Книгата “Черноморски упанишад” отразява последните три години от живота на обиколилия света писател и поет. Намираме го като щастлив отшелник в Созопол
За своите 50 години Николай Грозни е преминал през (поне) няколко живота. Роден е като Николай Гроздински в София, свири на пиано в Музикалното училище (момент, който става основа на романа му “Вундеркинд”) и стига до колежа “Бъркли” в Бостън в началото на 90-те години. Въпреки възможността за кариера в музиката, той прави рязък завой към писането и духовния път. През 1995 г. заминава за Индия и Тибет, изучава будизма, тибетския език, става монах. Животът между САЩ и Индия е в центъра на първите му книги, често написани в оригинал на английски, а после превеждани от него на български.
Сборникът “Жития на безделници и пропаднали мистици” излиза през 2001 г., последван от романа “Някой омагьоса битието” (2002), а у нас Грозни е най-добре познат с издадените първо на английски “Крака на костенурка” (2008) и “Вундеркинд” (2011), които правят името му разпознаваемо и в международен план (любопитен факт е, че “Вундеркинд” има отзив от Пати Смит, която го определя като “дар за сетивата“). През 2014 г. се появява и последният му роман до момента – Farewell, Monsieur Gaston.
През 2015 г., след известно време между САЩ, Франция и България,Грозни се завръща за постоянно в София. Интересно е, че вместо да стъпи на това, което е постигнал като издаван в Америка автор, инстинктът му го води към все по-голямо затваряне от излишния шум, далеч от мисленето за публика и пазар. Самостоятелно, чрез основаното от него и илюстраторката Ива Сашева издателство “Бегемот”, се появиха сборникът “Клаустрофобии” (2016), както и поетичните книги “Песни за пепел” (2021) и току-що отпечатаната “Черноморски упанишад”. Всички заглавия си имат българска и английска версия.
Новата книга ни приканва да влезем в мислите на Грозни през последните три години, в които той живее в близост до Созопол. “Чувствам се далеч от онова статично електричество в града, което е много натоварващо. Някак възприемаш това, което се случва по света, по-лесно, когато се събудиш и видиш овце.”
Обещаващият писател като вечен градинар
Премества се малко преди пандемията от 2020 г. и описва ежедневието си като отшелническо.
“Не съм се виждал с почти никакви хора през последните години. Постоянно преоткривам София - отивам някъде, връщам се, през определени периоди има енергия, че “нещо ще се случи”, после нищо не се случва. Това започна малко да ме депресира в един момент. Присъствието в града често е свързано с говорене, диалог, опит за връзка с обществото, а за мен възможността да се свържа с това общество сякаш изчезна. Открих един интроверт в мен, който бях загубил, след като се върнах от Индия. А и все пак няма нищо по-фокусиращо за един човек от самотата. Разбира се, не пълна самота мога да видя Созопол оттук, но храня птиците, правя вино, сея билки, отглеждам смокини.”
В един момент вместо “самота”, Грозни казва “свобода” и като че ли това преплитане на езика казва достатъчно само по себе си. И все пак, защо той се намира точно там, а не където и да е по света? Обяснява преместването в Созопол с преоткриването на семейни корени, които водят към Черноморието – част от семейството му е от Созопол, друга – от Варна.
Новата книга, с твърди корици, необичайно обемна за поезия и с фотографии от Николай Грозни, е писана изцяло в този период от време, а в заглавието “Черноморски упанишад” се съчетават двата му отшелнически периода – този в Индия и този сега. Упанишадите са индуистки философски трактати, създадени във вековете преди новата ера, а Грозни ги разглежда не толкова като религиозни текстове, колкото като литературни по чисто художествен начин. “Почти невъзможно е човек да достигне чрез тях нещо метафизично, сакралното е винаги личностно постижение.”
Спомня си как след като се завръща от Индия в България, прекарва едно лято на палатка на Иракли и тогава се заражда идеята да напише нещо, изцяло посветено на Черно море. “Винаги съм искал да напиша книга изцяло за морето, но не знаех откъде да започна, какво ще кажа. Остана като фикс идея. За мен това е начин да съзерцаваш голямото, което може да погълне всичко, да разбереш каква е отношението между аз-а и всички, аз-а и цялото.” По причина, която не може да дефинира, той не е чувствал това привличане към други морета или океани. Обяснява си го именно с корените и детството, в което “морето беше нещо средно между митично чудовище и Бог.”
В новата книга, в която поезията понякога дава път на фрагментарната проза, той се опитва да даде дефиниция на тези чувства и асоциации:
“Няма начало и край, затова се нарича черно. Няма друго лице освен липса, затова се нарича черно. Твърде мъжделиво е за всякакво пророчество, затова се нарича черно. То е последното, което тези, останали без сили да плуват, виждат, преди да изхвърлят очите си, затова се нарича черно.”
Въпреки експерименталния характер на книгата, той я определя като много директно свързана с живота му. “Първата част е доста, всъщност изцяло автобиографична. В нея става въпрос за дядо ми. Като цяло, тази книга е най-радостното преживяване за мен като писател. Някак си успях да съединя лутането си през годините, цялата разпиляност между Изтока и Запада.”
Био литература без примеси
Не му ли липсва нещо от света на професионалното издаване, например възможността да стигне до по-голяма аудитория? Опитът му е на човек, който е видял системата отвътре, и не мисли да се връща в нея. Според него моделите на американския пазар стигат до Западна Европа с десетина години закъснение, а в момента тенденцията е “финансирането на по-странни, по-маргинални проекти да изсъхва. Настъпи едно корпоризиране, макдоналдизиране на литературата. Това, което се случваше пред очите ми, мога да опиша метафорично с храната днес. Имаме вериги, имаме меню, което не се променя, настъпва йерархия на вкусовете, която е много тясна.”
Той вижда по-тесните възможности да се издава нестандартна литература в по-голям икономически план: от ограничаването на монополите след Голямата депресия в САЩ, възстановяването им от управлението на Рейгън към днешен момент, мисленето на всяка книга като маркетингов продукт и задължителното предизвикателство авторът днес да пише за определена целева аудитория. Явление, което вижда като наследство на все по-поляризиращото се в ценностите и политическите си мнения общество както там, така и в Европа.
“Един американски приятел от хипи поколението ми беше казал, че след [терористичните атентати в Ню Йорк на] 11 септември светът не е същият, което ми се струваше нелепо. Но сега си мисля, че наистина светът се промени и продължава да се променя динамично. Особено светът на артистите, писателите. Много приятели в САЩ просто спряха да пишат.”
Той вижда икономическият модел около авторите като разбит на парчета и прави паралел с музиката – има много известни групи, които до известна степен се издават сами или трудно стигат до по-голяма публика, но примерно отиват на турнета, докато платените четения рядко са опция за писателите.
“Може да нямам достъпа до броя читатели, които можех да имам с професионално издателство, но си мисля, че сега това, което правя, е по-достойно. Разбира се, не всичко, излязло отвъд тази матрица, е добро, а и продължава да го има големият проблем със самиздатите: няма цедка, не е минало път на оценка преди показването си пред публика. Но знам, че съм дал всичко от себе си, и дори и да ме прочетат трима, все пак е някакъв опит.”
Той вижда издаването на нови книги и нежеланието си да прави премиери или да привлича внимание към себе си като сложен баланс. “Всеки от нас иска валидизация, тъй като това ни носи сила и ни мотивира да продължим. Иначе самочувствието се превръща в малоценност. От друга страна, признанието е лесен серотонин – може да унищожи творческия процес. Не малко големи автори са бягали от известност валидацията носи удоволствие, но и те изкривява, сам ставаш продукт на затворен процес.”
Изданието напомня и за интересите на Грозни към черно-бялата фотография. В годините преди да се премести към морето, той намери популярност в Instagram със стрийт фотографията си от София. Какво снима сега, когато няма хора около него? “Опитвам да се дебна със созополските баби, но те почти не излизат”, казва през смях. На някакъв етап планира да издаде фотокнига с уловеното по улиците на София. Според него е важна ролята на уличната фотография като документ на времето, но докато в САЩ снимането навън е напълно легално себеизразяване, ситуацията в България около снимането на непознати е по-рестриктивна.
Николай Грозни доказва, че масовото признание не е задължителна съставка за чувството на удовлетвореност. Казва, че както отглежда храната си, така и отглежда литературата си. “Открих един органичен начин на изказ, без примеси. Както посаждам билките, така и пиша.”
“Черноморски упанишад” може да се намери в Greenwich Book Center, “Български книжици“, “Нисим“, Elephant, както и да се поръча от www.begemotbooks.com.
Как Александър Цеков съчетава в себе си няколко лица на кулинарията и изкуството на гостоприемството, като го преплита с творческите си търсения
Основателката и главна редакторка на списание Eaten за предизвикателствата да издаваш списание, посветено изцяло на храната
Зимнината като женски свят на грижа и познание за храната. Свят на поезията, предавана от поколения на поколения, записвана в прашни тетрадки и вехти жълтеникави листчета, струпани в чекмеджето на дървената маса.