Филмите „Танда“ и „Театрален роман(с)“ можем да гледаме през април в КЕВА, както и онлайн в платформата kinematograf.bg
Теодора-Косара Попова е едно от най-обещаващите имена в съвременното българско кино. Филмът ѝ „Танда“ е номиниран за студентски „Оскар“ за късометражен документален филм през 2020 година, а следващата й лента „Театрален роман(с)“ (2021) скоро спечели наградата на публиката на престижния Film O'Clock International Festival. Редакторът Иван Врамин от платформата за късо кино „Кинематограф“ разговаря с нея за работния процес, вдъхновението и отношението между документалното и игралното кино.
Фотограф: Ева Петрунова
„Танда“ е филм за …?
На пръв поглед „Танда“ е филм за аржентинското танго и хората, които го танцуват в България. На втори – за човеци. На трети – за любовта и самотата.
Често с течение на времето отношението към собствените ни труд и постижения се променя. Как изглежда „Танда“ за Вас от дистанция на времето?
Може би ще мога да отговоря на този въпрос пълноценно след 20 години, засега са минали само три. На този етап „Танда“ несъмнено е най-личният ми филм и вярвам, че винаги ще бъде любим киносувенир от студентските ми години.
Фотограф: Иван Христов, кадър от снимките на „Театрален роман(с)“
„Танда“ беше номиниран за студентски „Оскар“ през 2020 година. Как усещате рецепцията на българската публика спрямо него? Хареса ли се филмът?
Само публиката може да отговори на този въпрос. Мога да кажа, че филмът имаше много по-дълъг път, отколкото очаквах и от почти три години се радваме на пълни със зрители зали, барове, пейки и каквото още се сетите. Самата аз не бях убедена, че има начин късометражното кино да достигне пълноценно до широката публика, но благодарение на вас и на организаторите на няколко прекрасни фестивала, това се случи и сега съм повече от удовлетворена и обнадеждена.
Разкажете ни за последния си филм – „Театрален роман(с)“.
„Театрален роман(с)“ е дипломният ни филм. Истината е, че беше опит да нарушим всички правила, на които са ни учили в академията. За да покажем, че сме ги разбрали, разбира се. Студентските филми се правят с много ниски бюджети и се реализират за много кратко време. По тази причина тръгнахме с намерението да направим малък, камерен, лесен за изпълнение филм. В следващия момент решихме, че искаме действието да се развива в измислен град, в който нищо не изглежда реално. Това, разбира се е много трудно и точно обратното на първоначалните ни намерения.
Фотограф: Иван Христов, кадър от снимките на "Театрален роман(с)"
Изглеждаше почти невъзможно, но ужасно много хора харесаха идеята и се съгласиха да ни помогнат. За пръв път имах щастието да работя с голям екип, с едни от най-добрите професионалисти, които съм срещала. На първия снимачен ден, когато видях декорите, костюмите и осветлението готови, докато държах сценария в ръцете си и говорих с актьорите, за пръв път наистина си дадох сметка каква отговорност носи режисьора. Толкова много хора бяха дали толкова много от времето и енергията си, за да превърнат това, което беше в главата ми, в реалност. Беше повече стряскащо, отколкото окриляващо. В крайна сметка всичко мина добре и най-сложният ни за изпълнение филм беше готов. След него повярвах в „магията на киното“.
„Театрален роман(с)“ е доста шантава и забавна история, представена чрез много интересен наративен подход. Тук е редно да споменем имената на Павла Котова и Тончо Краевски. Кой е главният „виновник“ за тези решения? Има ли някакъв литературен първоизточник или сюжетът е изцяло авторски?
Киното е колективна работа и е много трудно да се открият „виновниците“ зад решенията в един филм.
По това време четях „Животът: начин на употреба“ на Жорж Перек. От режисьорска гледна точка това се оказа основното ми вдъхновение за това какви да бъдат „правилата на играта“.
Изходна точка за сценария беше един стар разказ на Тончо, който с Павла бяхме чели още в гимназията и много харесвахме. За съжаление той го беше изгубил някъде и се опитвахме да го възстановим в процеса на работа. Впоследствие, както често се случва, от тази литературна основа не остана почти нищо, освен настроението и няколко основни мотива. Искахме във филма ярко да присъстват „мъжката“ и „женската“ гледна точка към историята, така че Павла и Тончо работиха колективно в тази посока. И двамата имат силно изразена авторска позиция в работата си, така че с вълнение следях процеса на „напасване“ помежду им. Безспорно става въпрос за изцяло авторски сюжет, базиран основно на лични преживявания, но и силно вдъхновен от други произведения, които ни вълнуваха тогава. В последствие тези препратки сами по себе си, се превърнаха в изразно средство.
Фотограф: Иван Христов, кадър от снимките на „Театрален роман(с)“
Във филмите Ви се усеща силно изразена визуална естетизация. Кои са основните Ви източници на вдъхновение?
Заедно с художника и оператора на всеки филм изготвяме подробен moodboard с източници на вдъхновение и визуални референции. Те винаги са много и различни, в зависимост от това какво ще снимаме, така че няма универсален отговор на този въпрос. В „Танда“, например, лично за мен, това бяха картините на Тулуз Лотрек.
Къде се чувствате по-добре – в документалното или в игралното кино?
Все още съм в началото на пътя си, засега поравно се наслаждавам и на двата процеса. Вярвам, че добрият режисьор на игрално кино задължително трябва да мине по пътя на документалното. Да се научи да улавя живия живот, за да бъдат пълнокръвни и верни на действителността по-нататъшните му опити да претвори реалността в игрални филми. Това, разбира се не означава, че гледам на документалното кино само като „спирка по пътя“, напротив – смятам, че е широко поле за авторски произведения и с интерес наблюдавам развитието му в последните години.
В момента в родното кино като че ли се наблюдава определен подем. Споделяте ли това усещане и как виждате бъдещето на българското кино?
Да, в последните години в българското кино се появиха сериозни авторски фигури, които разместиха пластовете на зрителските нагласи. Сякаш още се лутаме, търсим, напипваме пулса, понякога стъпваме накриво, но се движим, тръгнали сме! Настроена съм сравнително оптимистично.
Фотограф: Иван Христов, кадър от снимките на "Театрален роман(с)"
Обожавам „старото“ българско кино и вярвам, че истината е някъде там. Вярвам, че нашата кинематография е оставила сериозно наследство и не е необходимо тепърва да откриваме топлата вода, а да възстановим тази прекъсната връзка и да надградим традицията в контекста на съвременните тенденции.
Можете ли да опишете себе си с три любими филма?
Мога с 5 – „Крадецът на праскови“, „Лачените обувки на незнайния воин“, „Двойният живот на Вероника“, „Преди дъжда“ и „Криле на желанието“.
Какво щяхте да правите ако не се занимавахте с кино?
Вероятно да следвам детската си мечта и да бъда зъболекар.
Фотограф: Иван Христов, кадър от снимките на "Театрален роман(с)"
"Театрален роман(с)" можем да гледаме на 19 април от 19ч. в КЕВА, а "Танда" е безплатно на kinematograf.bg.
Истории за цензура, клане на зайци и масови убийци от Йорг Бутгерайт – легенда на немското ъндърграунд кино и режисьор на култовите филми Nekromantik I и II
Страховито изглеждащият актьор от култовия хорър The Human Centipede 2 се оказа впечатляващо скромен човек и голям киноман
Международен проект за англоезичен филм на ужасите, заснет изцяло у нас, прави опит да прокара път и да покаже, че качествени хоръри могат да се правят и в България