Защо джазът е свобода и отговорност

“Това няма как да е джаз, защото ми харесва.” Дългогодишният радиоводещ и програмен директор на Jazz FM Светослав Николов си спомня подобни подмятания и как до неотдавна споменаването на жанра буди неудобство, уплах, усещане за излишна елитарност.

Сега се намираме в период, в който джаз събитията имат основно присъствие на фестивалната карта на България, а събития като A To Jazz събират над двадесет хиляди души. Вече почти всеки по-голям град на страната развива свой формат в тази посока. “И дори всяко село! Това ме прави безкрайно щастлив”, добавя Николов, който има наблюдения и като организатор. Той стои зад младежкия фестивал “Джаз в цялата страна”, който през юни се проведе с успех в Стара Загора, а преди това имаше годишни издания в Шумен, Варна и Добрич.

Разговаряме със Светослав Николов малко след като се е завърнал от Румъния, където е председател на Bucharest International Jazz Competition – още един форум, ориентиран към младите таланти на сцената.

Ценности, които пътуват

По какъв начин тази музика се развива във времето и как новите поколения мислят за нея? Светослав е обнадежден за Gen Alpha и Gen Z версията на джаза. Нещо повече, според него младите се свързват с концептуалната му и историческа есенция:

“Новите поколения намират това, което винаги е било в сърцевината на борбата на джаза: свобода, възможност за лично изразяване, отстояване."

"Теми, които идват от зараждането му покрай надеждата и порива за свобода на афроамериканците в плантациите, както и от засягането на проблеми като правата на жените: и двете виждаме в живота и кариерата на личности като Били Холидей например. Много хора са платили цената на тази свобода.”

Остава ли актуален този порив, когато обществените проблеми и асоциациите с музиката са различни? Според него това не е толкова политизиран, колкото “социализиран” жанр и като такъв той умее да изгражда мостове между поколенията, миналото и настоящето. Като част от ценностите на жанра, той вижда самият стремеж към по-добър живот и желанието различията в едно общество да се балансират.

Това, за което се е борил джазът в своя зародиш, дава платформа на артистите в момента: “Където и да отида из страната, музикантите казват, че джазът им дава свобода, окрилява ги, дава им възможност да изразят автентичното в себе си, и то по възможно най-чист начин. По същия начин той въздейства и на публиката: кара те да помагаш, да правиш добро, освобожава те от всички негативно, което възпрепятства развитието”, казва Николов в студиото на Jazz FM, в което работи от есента на 2006 г., най-вече с целта да създаде общност около този тип музика и култура. Количеството книги, дискове и плочи, пръснати наоколо, свидетелстват за натрупания през годините опит. За него най-голям комплимент е, когато някой каже, че това е “нашето радио” на слушателите, на изпълнителите, на всички, които обичат джаза.

Архиви, намерени от Светослав Николов покрай срещите му с българските джаз доайени. През 1937 г. композиторът Асен Овчаров (1906 – 1972) създава първия джаз оркестър у нас “Джаз Овчаров”. В годините преди това той е свързван с първите пробиви на жанра у нас, а след това започва да концертира все по-интензивно, включително на отдалечени точки като Аржентина. Създател е на първия биг бенд на Балканите. Оркестърът привлича и съвсем младите тогава Лени Вълкова, Люси Найденова и Леа Иванова.

Sketches of Bulgaria

Николов отбелязва, че в български контекст джазът играе ролята на връзка със света. Той е израз на световните и европейските влияния и свидетелства за зараждането на пълноценен градски живот през 1930-те и началото на 1940-те. Това означава и че отделните периоди на развитието му у нас съвпадат с политическите промени. Тук се крие и един парадокс: джазът си проправя път през комунистическия режим, въпреки периодите на ограничения и пропаганда.

Според музикантите ограниченията са най-силни в периода 1949 – 1951 г., след смъртта на Георги Димитров и възкачването на Вълко Червенков на партийния връх. След това джаз сцената влиза в етап на преобразуване, но с по-различни политически нюанси, например започва да се свързва с танцови забави за социалистическата младеж и т.н. “Но в нито един момент музикантите не спират да гледат към големия свят – казва Николов. – В спомените на хора от това поколение влиянията идват от американски филми, в които тази музика е била елемент, нотни листове, намерени в Чехословашкия център в София, както и музиканти, които привнасят международния си опит от по-развити столици като Веселин Николов, който създава “Бели, зелени, червени”, след като се връща от Варшава. Дори и в условията на Източния блок джазът се превръща в международен обмен между страните. Общността никога не е била изолирана, никога не е гледала сама себе си.”

Първата българска джаз солистка Лени Вълкова, сега на 97 години, си спомня в предаване на Николов от 2018 г., че негативният поглед на властта към жанра не идва веднага, оркестрите дори свирят на приеми на Георги Димитров.

Архиви, намерени от Светослав Николов покрай срещите му с българските джаз доайени. Първата българска джаз солистка Лени Вълкова.

“Размразянето” в края на 1970-те и началото на 1980-те води със себе си ново поколение музиканти и вокалисти, преплитане на пътищата с популярната музика. 

Според Николов старанието джазът да не излиза твърде много на повърхността е ироничен пример как властите в България се престарават – в държави като Румъния, Полша, Югославия, Чехословакия и дори в СССР сцената се радва на доста по-голяма видимост.

Как се сформира публиката и как тя разбира за актуалните имена?

“През 80-те години джазът при нас идваше основно на презаписани от приятели касетки, често даже не знаехме името на изпълнителя. Всичко беше от ръка на ръка”

, разказва фотографът и отдаден слушател Евгени Димитров, основател на агенцията с над две десетилетия история “Булфото”. “Години по-късно, когато откривах кой изпълнител и албум съм слушал толкова време, съм се удивлявал как най-новите албуми са успявали да стигнат до мен нелегално през Желязната завеса в същата година на издаването им на Запад”, отбелязва Димитров. Той и Калин Руйчев са сред фотографите, които документират развитието на тази музика у нас, особено когато става въпрос за гостуване на знакови имена.

Има конкретен повод да се върнем към годините на прехода. Изложбата на Евгени Димитров “Фрагменти от уличната сцена през 90-те” (която можем да видим до края на август в обновеното пространство на Централните хали) припомня в 15 снимки духа на времето и първите изяви на музиканти, които са добре познати в момента. Димитров си спомня колко масова е била реакцията тогава: “През 90-те джазът процъфтя и излезе на улиците. Публиката около групи като “Стрийт Бойс” на Михаил Йосифов ставаше толкова голяма, че спираше трамвая.”

Джаз по Витошка през 1992 г. Младежката група "Стрийт бойс" за първи път изкарва джаза на улицата. На фона на настъпващата мутренска култура те носят настроение и ведрост. На контрабаса е Михаил Йосифов, който сега е един от най-добре познатите ни джаз музиканти, включително на международно ниво, а до него на саксофона е Владимир Карпаров, който от години носи славата на българските джазмени в Германия. На барабаните е Венци Радев, а вдясно е Атанас Попов, днес преподавател в Музикалната академия. Кадърът е част от фотографската изложба на Евгени Димитров “Фрагменти от уличната сцена през 90-те”, която може да бъде видяна до края на август в обновеното пространство на Централните хали.

Сегашната популярността на джаза е за добро

Има ли нещо, което се е загубило от автентичността и артистичността на сцената по пътя от нелегално записаните касетки до фестивалите с хиляди души публика? Според Светолав Николов джазът има механизма да се саморегулира.

“Свободата му е и отговорност, вдъхновението носи със себе си грижа и подкрепа. Разпознава се бързо дали си автентичен или не, и тогава системата те изхвърля, защото тя не е построена върху манията за величие, а върху взаимността, споделената кауза.”

Ако има негативна тенденция, то това е трудното предаване на традицията между поколенията, но това Николов вижда като елемент от манталитета ни винаги да искаме да се разграничаваме от постигнатото преди нас. Отвъд имена със специфичен ореол като Милчо Левиев и Камелия Тодорова, Николов казва, че за немалък период от време много важни фигури са били непознати на по-младите музиканти и слушатели. Именно личности като тях той припомня в поредицата си “Джаз истории”. Дава за пример тромбониста Недко Трошанов, вдъхновен като млад от американското кино и оркестъра на Глен Милър, после част от биг бенда на БНР и оркестър “Балкантон”, Стефан Славов, част от квартет “Брио”, една от първите джаз формации с разрешение да концертира на Запад, и създател на “Дикси суинг”, както и саксофониста и цигулар Димитър Симеонов (1932 – 2019), един от най-активните джаз музиканти от средата на 50-те години на ХХ век (и един от малкото оцелели от самолетната катастрофа през 1971 г., в която загива Паша Христова).

Леа Иванова и “Еди Казасян Комбо“.

“На много хора тези имена не говорят нищо, но това отношение е част от по-голям проблем: как държавата ни се грижи за музикалното ни наследство.” Докато това се случи, традицията се изгражда от най-ентусиазираните и любопитни единици в нея. “Само когато се осъзнаеш като наследник на една богата култура, осъзнаваш силата на своята отговорност. Музиката трябва да извежда напред не само нас лично, но и нас като общество.”

Напоследък Николов слуша излязла неотдавна компилация с ранни записи на Лутър Вандрос, а на българската сцена последно е останал впечатлен от албума “Наивна” на Даниела Белчева, записан заедно с пианиста Милен Кукошаров, контрабасиста Михаил Иванов и барабаниста Димитър Семов. “Не може да си кажеш: сега ще се интересувам от тази музика, а после няколко години няма. Същевременно не трябва да знаеш страшно много, за да я усещаш. Трябва само да отвориш сърцето си. Джазът не е просто начин на живот. Джазът е живот. Джазът е добро.”

ПАРЧЕТА РАННА ИСТОРИЯ:

1937 г. Композиторът Асен Овчаров (1906 – 1972) създава първия джаз оркестър у нас “Джаз Овчаров”. В годините преди това той е свързван с първите пробиви на жанра у нас, а след това започва да концертира все по-интензивно, включително на отдалечени точки като Аржентина. Създател е на първия биг бенд на Балканите. Оркестърът привлича и съвсем младите тогава Лени Вълкова, Люси Найденова и Леа Иванова.

1944 г. Част от музикантите на Овчаров създават нов оркестър – “Джазът на оптимистите”, с лидер Божидар Сакеларов. Често групите на Овчаров и Сакеларов свирят заедно из страната, но “на лице е едно съревнование между двата добри състава”, както гласи брошура на концертна дирекция “Скала” от 1945 г.

1946 г. Саксофонистът Людмил Георгиев (1930 2003) създава оркестър “Джазът на младите“, в който свирят ученици на различни столични гимназии. По-късно участва в “Джазът на оптимистите” и оркестър “София”. През 1994 г. става президент на Българското джаз общество, а през 2000 г. излиза автобиографията му “История в синкопи”.

Людмил Георгиев и Камелия Тодорова, София, 2002, фотограф: Георги Величков

1949 г. През втората половина на 40-те Овчаров постепенно бива подложен на репресии от тоталитарния режим, дейността му дори е дефинирана от властта като шпионаж, а оркестърът е насилствено разпаднат през 1949 г. Стига се до въдворяването на Овчаров в лагера в Белене, а през същата година в лагера в Ножарево е изпратена и Леа Иванова. През 2016 г. излиза игралният филм “Пеещите обувки” за живота на Леа Иванова (1923 – 1986).

1962 – 1972 г. В този период съществува оркестър “Балкантон”, който записва към едноименната държавна музикална компания и е част от албумите на всички известни изпълнители тогава. Лидер е саксофонистът и доста влиятелна фигура на сцената Димитър Ганев (1919 – 2003), бивш член на “Джаз Овчаров”.

1965 – 1966 г. Пианистът Милчо Левиев (1937 – 2019) създава квартетът “Джаз-Фокус'65“ заедно с Любомир Мицов, Петър Славов, Симеон Щерев. Той е удостоен с Наградата на критиката от конкурса на джаз фестивала в Монтрьо, впоследствие четиримата имат чести турнета в Западна Германия. През 1970 г. бяга към САЩ, а завръщанията му в България от 80-те нататък се превръщат в ключова връзка със световната сцена. През 2021 г. излезе посмъртният албум Sonata '57: The Last Dream of a Man From Plovdiv, завършен с участието на Вики Алмазиду, Теодосий Спасов, Антони Дончев, Ангел Заберски, Веселин Веселинов – Еко, както и музиканти от Гърция, където Левиев живее през последните години от живота си.

Милчо Левиев на живо в началото на 90-те, фотограф: Зафер Галибов

1971 г. Създаването на джаз формацията “Бели, зелени, червени” от саксофониста Веселин Николов, преди това следвал във Варшава, където музикалната сцена е в разцвет. Първите концерти на състава са в Пазарджик и Пловдив, а през следващите десетилетия групата обикаля света (правят турнета дори в САЩ и Азия), част е от биографиите на много от водещите ни музиканти, а Николов е и организатор на първите международни джаз форуми у нас.