България (e) на литературната карта на света

Какво прави една литературна награда значима? Колкото и души да попитате все ще получите различен отговор. А хубаво ли е книгите да получават такива призове? Няма еднозначен отговор – проучване от 2014 г. например достига до извода, че литературните отличия даже могат да се отразят негативно на дадена книга, тъй като идеята за престиж привлича читателя, а не съдържанието, което прави разочарованието много по-вероятен сценарий.

Някои ще ви кажат, че литературните награди не са важни, че качествената литература оставя следа в публиката и историята и без оценката на журита и критици, а понякога дори въпреки тях. Владимир Набоков е номиниран неколкократно за Националната литературна награда на САЩ, както и за Нобел, но никога не печели; Кърт Вонегът никога не е печелил значимо отличие в родната си Америка. В свое интервю Борхес се шегува, че нобеловият комитет има ежегодна традиция да не му дава наградата. Наскоро починалият британски писател Мартин Еймис казва, че “през последното столетие царува голямата мода на неприятния роман… И това са романите, които печелят награди, защото журито си казва: “Е, изобщо не ми беше приятно да го чета, а и не е и забавен, значи иде реч за много сериозен роман.”

Други пък ще изтъкнат, че литературните номинации и отличия са важни за отсяване на зърното от плявата и че те могат да бъдат втори шанс за автори, които са останали недооценени или дори непознати за публиката. Наградите предлагат и така нужната за авторите финансова подкрепа и възможност за широка разпознаваемост, участие в резиденции, дискусии, медийно внимание към важните теми, с които работят.

Какъвто и отговор да чуете по дължината на този спектър, литературните награди и особено международните такива – не могат да бъдат отделени от контекста на времето, в което живеем: и литературата, както всичко останало, е entertainment, бизнес, политика. Международният “Букър” и “Нойщат”, както и Нобеловата награда и други, отразяват историята на съвременната глобализация и въплъщават амбицията за дефиниране на “световната литература” – понятие толкова грандиозно, колкото и абстрактно.

В своето есе “Значението на литературните награди”, публикувано през 1935 г., американският писател Едуард Уийкс пише, че “първите литературни награди, които се появиха през XX в., не носеха стигмата на комерсиализацията: Нобелът в Швеция, наградите “Гонкур” и “Фемина” във Франция [...] както и да очертаваха годините, националността или темите на дадения автор, те бяха, най-общо казано, признание за литературно качество”. Уийкс критикува еволюцията на призовете, в частност “Пулицър”, тогава даван за “американски роман от последната година, който предава цялостната атмосфера на американските обноски и съществуване” (впоследствие изискванията се променят). “Това означава, че не оценяваме романите по литературната им стойност, а по подчинението на каквато идея за добро поведение е популярна в момента на награждаване”, казва той.

Основан през 2004 г., международният “Букър” има две символни измерения: първо, той се посвещава изключително на международната литература и се стреми да очертае най-добрата световна такава; второ – той се присъжда на литература, преведена на английски език. Първото възможно тълкуване е, че така поставени, условията предполагат, че за да бъде един автор световен, той трябва да бъде превеждан на английски език. Този феномен съдържа измерението на the Western Gaze (или Западния поглед) или дори англоезичния поглед: привилегированата западна публика, която гледа към целия останал свят (в случая – литературен) и преценява дали той отговаря на критериите за “свят”, или не. От друга страна, останалият свят очаква и с удоволствие приема да бъде забелязан, защото по един или друг начин това допринася към представата за собствената му стойност.

Другата страна на монетата е, че английският език може да бъде не цедка или стена, а мост между различни култури. В тазгодишното жури има две жени, родени в семейства на имигранти от Гана, както и поетеса от Хонконг (Китай) – макар връзката с англоезичния свят да е силна, перспективата се променя през годините. Този аспект на наградите тепърва ще бъде тема на разговор, а метаморфозата на английския език от инструмент за доминация в свързваща сила е исторически факт и процес, на който сме съвременници. Затова не е никак случайно, че наградата “Букър” отрежда и важно място на преводачите, които поделят наградния фонд от £50,000 с авторите. Тези средства често дават свобода на авторите и преводачите да продължат работата си, тъй като става все по-трудно на литературните творци да живеят от труда си, независимо на какъв език.

С всичко това наум – какво означава появата на България на картата на “Букър”, благодарение на писателя Георги Господинов и преводачката Анджела Родел? У нас Господинов е не само литературен, но и социален феномен – неговото име се споменава в почти всяка дискусия за книги дори когато той не е част от дискутиращите, а литературните кръгове се разделят не по теми, течения или стилове, а по това дали харесват книгите му, или не. Читателите гледат към Господинов не само като на най-успешния ни съвременен автор, но и като към един от малкото, които имат ясна позиция по важни обществени въпроси. Противно на много творци, които се страхуват от политическото в изкуството (без да отчитат, че и мълчанието е политически акт), Господинов отстоява човешките права, демократичните ценности и българо-европейската идентичност във времена на засилена антидемократична пропаганда. Наскоро дори дискусията дали трябва чуждестранни автори да издават книгите си в Русия, или не, се проведе през Господинов, вероятно защото за много хора той е сред малкото примери за личности, които имаме в общественото пространство. А това има колкото позитиви, толкова и негативи.

Анджела Родел е друга личност с интересна история, извървяла пътя на обратната миграция – от Запад на Изток, от САЩ към България. Тя е сред активните архитекти на културния мост между двете държави, като е превеждала не само Господинов, но и Ангел Игов, Виргиния Захариева, Милен Русков, Георги Тенев, Захари Карабашлиев, а в момента работи по “Случаят Джем” на Вера Мутафчиева, за който превод получи престижния американски грант National Endowment for the Arts.

В момента, в който четете този текст, носителят на международния “Букър” за 2022 г. ще е ясен. Но разговорът ни с Георги Господинов и Анджела Родел, който предстои да публикуваме онлайн на vijmag.bg, не е разговор за победители и загубили, а разказ за номинацията отвътре, за българската литература като световна литература независимо от езика, както и за пътя на един писател и преводач към успеха във време, в което съществуването в изкуството често е привилегия, подвиг и кауза. В новата си книга Homelands (“Родини”), британският историк Тимъти Гартън Аш разказва как при посещение в квартална кръчма в европейска страна, чийто език не говори добре, е успял да се свърже с местните през песента на Бийтълс Yellow Submarine – изкуството, музиката, литературата често са език, който ни сближава. Така през последните месеци България заговори със света на езика на “Времеубежище”. А това никак не е малко.