Междусъседски пластове с режисьора Илкер Савашкурт

Животът на турския режисьор Илкер Савашкурт сякаш се случва между граници – и физически, и символични. И въпреки че филмите му не сочат директно с пръст, думите му често го правят. Когато говорим с него за България, Турция, кино, субкултура, фестивали и дори стикери в тоалетните, усещането е за човек, който се опитва да остане верен на чувствителността си.

“Сега, когато прекарвам повече време в България, ми се отразява много добре. Чувствам се добре тук, защото за мен изглежда, че хората сякаш все още имат свои малки прозорци, през които да дишат. Говорят и се наслаждават на изкуство. Четат, интересуват се от новините.“

Зад тези думи има едно дълго, но неспокойно привързване към България, през която Савашкурт преминава още като дете на път към роднините на баща си в тогавашната Македония. Сега той не просто я посещава, я сякаш вече почти я обитава. От участието си на “София филм фест“ с “Блокът на младоженците“ (Groom’s Block) през 2017 г. до осемте поредни години като част от екипа на Международния филмов фестивал в Бургас, връзката му с България не е просто професионална. “Чувствам се у дома си“, казва. И добавя с усмивка: “На сватбата ми имаше една цяла маса с българи и всички се чудеха кои са тези хора.“

Фотограф: Кирил Пейчев

Балкански парадокси и културни мълчания

На фона на личната му привързаност, Савашкурт откровено говори за един голям културен абсурд – факта, че макар България и Турция да делят граница и дълга обща история, съвременните им културни взаимодействия са срамно оскъдни. “Когато филмът ми беше селектиран за “София филм фест“, се замислих защо всъщност нямаме никаква представа за България в Турция като цяло. За обикновените хора това е непозната територия. А сме съседи.“ Актуален пример е режисьорката Джейлан Озгюн Озчелик, която Савашкурт кани като жури на десетото издание на фестивала в Бургас тази година и която, оказва се, не е чувала нищо нито за София, нито за Черноморието. “Сякаш това е манталитет на турската култура. Може би защото сме голяма страна, а може би защото постоянно имаме вътрешни проблеми и нямаме време и желание да разберем другите.“

Фотограф: Кирил Пейчев

Разговор между две култури, който не се случва

Макар че у нас често се чуват оплаквания за липсата на държавна подкрепа за кино, турският режисьор дава една още по-тъмна перспектива. “В Турция държавата не дава абсолютно нищо за кино. Човекът, отговарящ за кино към Министерството на културата, се занимава със ситкоми и се вълнува повече от телевизия. Начело на държавния театър е актьор от неговите сериали.“ А когато го питам за фестивалите като Истанбулския, който е сред мащабните, казва, че канят големи имена като Гаспар Ное, но кинофорумът е забутан в малко кино в района на “Таксим“. Събитията са във френския или италианския културен център и сякаш всичко е за едно затворено общество от няколко хиляди души. “Виждам как филмите от “София филм фест“ и “Синелибри“ пътуват из цялата страна. Това тук за мен показва манталитет – създава се публика, има търсене. В Турция това е немислимо.“

Фотограф: Кирил Пейчев

Стикери, субкултура и тъжното изчезване на духа

Особено болезнен е коментарът му за отсъствието на независима културна сцена в Турция. ”Нямаме издания като “Виж!“, нито списание за музика или поезия. Имаме нула движения. Нямаме дори стикери по тоалетните на заведенията, което за мен е някакъв признак, че субкултурите умират.“ За Савашкурт тези липси са симптом на една по-дълбока тишина – на задушаване. “Имаме култура, за която не можем да говорим. Или за която не говорим.“ Затова може би той мисли за България и като за бъдещ дом, докато междувременно гради културни мостове.

От UCK Grind до Цветан Цветанов

Един от бъдещите му проекти е свързан с българската ъндърграунд сцена по-конкретно с Цветан Цветанов от “Аларма пънк джаз“. Причината? Личната му връзка с Танджу Джан – създателя на метъл културата в Бакъркьой, Истанбул, основател на знаковата банда Asafated и приятел с български корени, с когото Илкер свири в култовата турска група UCK Grind. “Онова, което Танджу и Цецо правят, е едно и също. Те живеят и дори говорят по един и същ начин. Организират събития, канят групи. Вечно са разорени. Убеден съм, че Танджу го прави заради българския си корен. Турците не са такива.“

Фотограф: Кирил Пейчев

Времето на добрите

Когато разговорът стига до настоящето в Турция – с потискането на протестите, страха от изразяване на мнение, арестите тонът на Илкер става по-мрачен. ”Путин, Тръмп, Ердоган – има множество лоши хора, които в момента управляват света. Но змията винаги изяжда опашката си. В един момент ще ни писне от лошите и ще дойде времето на добрите. Вярвам, че това е временно.“

Една граница винаги остава

Независимо колко пъти се опитва да си тръгне от родината, Савашкурт винаги се връща. В Турция. В себе си. В детството си. “Не можеш да си напълно французин или американец, защото мислиш като турчин. Дори когато твориш. Детството ти е там. Има една граница, един момент, в който мислиш на собствения си език.“ Това, което го привлича в България, е усещането за малка, но възможна свобода. И за култура, която все още диша.

Слоевете на Истанбул

“Истанбул стои върху три различни пласта. Първо е езическото време, после идва византийският и римският период, който създава много плътен пласт, а върху него се изгражда Османската империя и след това Републиката. Когато слизаш надолу, буквално слизаш 8–10 метра под земята, се връщаш сякаш две–три хиляди години назад. И всичко още си стои – толкова е стабилно, толкова добре построено.“

Савашкурт разказва за турския мегаполис от опита си като част от екипа на документалната поредица “Пластовете на Истанбул“ (2022 – 2025), която в момента се излъчва в Netflix.“Всеки епизод е посветен на различна част от града – и на различен пласт. Първият сезон беше фокусиран върху историческия център – “Султанахмет“ и околностите. Но във втория сезон разширихме хоризонта – отидохме в “Кадъкьой“, “Юскюдар“, стари части на “Сиркеджи“.“

Фотограф: Кирил Пейчев

Но Истанбул не е само минало. Говорим и за сцената – за музиката, която не спира да ври. Макар че понякога и тук пластовете се сблъскват. “Проблемът с групи като Altın Gün е, че правят кавъри на песни от 60-те и 70-те години – анатолски психеделичен рок. Това са велики музиканти, пионери, които са измислили нещо напълно ново. Altın Gün вземат тази музика, ползват същия звук, стават световноизвестни и печелят от това.

В Турция обаче не ги харесват.“ Савашкурт разказва и за концерт в Истанбул, на който свирят Baba Zula и Altın Gün. “Baba Zula са истински. Знаят как да говорят с публиката, правят оригинална музика. Altın Gün бяха хедлайнери, но хората започнаха да си тръгват. Беше много показателно.“

Фотограф: Кирил Пейчев

Когато искаме да ни подскаже местата на Истанбул като вътрешен човек, дава за пример гробището. “Един чужд пратеник от западноевропейско посолство отбелязва изненадан в записките си за Истанбул от османско време, че тукашните хора прекарват време в гробищата. Но не защото скърбят или са тъжни. Гробищата са на хълмове, с изглед към морето. Птиците пеят. Сякаш смъртта и животът са заедно там.“ Илкер минава през града като през спомен, а не като през туристически пътеводител. “Сега в Каракьой може да откриеш множество тесни улички с малки барове с коктейли и местна храна. Преди “Таксим“ беше сборището на хората на изкуството, заради правителството сега е по-скоро като полицейски щаб и хората се преместиха в азиатската част. Но вярвам, че ще се върне. Такива места винаги намират пътя обратно.“