Не можеш да кажеш, че не се е случило

“Важно за нас беше да има архив, който да назове и нещата с точните им имена, да върнем смисъла на думите, който по време на комунизма, беше изчезнал”, казва Диана Иванова за мисията на Визуалния архив на асимилацията, проект, който разработва заедно със родената у нас Зейнеп Зафер, сега дългогодишна изследователка и преподавателка в Университета в Анкара. Архивът събира слабо известни или непоказвани снимки около фазите на потискане и изселване на етническите турци у нас, както чрез намерени професионални фотографии, така и чрез семейни открития.

Според приетата през 2012 г. декларация на Народното събрание, с която събитията от1989 г. се определят като акт на етническо прочистване, само за онази година са изселени 360 хиляди души. Въпреки размерите на стореното, диалогът остава изкривен.

Фотограф: Бехич Гюналан, 1969 г. По-рано тази година Зейнеп Зафер и Диана Иванова бяха куратори на изложбата "Прогонването" в Гарнизонното стрелбище в София, част от поредицата събития на платформата "Фотофабрика". В нея бяха показани малко известни снимки на фотожурналистите Сюлейман Акман и Бехич Гюналан, които документират две вълни на изселване на българските турци. И Гюналан, и Акман запаметяват актът на етническо прочистване през 1989 г. от ъгъла на пристигащите в Турция. Акман (роден в село Глоджево до Русе преди да се премести със семейството си в Турция) има и ценни кадри от почти неизвестно за обществеността изселване от 1969 г. Тогава той е 18-годишен ученик, на път за студентски лагер в Западна Германия и само преминава през родното си място. Акман прави снимките на насилственото изселване на гарата в село Топчии до Разград.

От снимките към конкретните думи

“Като обсъждаме тази колективна травма, ние все още използваме Живковата терминология като говорим за “Възродителен процес”, казва Иванова. “Това са думи, които не предизвикват никакви чувства, но когато кажеш “насилствена асимилация”, насилието проличава – преди, то е било скрито зад Живковата терминология. Именно тогава, когато сме намерили езика, на хората им е по-лесно да споделят.”

Архивът помага и да се разберат събитията не като внезапно решение на разпадащия се строй, а като пикова част от съществуващите през десетилетията асимилационни политики, една “технология на злото”, както гласи заглавието на документалния филм на Татяна Ваксберг за същия период.

Съвсем не всичко започва с речта на Тодор Живков на 29 май 1989 г., с която се обявява масовото изселване и дошла след мирните протести срещу преименуването с български имена, едно от малкото демонстрации срещу режима в този период.

Фотограф: Сюлейман Акман, 1989 г. Източник: Визуален архив на асимилацията

Диалог и познание

“Този разговор не може да се води само от едната страна – само от турците, или само от българите – ние трябва да говорим за това заедно. Имаме жертви на този процес, но също така в мое име, като българка, е извършено едно престъпление и в този смисъл, фотографиите ни правят вторични свидетели, карат ни да поемем отговорност, да вземем позиция. Не можеш да кажеш “това не се е случило”.

В архива има свидетелства за смяна на имена на помаци и роми, и впоследствие на турци, които идват след затварянето на свързани с общността училища и театри, все по-видими забрани за етническо облекло и изява на религиозна принадлежност, до изселвания още през 50-те, 60-те и 70-те, които са слабо документирани (на сайта има и снимки на фотографа на “Магнум” Ерих Лесинг от 1951 г., който отразява насилственото изпращане граждани в Одрин). 

Фотограф: Бехич Гюналан. Източник: Визуален архив на асимилацията

За осветляването на по-неизвестните случаи на изселване помага и скорошната изложба “Прогонването”, курирана от Зафер и Иванова, част от програмата на фестивала “Фотофабрика”. По-рано това лято изложбата създаде задочен диалог между фотожурналистите Сюлейман Акман и Бехич Гюналан, снимали прииждащите семейства през 1989 г., но в архивите на Акман има и снимки от неизвестно изселване от 1969 г.

Именно тези непознати на обществеността актове на прочистване и насилствена българизация маркират ранния живот на Зейнеп. Родена през 1958 г. в с. Корница до Благоевград, тя е свидетелка на създаването на напрежение между българските турци и процеса по преименуване през 1984-1985 г. Несъгласието ѝ с политиката на режима и участието в протести прекъсва образованието ѝ в Шумен, а през 1982 г. баща ѝ умира при подозрителни обстоятелства, за нея маскирани като “трудова злополука”. Впоследствие е осъдена на две години затвор и изселване след като се опитва да замине за Румъния и да привлече вниманието на международната общественост към проблема. Семейството е преместено до Враца, а в този период брат ѝ е затворен в лагера в Белене. Тя става част от дисидентските кръгове през втората половина на десетилетието, а през 1988 г. е член на Независимото дружество за защита правата на човека. През 1989 г. е експулсирана към Турция. Впоследствие става преподавателка и литературна историчка към Университета на Анкара, а от 2010 г. е ръководителка и на катедрата по български език там.

Миналата година, в съавторство с Нурие Муратова, тя публикува биографична книга за Мефкюре Моллова, родена у нас водеща тюркюложка, твърде възможно единствената водеща поетеса от турски произход тогава у нас, екстрадирана през 1989 г. Зафер също така документира недоволството в родното си село през 80-те с книгата “50 години от Корнишките протести“.

Фотограф: Сюлейман Акман, 1969 г. Източник: Визуален архив на асимилацията

За Диана Иванова проектът е поредно гмуркане към намирането на повече детайли за комунистическия режим. Тя е съавторка на книгите “Аз живях социализма“ (2006), “Травми и чудеса. Потрети от Северозападна България“ (2010), режисьорка е на документалния филм “Чуй“ (2014), който разказва историята на радио “Свободна Европа”.

“Докато работих по филма “Чуй”, изслушах много аудио архиви. Спомням си как се впечатлих колко открито българските турци говориха за положението си в обажданията си до журналистите на радиото през 1989 г. Казваха имената и адресите си, имаше обаждания на хора от села близо до моя роден град Монтана и си дадох сметка как аз нищо не знаех за цялото това вътрешно интерниране на турците – в Западна България, около моя град, в Белене. Идеята е била, че ако бъдат преместени на места без други турци, те ще бъдат по-лесно асимилирани.”

Дългогодишна част от интересите ѝ е и проучването на архивите на Държавна сигурност и психическите последици от живота в тоталитарна среда. Тя е и в сърцето на организацията на “фестивала на спомените” Goatmilk в село Бела Речка. “Знам за Зейнеп от доста отдавна, но се запознахме покрай написаната заедно с Вихрен Чернокожев книга “Когато ми смениха името” от 2015 г., която представихме в Бела Речка”, разказва Диана Иванова. 

Като част от проучванията си, двете посещават село Ботево до Враца, едно от местата, на които семейството на Зейнеп е било премествано. “Водихме много интересни разговори с местните. За разлика от очакванията на Държавна сигурност, никой не е приел тези хора като врагове – българите са видяли едни трудолюбиви и изстрадали хора, като семейството на Зейнеп Зафер.” 

Фотограф: Сюлейман Акман, 1969 г. Източник: Визуален архив на асимилацията

Първи стъпки и смели планове

Преди пет години започва да се оформя идеята как може да се подреди “тази визуалната памет, която е била систематично изтривана.”

По време на онлайн конференция на българо-германското историчество дружество “Памет”, Зейнеп привлича вниманието към малко познатите снимки на фотожурналиста Джак Бърнс, на жени с кожени палта, прогонени от Народна Република България и озовали се на гарата в Одрин през 1950 г. Това отключва процес по изследване как тези теми са документирани от световните медии през десетилетията.

През 2021 г. двете започват да подреждат различните визуални следи, а с тях се свързва и архитектката Зекие Емин, току-що открила снимките на баща си от преименуването на турците в село Брестовене през 1985 г. (повече за историята ѝ на стр. 18). Архивът е представен публично за първи път по време на конференция в Грац в края на 2023 г. и тръгва онлайн през 2024 г., на 20-годишната от масовите преименувания. “Имаме дарени архиви, които тепърва ще се дигитализират.”

Фотограф: Бехич Гюналан. Източник: Визуален архив на асимилацията

Засега те се фокусират върху периода на социализма и три по-неизвестни големи вълни на изселване в този период: през 1950-те, края на 1960-те и началото на 1970-те, и през 1984-1985 г. “Имаме идея и за фотокнига, която да проследи тези три вълни”, казва Диана Иванова. “Работим и с архива на Държавна сигурност, както и с Държавния архив, където има снимки на български фотографи от вълната през 1950-те, надяваме се и да работим с фотографа Джон Винг от “Магнум”, снимал през 1989 г. За мен остава много интересна личната история и скоро ще направим събитие, посветено на семейните архиви, които ни бяха предадени.”

През есента изложбата “Прогонването” ще пътува из страната, като първото ѝ показване извън София ще бъде в Русе през октомври. През 2026 г. снимките на Сюлейман Акман и Бехич Гюналан ще бъдат представени в Майнц, Германия. Очаква се и печатно издание.