Майка ми, аз и смъртта

Никола Михов пуска на грамофона си вкъщи идеално запазена плоча от 70-те на хор “Маяковски” и в това на пръв поглед обикновено действие се крие значим жест. Плочата е на покойната му майка, която е била привързана към класическата музика, но всъщност никога не е имала грамофон. Едва сега Михов завърта записите, които тя може би никога не е слушала. Той преработва и възстановява връзката между минало и настояще, детство и зрялост на няколко нива.

Oт проекта "The Last Gift". Фотограф: Никола Михов

Последните дни на майка му и темата за скръбта стават център на новия фотографски проект на Михов, който прелива между различни формати. Фотокнигата в ограничен тираж от 60 бройки The Last Gift (“Последният подарък”) обединява снимки, които изграждат една почти абсурдистка история: през декември 2019 г. той, все повече адаптиращ се към мисълта за смъртта, отива в хосписа, в който е настанена майка му, преоблечен като дядо Коледа – един нов елемент в тягостната среда сред възрастните хора, а едновременно с това и фоторепортер на атмосферата наоколо. Докато раздава подаръци и се снима с “възрастните деца”, обяснява, че не е от Лапландия, а “от местния клон в Железница.” Майка му, настанена след тежък инсулт, е последният обитатател от настанените, на който Дядо Коледа (или Дядо Мраз за поколението ѝ) дава подарък.

Oт проекта "The Last Gift". Фотограф: Никола Михов

“Получи се своеобразна размяна на ролите – в тон с кръговрата на живота, с процеса, в който някой се е грижил за теб, а сега ти се грижиш за него”, споделя Михов. “Тогава направих около двеста снимки, но не с идеята за артистичен проект, а по-скоро в движение. За да мога ги дам на хората. Затова и кадрите са малко гонзо, с директна светкавица и не са кой знае колко изпипани.” С времето за него се появява един “хаотичен порив” да направи нещо с тази дълбоко лична история.

Книгата "The Last Gift " (издадена от автора, 2025 г.). Източник: “ПУК!”

Събирането, на което Никола и близки приятели разпръсват праха ѝ на Витоша, дава живот на друга фотосерия (“Под небето”), снимана от Михаил Новаков и издадена под формата на зин. “Може да не си достатъчно силен сам да преживееш нещо, но когато общността около теб функционира, успяваш. За мен като човек, който нямаше семейство отвъд майка си, приятелите са дори повече от роднини“, споделя Михов.

“Под небето”. Фотограф: Михаил Новаков

Проектът е представен за първи път в изложбата Self-splaining (a Triumph of Empathy), в рамките на биеналето “Манифеста 14” в Прищина през 2022 г., на първото издание на фестивала БУНА във Варна (заедно със серията на Михаил Новаков), както и на “Международни фотографски срещи” в Пловдив през 2023 г. (заедно с инсталация от Християн Бакалов). Във фотокнигата серията е съпътствана от текст, по който Михов работи заедно с Димитър Кенаров, а графичният дизайн е на Андреа Попйорданова.

Запознайте се с Антония

Антония, майката на Никола Михов, е родена през 1944 г. – годината на насилствения Деветосептемврийски преврат, дал начало на комунистическия режим у нас. На въпроса “Къде?”, той само се усмихва и казва , че това е интересна история. “От Варна е, но дълго време не го е знаела.” Мистериозна жена, която веднъж причаква Антония след училище, ѝ разкрива, че баща ѝ (Никола, на когото е кръстен Михов) всъщност не е биологичният ѝ родител. По-късно се запознава с истинския си баща, който е от Стара Загора: разбира, че е родена “в нелегалност“ край някогашните казарми в края на града, като по това време той е партизанин, а майка ѝ – ятачка. Варна обаче остава официалното място на раждане в документите ѝ.

Докато се рови в архива на БТА, Михов случайно попада на снимка на майка си от международната бригада, участвала в строежа на пътя от Говедарци до Мальовица през 1965 г. Източник: ПресФото БТА 

Родовата му история е белязана от отсъствия и бели полета, които трябва да бъдат запълнени. Родителите на Михов се разделят около неговото раждане. Среща се с баща си чак на 35-годишна възраст. “Това направи връзката с майка ми много интензивна, тъй като реално нямаме друго семейство. За мен тя беше безсмъртна. Играеше всички семейни роли и е дала всичко за мен.” Това е отключило в него и един по-феминистичен възглед към семейните роли: детството му е формирано от жени, които се справят въпреки трудностите, а фигурата на изискващия баща-тартор просто липсва.

Семейна снимка на Никола Михов и майка му през зимата на 1985 г.

Антония завършва френска филология, участва в младежка бригада в Бирмингам, работи по дисертация в Париж през 1969 г., а после – като преводачка през по-голяма част от живота си, често по международни, дипломатически и важни публични събития: присъства на откриването на паметника на Бузлуджа като преводачка на лидера на Френската комунистическа партия Жорж Марше, докато е бременна. След смъртта ѝ, докато подрежда дома ѝ, Никола намира автографи от посещения в България на съветския космонавт Юрий Гагарин и афроамериканската активистка Анджела Дейвис.

“Намерих неща, за които бях чувал само откъслечни легенди. Когато почина, започнах да се ровя във всичко, натрупано от нея през годините.” Той описва процеса като семейна археология. “Както в моята лична история, намерих мои детски рисунки и поезия, която съм писал, – така и своеобразна семейна археология спрямо пластовете на нейната история. Оказва се, че с уважение към “младия поет” в мен, грижливо е написала на машина стиховете, които пишех като дете, нещо, което не е направила за собствените си стихове. В средата на 90-те беше започнала да пише – от стихове до просто мисли и поговорки, – които понякога измисляше сама. Намерих десетки тефтери и записки, които планирам на свой ред да публикувам като стихосбирка, която да отразява нейната самобитност."

Никола Михов с Дядо Мраз, 1989 г.

Никола не крие, че семейството му е от тези, които са живели комфортно по време на режима, но внася уточнението, че политическите ѝ виждания не са били свързани със сляпа вяра в партията, идеологията или структурата: “Макар да идваше от семейство на идеалистично вярващи в строя, тя винаги беше на страната на честността и солидарността, дори и да е била под влияние на известна заблуда и наивност. Със сигурност нейното ляво не беше това наше си сготвено ляво, което имаме тук. Като цяло, тя не влизаше в релсите на обществото, най-малкото заради това, че е имала дете без брак в онова време.”

След 1989 г., отбелязва Никола, майка му “рязко слиза надолу в социалния асансьор“ и работи предимно като учителка по френски. Успява да се грижи за семейството си и напълно подкрепя сина си в решението му да се реализира като фотограф. 

С напредването на възрастта Антония запазва не само всичките си интереси и любопитството си към живота, но и решителността си да се впуска в нови преживявания. Често говори с поговорки, обажда се с пожелания за рождени дни в рима, “все едно е рапър”. Типично за нея е било да се впусне в асоциации за символиката на чуто име при запознанство, да размишлява върху привидно малък детайл, примерно колко е красив облакът над нея. “Общуваше с най-различни хора, обичаше планината.”

Един от любопитните факти е, че тя става част от изпълнителския екип на имерсивния спектакъл PURE на хореографа Християн Бакалов и дори участва в неговия спектакъл в KANAL – Centre Pompidou в Брюксел, малко преди здравословното ѝ състояние да се влоши.

PURE на хореографа Християн Бакалов. Фотограф: Никола Михов. 

Фотоапаратът като щит

Никола разказва, че след инсулта в Антония “имаше промени в характера. Така и някои пререкания, които имахме, изчезнаха. Реално трябваше да се запознаваме отново.”

За него основният елемент в проекта е актът на споделяне. “Едно споделяне, което е едновременно терапевтично, лечебно, но и много човешко. От артистична гледна точка, за мен се добави и един слой, който досега не бях усещал: как реагира публиката на тази искреност, която може би е някак оголена. Имах много специални моменти и разговори с хора, които почти не познавам”, казва Михов, освен фотограф, част от кураторския екип на галерия “Синтезис”. Той е също така съосновател на платформата за фотокниги “ПУК!“ и отдаден автор в този конкретен формат: сред книгите му е добре познатата му серия със снимки на неподдържани паметници от времето на социализма Forget Your Past и “Чупи, реже, полива”, съпоставка между реториката на Бойко Борисов и личностния култ към Тодор Живков на база на публични архиви.

Книгата "The Last Gift " (издадена от автора, 2025 г.). Източник: “ПУК!”

Антония си отива на 30 декември 2019 г., няколко дни след като Никола влиза в хосписа като Дядо Коледа. Последните снимки в серията са на вече покритото ѝ безжизнено тяло. Директна среща със смъртта. Графичният дизайн на книгата е синхронизиран с цветовете и десена на старите чаршафи, които Никола носи от вкъщи към хосписа, а след това превръща в покров. “Това е елемент, който вероятно всеки чуждестранен читател няма да забележи, защото не би предположил, че тук си носим чаршафи от вкъщи.”

Книгата "The Last Gift " (издадена от автора, 2025 г.). Източник: “ПУК!”

Какво всъщност провокира Никола да преработи точно така надвисващата загуба и реалността след нея – през артистични проекти, през обмен с публиката, през черен хумор.

“За мен е важно винаги да има и доза хумор, все пак той е неизменен в театъра на живота, в абсурдността. Когато разбрах, че майка ми е починала, веднага взех фотоапарата, може би той ми беше нещо като щит в тази ситуация”, казва Никола, който успява да намери емоционална дистанция по време на резиденцията Akademie Solitude в Щутгарт, за да завърши дългата работа по книгата. “А и във фотографията има традиция да се документират загубата и смъртта. Опитвам се да гледам на живота с отворено артистично око.”

Книгата "The Last Gift " (издадена от автора, 2025 г.). Източник: “ПУК!”

Той вижда последната фаза от живота на човека като масово отхвърляна. “Тя не присъства никъде, не обичаме да говорим за нея, радваме се само на младостта. Както казва Мартин Пар, няма обективна причина защо снимаме само сватбите, но не и погребенията. Свикнали сме се нещо лошо да се случи, а след това: край!".

Фотокнигата The Last Gift може да бъде намерена в онлайн книжарницата на платформата за фотокниги ”ПУК!”.