Бен Уилър идва от "земята на мрака"

Бен Уилър е китарист, композитор и етномузиколог, роден в САЩ, а понастоящем обитава Тбилиси, Грузия. През февруари той ще изнесе три концерта в България, част от турнето му в Централна и Източна Европа, но това няма да е първото му посещение у нас. Поводът е дебютният албум на проекта му Bneleti, което от архаичен грузински означава “земя на мрака“. Както вече се досещате, част от интересите му са насочени към музика и звуци, които са с дълга история, понякога пред изчезване.

Звукът на Уилър е изграден от електрическа китара, саз и модуларен синтезатор. Той преплита вдъхновения от китарната музика на Азербайджан и грузинската полифония, с дарк ембиънт, дроун, експериментална композиция и екстремната музика на сиатълските хардкор и блек метъл сцени.

Концертите на Бен Уилър като Bneleti ще се проведат в София (22 февруари в клуб ”Паве”, заедно с His Last Winter), в Русе (25 февруари в ”Блок 14”) и във Варна (26 февруари в ”TON 618”, заедно с Lower Sound Dimension). 

Здравей, Бен. В свят, който постоянно търси новото, какво те доведе до етномузикологията?

Това е добро начало на разговора ни, защото именно досегът ми с българската музика беше причината да се захвана с музикология.

Докато живеех в Тихоокеанския Северозапад на САЩ свирех с различни банди в жанра на т.нар. math rock, в който често присъстват много особени, неравноделни размери.

Когато започнах да уча музика в Университета на Орегон извадих късмет да се срещна с Калин Кирилов, изключително талантлив музикант и теоретик, който работеше като асистент, и с Керъл Силвърмен, културна антроположка и фолклористка. Благодарение на тях открих българската сватбарска музика. Когато за пръв път чух Иво Папазов, беше истинскo откритие, заради виртуозността и флуидността, креативността и подхода му към времето и преходите в музиката. Всичко това имаше общо с музиката, която създавах с бандите ми, но започнах да развивам интереси на съвсем друго ниво. Това ме вдъхнови да задълбая извън собствената ми среда. Посетих България, когато бях само на 19 години, за се срещна с музиканти чрез Калин.

Исках да науча повече за тази музика и да я приложа в моята собствена. Не разбирах нейните културни, исторически, регионални и други комплексни измерения. Чак когато пътувах до страната започнах да осъзнавам, че подходът ми е бил малко погрешен, че е трябвало да взема под внимание не само музиката, но и всичко друго, което я съпровожда. Точно тук започна истинската ми мотивация да се занимавам с етномузикология. 

Силно ме вълнува процесът по опазване, както и истинската опасност от изчезването на традициите, но смятам, че е важно да ги представяме по различен начин. Колкото повече възприемаме фолклора за вкоренен в миналото, толкова по-голям е шансът да го забравим. Вярвам, че всички тези традиции, заедно с начините, по които еволюират и се адаптират към променящите се условия, всъщност са ”следващото ново нещо“ (или може би следващото ”старо нещо“). Разглеждани така имат по-голям шанс да бъдат запазени.

Прекарал си последните години в изследване на музикалните традиции на Кавказкия регион. Какво те доведе там и какво те задържа?

Музиката беше основната причина да дойда в Кавказ през 2012 г. Исках да науча повече за нея и да се срещна с местните музиканти. Нямах идея, че Кавказ е дом на толкова различни практики и среди – не само от гледна точка на фолк музиката, но и когато говорим за електронната експериментална сцена в Тбилиси и Ереван. В един и същ уикенд можех да слушам азербайджански сватбени музиканти, техно в някой клуб и полифонично пеене в някое село на час път на изток. Останах, защото исках да бъда част от тази звукова среда, да я проучвам, да преподавам, композирам и свиря тук.

Кавказкият регион е вдъхновяващ не само заради изкуството си, но и от географска гледна точка…

Със сигурност има връзка между музикалната, лингвистичната, културната среда и природата на региона. Пътувал съм из целия Южен Кавказ и едно от най-впечатляващите неща са микроклиматите, които може да преживееш като пътуваш само час-два, в която и да е посока – тропици, пустини, планини, езера.

Най-много време съм прекарал в Тушети, може би най-отдалечената територия в Грузия, или поне най-трудно достъпната. Пътят до нея е затворен през повече от половината година. Природата на този регион със сигурност ми е оказала огромен ефект. Там се провежда годишния уъркшоп Caucasus All Frequency, който организирам заедно с грузинския композитор Гиорги Коберидзе и е част от резиденцията ”AqTushetii”.

Ще прекараме три вечери в компанията на твоята музика. Би ли разказал какво доведе до създаването на соло проекта ти Bneleti?

Bneleti е амалгама от всички влияния, които се появяват в процеса ми на писане – структурни елементи от музиката на Кавказ (не толкова във формата на мелодичните елементи, колкото в хармоничните структури, орнаментите, тоновете и техниките), по-тежките и мрачни жанрове, на които бях изложен докато растях в Тихоокеанския Северозапад и философията на модуларния синтез. Всичко това е вплетено в моите собствени композиционни практики.

Какво е най-голямото предизвикателство в създаването на музика, която среща толкова различни реалности, подходи и истории?

Това е постоянен процес на оценяване – креативно, естетическо, дори етично. Трябва да обмислям произхода на вдъхновенията, от които черпя, за да съм сигурен, че почитта не прераства в културна апроприация. Развил съм собствени правила и практики, които очертавам в уъркшопа ”Caucasus All Frequency“, който споменах по-рано. Това е постоянно еволюиращ процес, както и смятам, че трябва и да бъде.

Спомена, че не идваш за пръв път в България. Можеш ли да ми разкажеш за първото си посещение тук?

За пръв път бях в България през 2006 г. Пътувах из страната, срещах и записвах музиканти по много неформален начин. Бях в София, Пловдив, Варна, Сливен и обратно. Тези места ми бяха препоръчани от различни музиканти и приятели.

В Пловдив купих една китара ”Орфей“ от 70-те години, разглобих я и пътувах с нея през цялата страна. Това е първата от растящата ми колекция китари, сглобени в бившия Източен Блок. Сега имам около 15 от тях и планирам проект, посветен на историята им. Обсебен съм от тези инструменти и всичко е благодарение на един малък магазин, който намерих в Пловдив. Това е малък пример за начините, по които България ме впечатли музикално. Беше много определящо пътуване за мен.

Ти си от САЩ и работиш с турски лейбъл за издаването на новия ти албум, въпреки че твоята музика със сигурност би била много любопитна за американските издатели, защо реши да я оставиш в “Изтока“?

Най-простият отговор е, защото Inverted Spectrum Records e страхотен лейбъл и букинг агенция. Много харесвам платформата, която Ишик Сарихан е създал. Също така ми харесва някои неща да остават локални или регионални. Не съм бил в Америка повече от десет години. От няколко години насам имам двойно гражданство в Грузия. Искам да живея, да работя и да правя музика в тази част на света. Ишик много отдадено работи за развитието и разширяването на мрежа за концерти в този регион, който често бива пренебрегнат за сметка на държавите от Западна и Северна Европа. Щастлив съм да бъда част от този процес.

Би ли разказал повече за Mountains of Tongues. Това лейбъл ли е или е архив, а може би някаква нова форма?

През 2012 г. създадох Mountains of Tongues заедно с моя близък приятел и колега Стефан Уилиъмсън Фа. Чрез този проект искахме да документираме музиката на етнически, религиозни и лингвистични малцинства в Кавказ, но освен това искахме да представим традициите в региона като ги разглеждаме по-скоро през регионална, отколкото през национална призма. От създаването си насам Mountains of Tongues прерасна в етнографски проект – издавали сме много от нашите собствени теренни записи, но сме работили и с архивно аудио, снимахме документален филм за културата на електрическата китарна музика в Азербайджан, помагали сме на местни музиканти да турват и сме организирали редица образователни инициативи.

Както Саша Воронов показва в брилянтния си документален филм ”Bonfires and Stars”, някои хора са доста консервативни спрямо фолклора си, особено, когато бива представен в по-нов и модерен контекст. Срещал ли си хора, които отказват техните истории и изкуство да бъдат документирани?

Булат Калилов и Тимур Кодзоко (основатели на лейбъла Ored Recordings), които смятам, че са истинските звезди в този филм, са нашите DIY етнографски братя. Заедно сме направили доста албуми, като особено съм горд с музиката на Понтийските гърци от Абхазия.

Но да отговоря на въпроса ти, имало е няколко подобни случаи и смятам, че причината е по-скоро защото сме непознати, а не толкова желанието на някой музикант да предпази музиката си. По-често има несъответствие в значението на думата музикант. В много части на Кавказ, когато питаме ”Има ли музиканти, които живеят тук?“ отговорът често е отрицатален. Това е защото хората смятат, че търсим само професионалисти. Затова адаптирахме въпроса си, научихме се да питаме и за хора, които просто обичат да пеят песни или да свирят на инструменти. Така успяхме да достигнем до някои от най-впечатляващите неща, които съм чувал в живота си.

Документирането достатъчно ли е, за да оцелее музиката през вековете? Какви други стъпки трябва да бъдат направени, ако искаме хората да имат достъп до корените на своята култура?

Не, документирането не е достатъчно. Първоначално с Mountains of Tongues основно правихме записи, но с времето осъзнахме, че резултатът можеше да послужи само като архив или ресурс. Може би това би било полезно в бъдеще, но има малко приложение като нещо, с което истински можем да подкрепим традициите и хората, които ги поддържат живи в настоящето. Затова се насочихме към съвместна работа, обмен на знания и умения между експериментални и фолклорни музиканти. Имаме нужда от различни форми на педагогика, а и дори по-необичайното куриране на събития - примерно, да избягаме от идеята да говорим за фолклорната музика само като някакъв тип ”наследство“.

Предполагам, че работата ти в Грузия е далеч от приключила, но има ли място в света, което би искал да изследваш? Може би това турне ще ти помогне да намериш такова?

Това турне е шансът ми да изпълня музиката си пред различна публика, която може би ще открие в нея някои познати неща, но и някои нови. Това е добра възможност да я представя в различен контекст, но и да помогна да се изградят по-добри връзки между Кавказ и Централна/Източна Европа. Много съм щастлив да се върна в България след всички тези години, защото предишното ми пътуване беше много основополагащо за мен.

Преди 20 години не съм си и представял, че ще се върна, за да свиря собствената си музика в три български града – това е огромна чест за мен.

Концертите на Бен Уилър като Bneleti са в София (22 февруари в клуб ”Паве”, заедно с His Last Winter), в Русе (25 февруари в ”Блок 14”) и във Варна (26 февруари в ”TON 618”, заедно с Lower Sound Dimension).