Йоанна Елми, направена от думи

Йоанна Елми твърди, че и като писател, и като читател бяга от всякакви тагове, жанрове и калъпи. Затова и ние ще избегнем изреждането на всички категории, в които се нареди дебютният ѝ роман “Направени от вина” (изд. “Жанет 45”) и страхотните отзиви, които получи, и то, засягайки доста тежки теми като прехода, емиграцията и домашното насилие. Макар едва сега да я четем за първи път под дългата форма на романа, Елми отдавна ни дава добри поводи за четене и мислене като един от авторите на независимото издание “Тоест” и водещ на подкаста “Перископ” на Асоциацията на европейските журналисти в България, а преди няколко години дори постави и своя пиеса. И тъй като думите определено са нейната суперсила, ѝ ги даваме:

Промени ли се отношението Ви към четенето, след като започнахте да пишете?

Като филолог с тясна специалност литература отношението към четенето още преди определено време е преминало от любителско в техническо. Извън добре познатото клише, че не можем да пишем, ако не четем, бих добавила — ако не четем добре. Наскоро намерих много хубав паралел между Борхес и Лилиев. Първият казва, че добрите читатели са точно толкова редки, колкото добрите автори, а четенето е по-висше занимание от писането. Лилиев смята, че четенето също е творчество и самият добавя, че се старае да пише по-малко и да чете повече. При мен нещата се променят така – колкото повече чета, толкова по-малко пиша.

Фотограф: Боряна Пандова

В “Направени от вина” се описват много контрасти между българската и американската среда - как се различава отношението на читателите към литературата?

По този въпрос мога да говоря с часове, но в името на читателя ще се въздържа, доколкото мога. През последната година работих като книжарка в независима книжарница в Щатите, разглеждайки процесите „от ниското“. Американският и въобще англоговорещият читател е колкото привилигерован, толкова и ощетен. Привилигерован, защото има огромен избор от непрестанен поток заглавия и се намира в един от най-бързите и гъвкави пазари. Ощетен, защото концентрацията в издаването води до монопол, а той на свой ред води до еднообразно съдържание. Дефинициите за бестселър също са доста флуидни, което по очевидни причини е лошо, защото в този фонов шум може да се удавят много добри автори.  Същевременно едва 3% от издаваната на английски език литература е преводна, тоест читателят е ощетен и от културна гледна точка, гледа към света през ключалката на националните си разбирания. Но пък литературата, писана от имигрантите в САЩ, е много силна в момента и се търси.

Фотограф: Боряна Пандова

Поради огромната пазарна машина американската литература достига до българския читател много бързо, понякога за броени месеци. Струва ми се, че в сравнение с американския, на българския пазар все още има достатъчно малки независими издателства. Достатъчно хора в България застават зад най-различни книги, така че читателят да има избор. Ако американския книжен бизнес е застрашен от Амазон, продаващи книги на ниски цени за сметка на всички участващи – преводачи, редактори, издатели, автори – като заплаха за българския виждам възможността да се издават скъпи за правене книги на ниски цени, а дупката да се компенсира от пари с неясен произход. 

Въпросът беше за отношението на читателите – мисля, че хората обичат да четат навсякъде. Трябва да се правят усилия в посока читателска култура не толкова що се отнася до консумирането на книги – за всяка книга си има читател, но към четенето в пазарна икономика и как то да се прави хигиенично: например с подкрепа към независимия издател и книжар, прозрачност на собствеността на издателствата, устойчивост на монополи и отказ за опростяване в името на забавлението. 


Фотограф: Боряна Пандова

Защо е важно да съхраним четенето като “бавно удоволствие” и защо в същото време това е предизвикателство?

Платформи като Goodreads, в които редуцираме книгите до бройка и звездички, сякаш отнеха някаква романтика, принизиха ритуала. Същевременно пък ни дават повод да си говорим за книги, така че може би съм старомодна. Аз чета малко и бавно, избирам трудно и още по-бавно какво. Случва ми се дълго след една книга да не мога да се върна обратно в баланса на реалността и себе си, включително да пиша. Избягвам рецептите: нека всеки да чете така, както усеща, че е най-добре за книгата и книжното му небце.

Кои са Вашите места и състояния за “четене с разбиране” и “четене с усещане”?

Често чета повече от една книга и автор, защото обичам интертекстуалното и ми харесва да търся сходни символи и модели, диалог на автора със самия себе си или други автори. Влизам в състояние на някаква лична литературна игра. Последно така четох “Колелото на времето“ на Робърт Джордън и “Лабиринтите“ на Борхес. Друг път хващам толкова добра книга, че е невъзможно успоредно да се чете нещо друго – това беше “Музеят на изоставените тайни“ от Оксана Забужко, след която се възстанових едва с кратката, но страшно силна “Керван за гарвани“ на Емине Садкъ. Когато се занимаваш с книги и писане, четенето се променя. Вече някак не можеш да “потънеш“ в книгата, да я усетиш напълно, винаги я четеш с поглед към чарковете и механизмите на текста. При “Книгите на Якоб“ на Токарчук и тази на Забужко успях да преживея двете състояния едновременно. Иначе чета навсякъде, най-вече в един фотьойл до терасата вкъщи, защото обичам естествена светлина и да поглеждам какво става с живота през прозореца от време на време. Нехудожествената литература често я слушам, докато върша друга работа или разхождам кучето, освен ако не е историческа или философска – тогава задължително на хартия, с молив в ръка.


Фотограф: Боряна Пандова

Имате опит и впечатления от библиотеки и читални извън България - какво можем да почерпим като опит от тях? Кои са най-интересните библиотеки, в които сте попадала?

Прекарах последната година в Делауер, за което се шегуваме, че е най-неизвестният щат на САЩ, в средата на нищото. В Щатите придвижването без кола е много трудно. Почти всяко малко градче, обаче, има библиотека, а до библиотеките често има велоалеи. Картите са безплатни, колекциите не са богати, но библиотеките са свързани помежду си, така че можеш да поръчаш книга от една библиотека в Щата и да си я вземеш от най-близката няколко дни по-късно.

По време на следването ми в Париж прекарах страшно много време в няколко библиотеки, любима ми беше библиотеката „Сен Барб“, заради големите прозорци (поради гореспоменатите причини) и близостта ѝ до Пантеона. Чрез университетската карта имах достъп до повечето библиотеки, които понякога съм посещавала и просто, за да погледам и да усетя пулса на мястото, както беше случаят с Националната библиотека в Париж. Няма да забравя библиотеката в Ним, в Южна Франция, защото ми се стори като идеалната библиотека – с пространство, където можеш просто да седнеш и да прочетеш днешния вестник, докато си заредиш телефона; със специализирано пространство за академични изследвания и обща библиотечна част за ученици и студенти. И всичко това в един малък град.

Всички тези изброени неща ми липсват до голяма степен в българските библиотеки и читални, да не говорим за срамното занемаряване на читалищата, които са страхотен ресурс и се нуждаят от грижата ни. Дори в „Столична библиотека“, която предпочитам в София, книгите са нахвърляни произволно по дисплеи, не са добре подредени по азбучен ред, няма разбираема указателна карта за секциите, нито видях тематични препоръки на библиотекари по наболели въпроси, например войната в Украйна, което е задължително, защото през литературата разбираме света.

Подарявам повечето авторови копия от книгите си на библиотеки и когато отидох да проверя дали читателите вече имат достъп, се оказа, че едната се пази в хранилище и читателите нямат право да я изнасят, а другата още не беше в системата. Такава практика срещам за пръв път, защото освен ако не става въпрос за скъпо издание – читателят трябва задължително да има достъп до всяка една книга и да може да я заеме, вместо тя да се пази като в музей, няма смисъл в това за мен. Това, естествено, са субективни впечатления, може да греша. И е важно да се каже, че българските библиотекари и книжари правят всичко по силите си, но са ограничени от сериозни липси на финансова и логистична подкрепа за културния сектор. И най-голямата инициативност се блъска в стената на неадекватното управление на културните ресурси. Надявам се това да се промени, но за да има промяна – трябва да говорим, да предлагаме конструктивна критика, да помагаме самите ние с дарения, с грижа, с време. 


Фотограф: Боряна Пандова

Книгата, която Ви направи най-ярко впечатление от началото на тази година?

На такъв въпрос никога не се отговаря с едно заглавие, невъзможно е. Вече ги споменах по-горе, ще добавя новия превод на „Одисея“ към английски на Емили Уилсън, която запазва оригиналната стъпка и  брой стихове на текста, но променя ритъма от оригиналния дактилен хекзаметър в по-класическия и естествен за английския език ямбичен пентаметър. За незапознатите обяснявам за какъв фин усет и работа с езика става дума – да вземеш класически текст, който почива на една определена структура, скеле, и да го пренесеш към друга класическа структура и скеле, на Шекспировия английски, без да лишиш читятеля от смисъла на текста. Работата на Уилсън е важна и защото се противопоставя на схващането, че класическите текстове трябва да се блъскат с архаизми и сложни думи, за да предадат някакъв усет за време – напротив, тя залага на изчистения език и повтаряемост, характерни и за Омир. Сега чета и наистина впечатляваща книга на френския историк Йохан Шапуто̀, който разглежда нацитската идеология с присъствието ѝ в ежедневния език и контрола над „човешкия ресурс“.  

Каква е темата, която би провокирала следващата Ви книга?