Bienvenue au бар "Занзибар"

В песента към популярния сериал от 80-те “Бар Наздраве” се пее, че “понякога искаш да отидеш някъде, където всеки знае твоето име”. В продължение на няколко години за фотографа Владимир Василев това място е Le Zanzi-bar Club в малкия пристанищен град Сет в Южна Франция.

“В бара има един закон: за политика не се говори”, разказва Василев. Описва общуването там като “на друго ниво”, а посетителите – като “истинско микрообщество” на хора, които може да са различни един от друг, да идват от различни посоки и социални слоеве, но са обединени от хаотичната и приглушена атмосфера на бара. Всеки става равен в Le Zanzi-bar Club, но не е сигурно, че ще заслужи доверието на основателката или че тя ще е склонна да изслуша мъката му. Казано иначе това, че си вътре, не означава, че си един от тях. Василев намира в мястото своя втори дом в нелеките години, в които все още търси пътя си като фотограф.

Локацията (в близост до гарата на Сет) е добре позната на местните. В продължение на десетилетия мястото се казва La Taverne. След затварянето му то се преражда в Le Zanzi-bar Club. Това се случва преди 15 години, когато в него влизат актуалната му собственичка Заза, която в младосттa си е била фотографка, художничка и скулпторка, кучето Занзи и папагалът Коко (в един момент папагалът е изяден от кучето). “А аз станах нещо като доведен син на Заза, помагала ми е много. Човек, на когото можеш да кажеш и хубавото, и лошото“, спомня си Василев.

Като всеки пристанищен град, и Сет през годините бива асоцииран с декадентски барове и разгулни бордеи, с морското си очарование и нескритите опасности, но още когато Василев живее там, това постепенно започва да се променя. Градът е все по-често снимачна площадка на филмови продукции, което увеличава интереса на туристите и малко по малко заличава грубите му черти.

“Хората, които ходят в бара, са типажи от всякакъв вид, но се държат като семейство, обединени от желанието да усетят нещо автентично в град, който се променя много бързо и тази автентичност лека-полека изчезва.”

Владимир Василев е роден в Стара Загора през 1977 г. и живее на различни места из Франция от 2001 г. насам, обикновено в малки градове (в момента е в Арнак-Помпадур). Самият той не е особено любопитен на хората около себе си с историята си или с българския си произход. Казва, че дори е бил сред най-безинтересните персонажи в бара. Казва, че там може да срещнеш “както крадците от пристанището и по-бедните, които живеят в лодки по каналите на града, така и изключително богати хора, често парижани с къщи наоколо” – част от тенденцията заможните французи да напускат големите градове или да се крият от излишно внимание. “Случваше се така, че различни социални прослойки се срещат и общуват на място от 20 кв. м”

Името на Василев става по-познато, когато през 2013 г. той става носител на специалната наградата Grand Prix de La Samaritainе. Впоследствие е поканен да участва в проекта “La France vue d'ici” (”Франция погледната отвътре”) на фестивала за документална фотография ImageSingulières и на Mediapart, най-голямата френска независима медия. Той е сред 24-мата фотографи, които снимат различни общества и начини на живот в страната. Тогава Василев документира както политическите и протестните движения, така и рибарите в мистично селище с вековни традиции, но и запечатва с обектива си приятелите си в Сет.

Серията от Le Zanzi-bar Club e снимана между 2012 и 2017 г., в периода, в който Владимир живее в Сет. Не се е връщал там оттогава, но се надява да го направи през следващите месеци. Само на триста метра от бара пък са караваните в града, които се превръщат в обект на друга негова поредица, но в черно-бяло и с тематично по-мрачни тонове покрай трудния живот там, употребата и продажбата на наркотици (Quai de l'oubli – “Кеят на забравата”, представена миналата година на “Международните фотографски срещи” в Пловдив под заглавието Home Sweet Home). Така Василев улавя две различни лица на маргиналния живот в Сет – едно по-безгрижно и едно плашещо.

След публикуването на сериите той допринася към популярността на мястото. Работата на шведския фотограф Андерс Петершон и начинът, по който улавя атмосферата на Cafè Lehmitz в Хамбург през 60-те, са отправна точка за Василев. “Снимачният момент и човешкият момент се преплитат на такива места, които носят нещо от миналото. Сега те може би са отново модерни покрай прехласването по всичко ретро, но имам чувството, че няма точно такава барова култура в България. Може би заради периода на комунистическия режим няма към какво ретро да се върнем и го заемаме отвън.”

През 2017 г. той представя фотографската серия от Le Zanzi в Пловдив, което отключва само по себе си по-голяма видимост към работата му у нас. Завръщанията му в България вдъхновяват изложбата T(h)races в галерия Synthesis в София през 2022 г., в която той изследва чувството да си в страна, която регулярно напускаш, но и преоткриваш.

Днес Le Zanzi-bar Club е малко по-поддържан, често с коктейли в менюто и джаз групи в програмата, но Василев си спомня как преди “ценоразписът беше според клиента, нямаше почивен ден, често си готвехме в кухнята, а понякога Заза просто заспиваше на сцената. Беше традиция всеки посетител да оставя бельото си, съответно Заза имаше хиляди гащи и сутиени, провесени в бара. Регулярно ги разкачваше и изпираше.”

Василев казва, че това е бил и един от най-трудните проекти за него. Понякога просто нищо не се случва, а това че действието се развива през нощта, също не му помага, светкавицата още повече подчертава присъствието му. Близката дистанция, чувството за анонимност, това, че хората са в непринудени ситуации, са фактори, които изискват пълно разрешение той да снима и да се разхожда из бара с камерата си. Като вътрешен човек, Василев го получава и след близо четири години като посетител той се превръща в документалист на атмосферата там. “Ако отидете в Le Zanzi-Bar Club и кажете, че познавате Владимир, мисля, че това ще бъде парола за поне едно питие.”

Повече на vladimirvasilev.com. В момента Василев работи по издаването на фотокнига със серията си “Мис Паркинсон”надникване в междусемейните взаимоотношения, което има връзка с родната му Стара Загора, както и с все още непубликувана поредица със заглавие “Френезия”.