У баба ми и дядо ми имаше огромна секция. В нея можеше да се открие сиво-кафяв апарат, в който се поставяха най-различни диапозитиви и човек слагаше екрана му пред очите си, за да се пренесе другаде. С всеки кадър вървяха и насипни истории, които дядо ми разказваше, както се разказва на дете: не защото вярваш, че някой те разбира, а защото вграждаш себе си в другия; надяваш се, че ако не разбран, то поне ще бъдеш запомнен.
Години по-късно, по време на лекция, професорката ни – родена в Чикаго, емигрирала в Париж и след това в Амстердам – зададе въпрос: “Кои са вашите градове?” Каза, че не ѝ стига да пита студентите си стандартното “откъде сте“, защото дадено място може да остави дълбока следа дори за сравнително кратко време. Да се усети и като втори дом. Беше осъзнала, че докато вървим през живота и прещракваме спомени през диаскопа, не само оформяме своите градове, а и самите те причиняват ерозия, завземат пространства, облагородяват, а понякога дори изяждат човешкото в нас.
С една дума – че всички градове си приличат. Но и са нещастни посвоему.
ДИАПОЗИТИВ 1: малки и големи градове в Америка, Източният бряг, последните няколко години
Американският град е чудовище. Плътта му е разкъсана от пътища и магистрали, много от които нямат тротоари, въпреки че са в гъстонаселени места. И ако Вонегът казва, че смисълът да бъдеш човек е да “се шляеш, да се занимаваш с глупости“ (to fart around), то на американския град не му дреме за човешкия смисъл. Отговорът на писателя защо излиза да си купи пощенски плик, а не си го поръчва – защото се среща с хора, шляе се – не би бил добре разбран от съвременния американец.
“В Америка върлува епидемия от самота“, обяви наскоро Националното обществено радио в САЩ (NPR). Липсата на човешки контакт може да увеличи риска от преждевременна смърт до нива, съпоставими с това да пушиш по 15 цигари на ден. Препоръките за лечение включват повече паркове и библиотеки, достъп до обществен транспорт, платено майчинство и бащинство. Естествено, казано е нещо и за телефоните, но в крайна сметка кое е първото – социалната мрежа или самотата? И какво са социалките, освен пространства, където без особени цел и смисъл можем просто да оставим ума да се… шляе, да се занимава с глупости.
Има и промени в климата на човешкото общуване. Изчезват тъй наречените “трети места” – достъпното и често публично пространство, където човек прекарва време, когато не е на работа или у дома. Класическата градска структура, която европейците приемат за даденост с главна улица с тротоари и магазини, ресторанти, галерии и площади, където да се отиде, без непременно да се харчат много пари – е застрашен вид във все повече американски градчета. Европейските тийнейджъри се събират в парка, където разплитат тънките нишки на живота, докато техните не им звъннат да се прибират. Американските тийнейджъри се събират на паркинга или в “Старбъкс”. Ако е отворено. Ако е разрешено. Ако имат достатъчно пари.
А ако нямат, се събират на екрана. Под упреците на възрастните, които удобно премълчават, че са създали свят, в който не можеш да излизаш.
ДИАПОЗИТИВ 2: Париж вечният град, следователно по всяко време
Кметицата Ан Идалго е на мушката заради проблемите на града с плъховете. Те са привлечени от тоновете боклук, които произвежда най-посещаваният град в света. На Идалго обаче е и подвигът да направи знакови места – като променадата край Сена – изцяло пешеходни зони. Пространството край реката е пълно с ресторанти, фитнеси на открито, площадки (именно там гостува и българската изложба “Скритите букви”).
Докато се разхождаме по поречието една вечер, един плъх се спъва в краката на приятелката ми. Пищим, после се смеем и продължаваме малко по-надолу към Парижката община, строена между 1533 – 1628 г. и реновирана през 1892 г. Все още е в перфектно състояние, както повечето сгради във Франция. Париж дължи характерния си облик на Барон Осман, назначен от Наполеон III за може би най-мащабното преустройство на градска среда в историята, ако изключим следвоенното време. Осман срива бедните квартали с тесните им улици и многоетажни стари къщи, в които по няколко семейства делят една стая (справка – почти всеки роман на Юго, Зола, Балзак, където всички страдат). На тяхно място се прокарват широки булеварди, които да бъдат и трудни за преграждане с барикади. Осман сключва сделки с големците на своето време, лишавайки най-нуждаещите се от собственост.
Много парижани са изхвърлени от града си. Това е по-непознатата история на красивите сгради, които светът се надпреварва да заснеме за “Инстаграм” и които – в по-голямата си част – са недостъпни за повечето французи (наемът на дори 20 кв.м в Париж може да струва стотици евро; много от Османовите жилища са преградени и разделени на още по-малки квартири, в които животът е романтичен, но клаустрофобичен).
На реформите на Осман обаче се дължат и множеството зелени пространства; концентрирането на търговията в пазари, където се следи за чистотата и качеството на стоката; прокарването на канализация и подобряването на хигиената в града. Както всичко човешко – във всяко добро се крие по малко зло. И от всяко зло може да се роди нещо добро. Дори в града, където никога нищо не се променя – най-вече защото знаят как да се грижат за времето.
ДИАПОЗИТИВ 3: Берлин, второто десетилетие на XXI в.
Ако историята на класическа Европа живее в Париж, то историята на съвременна Европа живее в Берлин. Но дилемата на берлинчани е различна защото е лесно да се грижиш за наследството, с което се гордееш. Как обаче се грижиш за онова, от което се срамуваш? От което те боли?
През 2012 г. Андре Койперс, третият летящ (в космоса) холандец, показва може би най-известната снимка, правена от астронавт на Международната космическа станция. “През последните две десетилетия астронавтите наблюдават от космоса как градските светлини стават все по-бели поради въвеждането на нови осветителни технологии”, пише Европейската космическа агенция в анонса към снимката. На кадъра обаче едната половина от Берлин все още е тъмнооранжева.
Има места, които се грижат за времето. А има и такива, където времето е спряло.
Когато човек върви по “Карл Маркс Алее”, забелязва продълговати табели по продължението на целия булевард. Те разказват за сградите, построени за елита на германския социализъм. Една от историите е за характерните плочки, с които са облицовани много от фасадите. През 90-те, когато специалистите от Западна Германия пристигат в Изтока, заварват булеварда в занемарено състояние — големи парчета от облицовката липсват, защото са правени с остаряла или неподходяща технология, не са поддържани. Разпадащите се сгради представляват и опасност за минувачите. Днес всичко е реставрирано. А историята — разказана. Едното е работа по градската среда. Другото – по паметта. Защото и нереставрираната памет е опасна за живота.
Ако Париж е град-музей, защото е произведение на изкуството, Берлин е град-музей, защото улиците му са галерия на историята. Германия обещава на Русия да поддържа паметниците от съветско време, но отказва да бъде сервилна и да премълчава следвоенния диктат. В парка “Трептов”, където се намира най-големият съветски паметник в Германия, също има табели. И докато човек се разхожда из внушителните структури, след като е прочел написаното, е по-лесно да осмисли печалните нюанси: че победата над една тирания не означава задължително въдворяване на справедливост; че колкото по-креслива е символната пропаганда, толкова по-неуверен е режимът; че независимо дали разрушаваме, или пазим паметниците си, онова, което ги е създало, продължава да се повтаря. Задаваме си и въпроса как помним – с разрушаване или разказване (този дебат продължава с нова сила в контекста на руската инвазия и геноцид в Украйна).
ДИАПОЗИТИВ 4: София, вчера, днес и утре
Може би екзистенциалният въпрос е дали човек ще умре от 15-те цигари на ден, или от самота. Харон все чака някъде. Дали ще ни прекара по поречието на Владайската, Хъдсън, Шпрее или Сена – няма никакво значение. Въпросът е как.
Може би тротоарите не са съвсем добре подредени, но поне ги има.
Може би е дразнещо пред блока постоянно да стои някой, който да те пита “за кого идваш”, да люпи семки и да пие бира, да пляска карти и да се смее шумно. А може би междублоковото пространство е последната крепост, все още удържаща обсадата на дигиталната ера. И на самотата.
Може би не е лошо пътищата да са по-добри. И верандите – или площадките пред блока – да са чисти и подредени.
Докато чакаме това да се случи, поне все още има къде да отидем. И къде да си говорим. Може би е хубаво да го ценим. И да го пазим – от липсата на визия, от религията на бетона, от слепотата в мъглите на смога.
Със сигурност София може да разучи капаните на масовия туризъм. И да се подготви добре, защото България е все по-желана дестинация. Може да се научи и на грижа за културното си наследство. Защото това е грижа за времето, за историята.
И защото София – и повечето по-големи български населени места – имат много за разказване. И докато не го разкажат добре, всички ние – родените, емигриралите, случайно озовалите се там – си оставаме чужденци в собствения си град.
празен екран