Йоанна Елми отдавна ни дава добри поводи за четене и мислене, но сега вече и под дългата форма на роман.
Йоанна Елми твърди, че и като писател, и като читател бяга от всякакви тагове, жанрове и калъпи. Затова и ние ще избегнем изреждането на всички категории, в които се нареди дебютният ѝ роман “Направени от вина” (изд. “Жанет 45”) и страхотните отзиви, които получи, и то, засягайки доста тежки теми като прехода, емиграцията и домашното насилие. Макар едва сега да я четем за първи път под дългата форма на романа, Елми отдавна ни дава добри поводи за четене и мислене като един от авторите на независимото издание “Тоест” и водещ на подкаста “Перископ” на Асоциацията на европейските журналисти в България, а преди няколко години дори постави и своя пиеса. И тъй като думите определено са нейната суперсила, ѝ ги даваме:
Промени ли се отношението Ви към четенето, след като започнахте да пишете?
Като филолог с тясна специалност литература отношението към четенето още преди определено време е преминало от любителско в техническо. Извън добре познатото клише, че не можем да пишем, ако не четем, бих добавила — ако не четем добре. Наскоро намерих много хубав паралел между Борхес и Лилиев. Първият казва, че добрите читатели са точно толкова редки, колкото добрите автори, а четенето е по-висше занимание от писането. Лилиев смята, че четенето също е творчество и самият добавя, че се старае да пише по-малко и да чете повече. При мен нещата се променят така – колкото повече чета, толкова по-малко пиша.
Фотограф: Боряна Пандова
В “Направени от вина” се описват много контрасти между българската и американската среда - как се различава отношението на читателите към литературата?
По този въпрос мога да говоря с часове, но в името на читателя ще се въздържа, доколкото мога. През последната година работих като книжарка в независима книжарница в Щатите, разглеждайки процесите „от ниското“. Американският и въобще англоговорещият читател е колкото привилигерован, толкова и ощетен. Привилигерован, защото има огромен избор от непрестанен поток заглавия и се намира в един от най-бързите и гъвкави пазари. Ощетен, защото концентрацията в издаването води до монопол, а той на свой ред води до еднообразно съдържание. Дефинициите за бестселър също са доста флуидни, което по очевидни причини е лошо, защото в този фонов шум може да се удавят много добри автори. Същевременно едва 3% от издаваната на английски език литература е преводна, тоест читателят е ощетен и от културна гледна точка, гледа към света през ключалката на националните си разбирания. Но пък литературата, писана от имигрантите в САЩ, е много силна в момента и се търси.
Фотограф: Боряна Пандова
Поради огромната пазарна машина американската литература достига до българския читател много бързо, понякога за броени месеци. Струва ми се, че в сравнение с американския, на българския пазар все още има достатъчно малки независими издателства. Достатъчно хора в България застават зад най-различни книги, така че читателят да има избор. Ако американския книжен бизнес е застрашен от Амазон, продаващи книги на ниски цени за сметка на всички участващи – преводачи, редактори, издатели, автори – като заплаха за българския виждам възможността да се издават скъпи за правене книги на ниски цени, а дупката да се компенсира от пари с неясен произход.
Въпросът беше за отношението на читателите – мисля, че хората обичат да четат навсякъде. Трябва да се правят усилия в посока читателска култура не толкова що се отнася до консумирането на книги – за всяка книга си има читател, но към четенето в пазарна икономика и как то да се прави хигиенично: например с подкрепа към независимия издател и книжар, прозрачност на собствеността на издателствата, устойчивост на монополи и отказ за опростяване в името на забавлението.
Фотограф: Боряна Пандова
Защо е важно да съхраним четенето като “бавно удоволствие” и защо в същото време това е предизвикателство?
Платформи като Goodreads, в които редуцираме книгите до бройка и звездички, сякаш отнеха някаква романтика, принизиха ритуала. Същевременно пък ни дават повод да си говорим за книги, така че може би съм старомодна. Аз чета малко и бавно, избирам трудно и още по-бавно какво. Случва ми се дълго след една книга да не мога да се върна обратно в баланса на реалността и себе си, включително да пиша. Избягвам рецептите: нека всеки да чете така, както усеща, че е най-добре за книгата и книжното му небце.
Кои са Вашите места и състояния за “четене с разбиране” и “четене с усещане”?
Често чета повече от една книга и автор, защото обичам интертекстуалното и ми харесва да търся сходни символи и модели, диалог на автора със самия себе си или други автори. Влизам в състояние на някаква лична литературна игра. Последно така четох “Колелото на времето“ на Робърт Джордън и “Лабиринтите“ на Борхес. Друг път хващам толкова добра книга, че е невъзможно успоредно да се чете нещо друго – това беше “Музеят на изоставените тайни“ от Оксана Забужко, след която се възстанових едва с кратката, но страшно силна “Керван за гарвани“ на Емине Садкъ. Когато се занимаваш с книги и писане, четенето се променя. Вече някак не можеш да “потънеш“ в книгата, да я усетиш напълно, винаги я четеш с поглед към чарковете и механизмите на текста. При “Книгите на Якоб“ на Токарчук и тази на Забужко успях да преживея двете състояния едновременно. Иначе чета навсякъде, най-вече в един фотьойл до терасата вкъщи, защото обичам естествена светлина и да поглеждам какво става с живота през прозореца от време на време. Нехудожествената литература често я слушам, докато върша друга работа или разхождам кучето, освен ако не е историческа или философска – тогава задължително на хартия, с молив в ръка.
Фотограф: Боряна Пандова
Имате опит и впечатления от библиотеки и читални извън България - какво можем да почерпим като опит от тях? Кои са най-интересните библиотеки, в които сте попадала?
Прекарах последната година в Делауер, за което се шегуваме, че е най-неизвестният щат на САЩ, в средата на нищото. В Щатите придвижването без кола е много трудно. Почти всяко малко градче, обаче, има библиотека, а до библиотеките често има велоалеи. Картите са безплатни, колекциите не са богати, но библиотеките са свързани помежду си, така че можеш да поръчаш книга от една библиотека в Щата и да си я вземеш от най-близката няколко дни по-късно.
По време на следването ми в Париж прекарах страшно много време в няколко библиотеки, любима ми беше библиотеката „Сен Барб“, заради големите прозорци (поради гореспоменатите причини) и близостта ѝ до Пантеона. Чрез университетската карта имах достъп до повечето библиотеки, които понякога съм посещавала и просто, за да погледам и да усетя пулса на мястото, както беше случаят с Националната библиотека в Париж. Няма да забравя библиотеката в Ним, в Южна Франция, защото ми се стори като идеалната библиотека – с пространство, където можеш просто да седнеш и да прочетеш днешния вестник, докато си заредиш телефона; със специализирано пространство за академични изследвания и обща библиотечна част за ученици и студенти. И всичко това в един малък град.
Всички тези изброени неща ми липсват до голяма степен в българските библиотеки и читални, да не говорим за срамното занемаряване на читалищата, които са страхотен ресурс и се нуждаят от грижата ни. Дори в „Столична библиотека“, която предпочитам в София, книгите са нахвърляни произволно по дисплеи, не са добре подредени по азбучен ред, няма разбираема указателна карта за секциите, нито видях тематични препоръки на библиотекари по наболели въпроси, например войната в Украйна, което е задължително, защото през литературата разбираме света.
Подарявам повечето авторови копия от книгите си на библиотеки и когато отидох да проверя дали читателите вече имат достъп, се оказа, че едната се пази в хранилище и читателите нямат право да я изнасят, а другата още не беше в системата. Такава практика срещам за пръв път, защото освен ако не става въпрос за скъпо издание – читателят трябва задължително да има достъп до всяка една книга и да може да я заеме, вместо тя да се пази като в музей, няма смисъл в това за мен. Това, естествено, са субективни впечатления, може да греша. И е важно да се каже, че българските библиотекари и книжари правят всичко по силите си, но са ограничени от сериозни липси на финансова и логистична подкрепа за културния сектор. И най-голямата инициативност се блъска в стената на неадекватното управление на културните ресурси. Надявам се това да се промени, но за да има промяна – трябва да говорим, да предлагаме конструктивна критика, да помагаме самите ние с дарения, с грижа, с време.
Фотограф: Боряна Пандова
Книгата, която Ви направи най-ярко впечатление от началото на тази година?
На такъв въпрос никога не се отговаря с едно заглавие, невъзможно е. Вече ги споменах по-горе, ще добавя новия превод на „Одисея“ към английски на Емили Уилсън, която запазва оригиналната стъпка и брой стихове на текста, но променя ритъма от оригиналния дактилен хекзаметър в по-класическия и естествен за английския език ямбичен пентаметър. За незапознатите обяснявам за какъв фин усет и работа с езика става дума – да вземеш класически текст, който почива на една определена структура, скеле, и да го пренесеш към друга класическа структура и скеле, на Шекспировия английски, без да лишиш читятеля от смисъла на текста. Работата на Уилсън е важна и защото се противопоставя на схващането, че класическите текстове трябва да се блъскат с архаизми и сложни думи, за да предадат някакъв усет за време – напротив, тя залага на изчистения език и повтаряемост, характерни и за Омир. Сега чета и наистина впечатляваща книга на френския историк Йохан Шапуто̀, който разглежда нацитската идеология с присъствието ѝ в ежедневния език и контрола над „човешкия ресурс“.
Каква е темата, която би провокирала следващата Ви книга?
Темата е същата, започната в „Направени от вина“, но се надявам този път да я подхвана със съвсем друго повествование и може би дори жанр — голямата и малката история, от която е изтъкано всичко. Интересува ме ролята, смисълът на личния избор и действие в един може би крайно предопределен свят. Но да видим. За мен писането е бродене без посока през неизвестното, та винаги ми е трудно да отговарям на този въпрос.
Кога Ви е най-трудно и кога - най-лесно да следвате себе си?
Винаги е трудно, защото толкова искам да отчета и разбера отсрещния, че понякога изгубвам себе си в него. Уча се да си давам време за разговор със себе си и да си имам повече доверие, особено когато в ядрото си усещам, че нещо не е наред, въпреки че светът ми втълпява друго. С времето намирам баланса между две крайности.
Това интервю е част от поредицата #followmyself, която се осъществява със съдействието на Fashion Days.
Насочваме прожекторите към новите лица от българския театрален афиш, чието развитие ни напомня, че за таланта възраст няма
Насочваме прожекторите към новите лица от българския театрален афиш, чието развитие ни напомня, че за таланта възраст няма
След „Януари“ и преди мартенското гостуване в София със спектакъла „Един кон влязъл в бар“, Самуел Финци ни разказва защо на сцената е по-важно да действаш и мислиш, отколкото да чувстваш