Най-близкият Изток в 5 музикални албума

Как се събира накратко цял един Близък изток? Особено в културен, че и медиен контекст като тукашния, който гледа с подозрение към всичко, което не разбираме (все пак имаме дълга и устойчива традиция в трупането на пластове неразбиране през десетилетията).

Като изключим (с уважение) всички литературни преводачи от арабски, от фарси, от курманджи и от други световни и регионални езици, утвърдените културни форуми като кинофестивала Sofia MENAR, университетските кръгове, занимаващи се професионално с Близкия изток и обикновените единици любознателни хора, средата в България е белязана в най-добрия случай от незаинтересованост и много повърхностен досег с тези страни и култури.

Това не би трябвало толкова да ни учудва – отношението ни, или по-скоро липсата на отношение, едва ли е по-различно от онова, което имахме към бивша Югославия, докато се разкъсваше от войни през 90-те. Или ако се върнем още по-назад – към културата и историята на десетките малки народи в състава на Съветската империя, на която иначе бяхме най-големите верноподаници, без дори да сме наистина поданици...

Историческите причини за самонадеяното и леко комплексарско стереотипно мислене са много, но е контрапродуктивно сега да се спираме на тях. Повече смисъл има да се опитаме да достигнем до сърцето на слушащия с тази непълна, разножанрова, събрала в себе си много култури и времена селекция.

Защото отвориш ли сърцето си за нещо, почувстваш ли го с отвътре, вече е налице предпоставката и възможността по-нататък да отвориш и ума си. Все пак, на нас това ни е най-близкият Изток, Среден е само за западната цивилизация.

Kayhan Kalhor, Aynur Dogan, Salman Gambarov & Cemîl Qoçgirî – Hawniyaz (2016)

Иранският кюрдски композитор, виртуоз на кеманче и сетар и носител на “Грами“ Кейхан Калхор е институция в световната музика от няколко десетилетия. Започва да свири персийска класическа музика с Оркестъра на Националните радио и телевизия на Иран още от 13-годишен.

В началото на 80-те, когато е само на 17, заминава за Рим, за да учи в университет. Губи родителите си и брат си по време на войната между Ирак и Иран. Живее в Канада, в САЩ, в Иран, после отново в САЩ и отново в Иран, като всички тези местения често не са личен избор, а борба с американската административна машина. Свирил е и е записвал с “Кронос Квартет“, Йо Йо Ма, Тумани Диабате, Хосейн Ализаде, Ердал Ерзинджан, има издания за ЕСМ и Real World, а тук препоръчваме албума му с кюрдска традиционна музика Hawniyaz, в който участват и други изявени кюрдски музиканти, включително Айнур. От 2019 г. Кейхан Калхор отказва да свири в Турция, в знак на подкрепата си за “своите кюрдски братя и сестри“ след турската офанзива в Рожава.

Jerusalem In My Heart – If He Dies, If If If If If If (2015)

Избрахме този по-ранен албум на аудиовизуалния проект Jerusalem In My Heart на живеещия в Монреал, Квебек ливански музикант, звуков инженер и визионер Радуан Гази Мумнех, защото е по някакъв начин основополагащ за цялостното му творчество.

Тежък, мрачен ембиънт, ориенталски рифове на бузук, гранулирани и дефрагментирани от различни ефекти и машини, потъвания в бял шум и изплувания на мътни вокални линии, вдъхновени от касетки със сирийска музика от бежанските лагери. Проектът е болезнен личен коментар на Радуан върху глобалната, но и върху локалната политическа ситуация в Ливан, Сирия, Палестина и целия регион – двете няма как да съществуват отделно едно от друго. А движението от абстрактно към конкретно и обратно често идва на вълни, които могат да ни удавят. Три пъти имахме честта да гледаме Jerusalem In My Heart в София между 2015 и 2022 г.

Youmna Saba – Wishah (2023)

Оригинална среща на арабския уд и традиционното пеене с ембиънт и експериментални похвати в електроакустичната музика. Юмна Саба е родена през 1984г. в Бейрут, където завършва музикология. Петият ѝ студиен албум Wishah (“було“ в превод от арабски), издаден от британския лейбъл Touch, е сюита от 5 части (“Венци“, “Комар“, “Сянката“, “Неделя“ и “Път“), тематично фокусирана върху паметта и трансформацията. Произведението, което е създадено през периода 2021–2022, е следващ етап в търсенията на композиторката в отбластта на разширяването на диапазона на арабския уд и гласа посредством електронни устройства. Многопластова музика, която ни въвежда в по-медитативната страна на арабската традиция, разработена в деликатния и минималистичен маниер на авторката.

Mayssa Jallad – Marjaa: The Battle of the Hotels (2023)

На този албум ми обърна внимание Максим Мокдад преди година-две. Майса Жаллад, също архитект, родена в Бейрут през 1990 г., в самия край на Ливанската гражданска война, ни връща към началото на войната (1975–76), когато в застроения с хотели район на Минет ел Хосн в центъра на Бейрут се разразява т.нар. Битка на хотелите (Battle of the Hotels). Битката на хотелите и опазването на историческото наследство са във фокуса на дипломната работа на Майса Жаллад, но текстовете на песните в албума са не толкова документален, колкото поетичен препрочит на онези тъмни месеци – от различни гледни точки, включително от гледната точка на самите хотелски сгради – със съответната цветова символика за всяка от участващите в конфликта страни. Иначе, ако Челси Улф знаеше арабски, щеше да звучи много близко до Майса Жаллад. Неин съавтор и продуцент на албума е друг ключов ливанец – Фади Таббал, създателят на Tunefork Recording Studios.

TootArd – Laissez Passer (2017)

Психеделик блус, сирийско диско, туарегски рифове, планински реге-рок групата на двамата братя Хасан и Рами Нахле, друзи от Голанските възвишения, придоби популярност в Европа покрай албумите им за лейбъла Glitterbeat, издатели на Baba Zula, Tamikrest и Гайе Су Акйол, както и на музиканти по цялото земно кълбо – от Гана до Камбоджа, от Южна Корея до Южна Африка, от Колумбия до Коморските острови. И макар от 2020 г. насам ToodArd да поеха по един малко по-клавирно-танцувално-комерсиален път с музиката си, Laissez Passer си остава един от най-забележителните арабски психеделик блус албуми на нашето време. Laissez Passer e документът, който жителите на Голанските възвишения е нужно да притежават, за да могат да се придвижват по родните си места, което си е част от цялостната дистопия.

*Тази картина, естествено, е откъслечна и непълна. Не остана място за Ясмин Хамдан. Нито пък за Омар Сюлейман, който ще се „върне, върне“ в София за концерт на 22 май. Нито за песните на пащу на афганско-германската джаз певица Симин Тандер. Нито за Чия Мадани. Нито за Джиуан Хаджо... Но нищо, самото осъзнаване колко изпускаме вече е крачка към бъдещи откривателства.