Марко Мескида е композитор, изпълнител, бендлидър, еднакво добре импровизира и акомпанира и като казваме това едва леко отгръщаме завесата към неговата вътрешна същност. Той е игрив и непредсказуем артист, вселена, в която да паднеш и да се предадеш на музикалния му гений. Творческата му сила те оставя безмълвен и идеите му са безкрайни. В разговора ни той спомена своите вдъхновители, онези, от които се е учил. Отдавна не ми се беше случвало артист да изреди цялата музикална европейска история и да завърши със съвременната поп и рок музика. Но Марко Мескида е специален случай – той се чувства еднакво добре в соло пиано концерт и със симфоничен оркестър и е способен да изпълни с огромното си присъствие и най-голямата концертна зала, а на 29 октомври го очакваме и на сцената на Sofia live club.
Кой беше първият Ви музикален спомен?
Леля ми, която свири на пиано и учителката ми по музика, която пее и свири популярни песни на пиано. Тогаво бях на 5 и в този момент усетих радостта, която струеше от хората, които пеят и свирят заедно. Да бъдеш в радостта и да я създаваш по този начин ме прелъсти още в самото начало.
Можете ли да се опишете в три думи?
Музикант, благ, любопитен.
Как бихте описали своята музика?
Весела, жизнерадостна, страстна, вглъбена, мелодична.
фотограф: Mireia Miralles
Какво е повлияло в израстването Ви като музикант?
Много неща са ме оформили и са ми повлияли като започнем от ренесансовите мадригали, Джезуалдо, Монтеверди, после барокар Бах, Скарлати, после любимия Моцарт и неговия лиризъм и вкус към изтънчените мелодии, последвани от романтиците като Шопен, Скрябин, Малер, Брамс, френските импресионисти като Дебюси и Равел и оттам историята на джаза с Дюк Елингтън, Гершуин до Джарет и Мелдау. Също така са ми повлияли и някои поп изпълнители и групи като Бийтълс, Елвис Пресли, Пол Саймън, Джони Мичъл, та и Рейдиохед. Имам вдъхновение и от фолклорната музика на моята страна, фламенкото и бразилската музика.
В концертните Ви солови изпълнения на пиано никой не може да предположи накъде ще отведете публиката, защото въображението Ви е безкрайно, но кажете ни все пак колко от всичко това е подготвено и колко е чиста импровизация?
Много малко са написаните предварително неща в пиано соло концертите ми. В другите формации, с които работя, всичко е доста по-строго дефинирано, защото много обичам да композирам и да пиша нови песни. Но в пиано соло концертите импровизирам наистина много и ми харесва да експериментирам свободно до замайване, като че е монолог, в който мога да заведа на пътешествие на различни места слушателите си. Това е моето предизвикателство – да се почувствам силен и свободен чрез пианото.
фотограф: Mireia Miralles
Работите с различни формати – от соло до симфоничен оркестър – какво Ви дава работата с всеки един от тях, къде се чувствате най-добре, в свои води така да се каже?
Всяка ситуация е важна за мен и се опитвам да се чувствам добре по свой начин навсякъде. Истина е обаче, че при пиано соло изпълнението имам силна концентрация и изпитвам специално удоволствие, защото е много интимно и едновременно с това екстровертно действие. Но се радвам много на възможността да споделям сцената с различни музиканти. И без съмнение всеки, с когото работя, ми дава нещо, научавам по нещо ново и всеки проект носи своя неподръжаем характер.
Имате много силно влияние от класиката, но пък се изразявате с езика на джаза. Какво Ви дават двете, има ли вододелна линия между класиката и джаза у Вас самия?
За мен разковничето, за да съчетаеш двата свята, е да разбереш как се е формирала музиката, какви са съставките – все едно е едно ястие.Затова са постарах да вникна и да изуча големите композитори и въобще музиката, като се концентрирах върху историята на пиано творбите, хармонията, но се опитвах всичко това да го постигна посредством играта и импровизацията. Също така се опитах да вляза в него и от ъгъла на популярната музика.
Тогава разбираш много по-добре Шопен или който и да е другите големи композитори, които са били много добре подготвени и са разбирали музиката, за да могат да станат такива творци. За мен няма голяма разлика между Шопен и Оскар Питерсън или между Дебюси и Кийт Джарет. Просто трябва да се опиташ да съградиш мостове, които да свързват двата свята, защото много пъти се преподават в консерваториите по коренно различен начин, че чак се стига до противопоставянето им и не би трябвало да е така.
фотограф: Kaothic Alice
Кога се чувствате по-добре – като импровизирате или като свирите по партитура?
Несъмнено като импровизирам. Но това това предполага едно огромно творческо усилие, самият акт на импровизацията. И обратното като вече си знам добре партитурата, не се уморявам да я чета. Но накрая ми идва по-малко стимулиращо да свиря, онова, което вече знам или съм свирил много пъти. Затова винаги се връщам към импровизацията.
Последният Ви албум Talisman разказва много истории, всяка пиеса ни води на различни места и носи различно настроение. Как се родиха тези композиции, къде обикновено творите?
Благодаря, че си сте го слушали. Всяка песен в албума има своята история, идентифицирам с тази музика, защото е весела, емоционална и в нея се усещат влиянията на популярната испанска музика, на средиземноморската, на джаза, на свободната импровизация и има и щипка от фламенкото също. Това е музика, която написах с мисъл за двамата музиканти от триото ми, които създават една собствена вселена от цветове и темброви нюанси, която е много вдъхновяваща за мен.
Какво слушате вкъщи в последно време?
Слушам много различни неща – например, вчера имах нужда да чуя много пъти „Ave verum corpus“ на Моцарт и после си пуснах един чудесен диск на Пабло Миланес „Despertar“. После след нещо толкова мелодично имах нужда от по-абстрактна музика и си пуснах няколкосонати на Скрябин и после Нина Симон за лека нощ.
Свирите в най-различни пространства, къде се чувствате най-комфортно в малки клубове или в големите концертни зали? Кой е концертът, който помните най-силно?
Приятно ми е да свиря в малки клубове и да виждам хората близо, но ми е хубаво и да свиря в големите зали и всъщност макар и далеч пак да ги чувствам близо – това ми се случи преди два дни в концерта ми със симфоничен оркестър в Палау де ла музика в Барселона, където свирихме „Рапсодия в синьо“. Имаше над 1400 души и тяхната енергия ме връхлетя и се пренесе в мен – наистина това са много хора и съм благодарен, че присъстваха.
Затова много обичам да свиря в малки пространства, където мога да гледам хората в очите. Помня свиренията си в клуба в Чамбери, но пък винаги ще си спомням концертите си в Палау де ла музика, във Филхармонията в Кьолн, на фестивала в Токио и във Филхармонията в Хамбург.
Свирил сте с много и различни музиканти, но мечтаете ли за колаборация с някого, с когото не сте се срещнал още?
Истаната е, че винаги съм се стремял да работя и колаборирам с интересни музикнати и съм сигурен, че ще продължа в тази посока и за в бъдеще. Нямам някого конкретно наум, макар, че има желание в бъдеще да напиша концерт за пиано и оркестър. Мечтаех да направя нещо със Силвия Перес Крус или Лий Кониц един ден и това се случи по чудесен начин и имам записани дискове с тях. Сега трябва да се гмурна в нови предизвикателства. За момента продължавам да пиша музика за моите две триа и за пиано соло проектите си.
Идвате за първи път в България, какво да очаква българската публика от концерта на 29 октомври?
Много съм развълнуван, че идвам в София, в България за първи път, за да представя своята музика и да се разходя из града с току-що родения си син и съпругата си. Надявам се да направя един много специален и емоционален концерт – искам публиката да усети струя живот под формата на звук. И всеки да излезе щастлив след концерта.
Музиката е любов и се чувствам благословен, че мога да пътувам и дарявам с любов под формата на звук.
Концертът на Марко Мескида е на 29 октомври в София Лайв Клуб от 20:00 ч. и е подкрепен от
Institut D´estudis Baleárics и Посолството на Испания в София.
Повече информация и билети на jazz-plus.com