещнем с двамата братя Хайдер и Кан.

Александър Владигеров: Тази асоциация много ни хареса като контрапункт на политическата ситуация и отношението към културата в България.

Песента започва на български, след това преминава към хинди и разказва друга история. Връщаме се към рап звученето на Мишо, чиито скречове изпълнява Станчика, а накрая завършваме с модално соло на флюгелхорн и тромпет.

Някой ме попита: „Ти свириш с два тромпета, но защо да не покажем, че и тук можем да го направим, при това не само на живо, а и в запис?“

Имаме и много красиви беквокали на Патриция Ферара, която сякаш обединява мелодията и създава основата на цялото звучене.

Да, Патриция Ферара е много важен вокал в албума, адаптирала някои от песните и с нея беше и премиерата ви във Виена. Тя ще бъде и в София на 24.10 в София Лайв Клуб, както и Хайдер Кан….

Констонтин Владигеров: Да, често се виждаме и работим заедно, защото наистина чувстваме този проект много близък. За мен тя е човек с джаз в сърцето.

Нека започнем с “Don't Worry About Burnt Hopes“, за която Патриция написа текста. Тя изпълнява и песните “Charm“ и  “Invisible Truly Things“

Вдъхновихме се от една хубава история, която ми разказаха в интервю. Ставаше дума за нещо, за което се бях притеснил и се чудех как да го разкажа.

В друг разговор мой колега ми написа в един имейл: „Не се тревожи за изгорените надежди, просто продължавай напред.“

Тези думи носят много позитивна енергия. И така, от идеята за изгорените надежди ми хрумна, че може да се получи песен. Представях си всичко това като разказ, поставен в малко по-различен контекст. Обърнах се към Патриция и тя написа текста.

Когато чух музиката заедно с текста, песента толкова много ми хареса, а груувът ми напомни за един от любимите ми музиканти.

Посветих тази композиция на Джордж Дюк – истинска легенда на фънка, джаза и соловото изпълнение.

Това е цял един свят, който много обичах още като по-малък. Харесваше ми да слушам музиката му, начина, по който пее, импровизациите му и начина, по който композира в този страхотен фънки джаз стил.

Така че тази композиция е посветена на него.

Александър Владигеров: Всички бяхме в една стая, с един микрофон в средата. Имаше и други микрофони, разположени из помещението, но като цяло това беше идеята.

Затова записът звучи така, сякаш сме в джаз клуб – усеща се атмосферата на живото изпълнение, макар че всичко е записано в студио.

Поканихме китариста Божидар Раденкович, който изсвири прекрасна китарна партия. По време на записа той реши да добави и мелодия на бриджа. Това не беше записано в оригиналните ноти, но той го предложи и така остана в записа.

В главата ми обаче звучи и нещо друго, което не присъства толкова отчетливо в пиесата. Представям си едно балканизирано соло на тромпет, още по-енергично. Може би някой ден ще го включим в изпълнение на живо.

Понякога ми се иска да смесвам толкова много различни стилове, че човек може да си представи каква шизофренична история се разиграва в главата ти, докато свириш. Постоянно се чудя накъде да поеме музикалното пътешествие - да бъде ли повече суинг, или да се насочи към балканското звучене. Понякога всичко се получава съвсем естествено.

Послената пиеса в албума, "In Christ Alone”, е една от най-вглъбените и силни в духовно отношение...

Тази история започва така – по време на пандемията седяхме в малкото си жилище във Виена. Разглеждахме различни клипове в интернет, гледахме видеа на телефоните си и така попаднах на един прекрасен човек – изключителен госпъл пианист и много надарен музикант. Казва се Конъл Гаскин.

Той беше приблизително на нашата възраст, роден през 1988 година. По-късно, когато вече бях чул и подготвил тази пиеса, научих, че е починал. Разбрах това малко преди излизането на албума. Не знам достатъчно подробности за заболяването му. Светла му памет!

Докато гледах неговото изпълнение на тази госпъл песен, бях изключително впечатлен. В интернет могат да се намерят най-различни интерпретации на произведението – както инструментални, така и хорови.

Но той ме докосна особено силно. Свиреше на роял в една репетиционна стая, галеше клавишите и създаваше невероятно нежно звучене. Лявата и дясната му ръка бяха в прекрасен синхрон, а хармониите бяха изключително красиви.

Записваше се с телефона си, без микрофон и тихичко си тананикаше мелодията без думи.

Докато го слушах, започнах да си представям една тъмна църква, в която има само един глас и хор на заден план. Няма други симфонични инструменти – само църковното пеене, тишината и гласът, който изпълва пространството. Усещах някаква магия в тази музика.

Казах си, че искам да направя нещо подобно. Исках да опитам да аранжирам тази песен и да я запиша.

Важно е да уточним, че композицията в албума не е моя. Музиката е на Кийт Гети, а оригиналният текст е на Стюарт Тауненд.

Написах официален имейл, за да поискам разрешение да използвам музиката и текста. В аранжимента добавих доста свои идеи, но исках да запазя основното усещане, което ме беше вдъхновило.

Получих разрешение да използвам текста. Съкратил съм малко от третата строфа, затова поисках в книжката към албума да бъде публикуван целия оригинален текст. Така читателите могат да видят пълната версия, въпреки че в записа използваме само част от третата строфа.

В резултат песента стана малко по-кратка.

В записа участват и вокалисти от българския ансамбъл Spectrum. Женските вокали обаче поверих на две прекрасни австрийски изпълнителки – певици, които работят в областта на госпъл музиката и съвременното звучене.

Те са Лилит – артистичният псевдоним на Ева и Аня. Двете са изключителни певици, които имат усет както към госпъл музиката, така и към по-съвременните стилове.

Те записаха своите партии отделно, само с моето пиано, така че звученето да остане по-интимно.

Впоследствие се включиха и мъжките гласове от Spectrum – баритонът, басът и тенорът. Те допълниха звученето и придадоха на песента по-завършен характер.

 

 

Щях да завърша този разговор тук, но всъщност не може да не споменем едно емблематично за Вас парче, с което Людмил Фотев в думите към изданието сравнява стиловото разнообразие в албума и това е “Лютеничката”.

Александър Владигеров: Любопитното е, че първоначалният зародиш на тази мелодия се появи още през 2006–2007 г. Тогава тя беше чисто инструментална, бърза, в неравноделен размер и с подчертано балкански характер.

По онова време имах една тетрадка с етюди, базирани на определени музикални и технически похвати. Тези етюди ме караха да се замислям колко много може да се развие човек технически и музикално в този стил, дори когато подхожда към него от позицията на класически музикант, а не на изпълнител на народна музика.

Защо го споменавам? Защото първоначалната версия на тази пиеса – „Лютеничка“ беше посветена на нашата майка, Величка Чубанова. Тогава тя беше в народен стил, с много виртуозни пасажи и бързи струнни фигури. В този си вид беше записана за албума Wander in Love.

Пиесата постепенно се превърна в песен, докато в първоначалния си вариант, изобщо не беше песен.

Сега дори децата могат да я запеят. Това беше една от идеите ни – да има нещо забавно и запомнящо се, подобно на “Culture Shock“, но насочено към друга публика.

Във вашите албуми винаги има много хумор и човек като ви види на живо няма как да не се усмихне, защото вие сте винаги усмихнати. Човек просто се радва да ви срещне. Предполагам, че това качество е заложено във вас. Когато срещнете човек с малко повече енергия и чувство за хумор, веднага ги прихващате. Сякаш имате много чувствителни сензори за това. 

Константин Владигеров: Така го чувстваме. Не можем да бъдем други – носим добротата и характера на нашите дядовци и на баща ни. Хуморът също е част от нас и ние сякаш летим с него.

 

Новият албум на братя Владигерови ще бъде представен на 24 октомври в Sofia Live Club. Билети за концерта може да намерите в Дюкян Меломан и онлайн в Ивентим.