Нарисувай ми бисквитка

За Юрика Такааши идването в България през октомври миналата година е свързано със съпруга ѝ, който е главен готвач в резиденцията на японския посланик у нас и се грижи не само за ежедневното меню, но и за дипломатически вечери и приеми, на които са канени разнообразни гости. През това време тя се усъвършенства в едно на пръв поглед необичайно изкуство. Открива го сякаш случайно преди близо 10 години, когато решава да зарадва съпруга си за рождения му ден със специални домашни сладки с образите на неговите любими The Beatles. Този талант и умения не се появяват случайно, а по-скоро са ново проявление на вече натрупаните след следването на дизайн в Университета за изящни изкуства в Токио, както и работата в разнообразни сфери, включително в компания за производство на традиционни японски кукли.

Захарните бисквитки, които тя изпипва до последния миниатюрен детайл, са изключително крехки произведения на изкуството, които понякога могат да просъществуват само за няколко снимки в Instagram профила ѝ. За първи път тя представя част от тях в изложба, като в нейните “Ядливи истории“ (в Credo Bonum до 1 декември) Юрика показва процеса на опознаване на една нова за нея култура, каквато е българската. И то точно година след пристигането ѝ тук. Разговаряме с нея за ефимерното изкуство, в което визията и захарта са в крехък баланс.

Какво научихте за България за времето, в което сте тук?

Страната има вкусна храна, много топли хора и наистина ми харесва животът тук. Освен София посетих много други градове в България. Животът в Токио определено е вълнуващ и бляскав, но хората са винаги заети и времето минава много бързо, което е изтощително. Научих много за неповторимия чар на България, посещавайки фестивалите на кукерите и на розите, танцувайки хоро, както и от походите в Рила.

Какви бяха прояви на интереса Ви към изкуството и дизайна в детските години?

Още от петгодишна обичах да създавам нещо и да го давам на хората. Беше страхотна радост да видя момента, в който хората се усмихват на създаденото от мен. Това не се промени и когато пораснах, затова след гимназията завърших в катедрата за дизайн към Университета за изящни изкуства в Токио.

Имате опит от работата си в различни сфери – компания за дизайн, търговия на дребно и в компания за производство на традиционните японски кукли “Хина“. Какво научихте от всяка от тях?

Имам разнообразен опит, но общото, което научих от всяка от тях е да работя с мисълта за това как да зарадвам клиентите. Независимо дали мога да видя израженията им директно или не, си представям, че човекът, който получава продукта или услугата, ще се почувства щастлив и сърцата им ще бъдат изпълнени. Разбира се, високото качество на продукта също е от значение, но, когато работиш с любов, имах възможността да усетя, че продуктът на този труд блести още повече в която и да е работа.

Как започнахте да правите сладки като изкуство и как се разви това заниамание през годините?

Започнах да създавам изкуство от захарни бисквитки през 2016 г., когато направих сладки за рождения ден на съпруга ми с образите на членовете на неговите любими The Beatles, за да украся домашна торта. Когато проучих как се правят в интернет и се опитах да гледам и да имитирам, усетих забавлението да работиш с айсинг и да си погълнат от това. Когато започнах да публикувам в Instagram, беше по-скоро като моя собствена колекция от работи, а така достигна естествено до много повече хора.

Кое е най-голямото предизвикателство в този тип изкуство?

Най-трудната част е, че това е много деликатно и ефимерно изкуство. Често се чупи, преди да бъде завършено. Перфектната степен на творбата се влияе и от климата и влагата. Въпреки това за мен тази ефимерност е също част от чара.

Изглеждате силно повлияна от книги и филми. Кои са Вашите крайъгълни камъни в литературата и киното, променили Ви дълбоко и защо?

Винаги съм обичала филми и съм особено повлияна от киното от 1980-те – златната ера за киношедьоври. Има истории, пълни с въображение, винтидж мода и интериори, изпълнени с неща, които са спечелили сърцето ми. Неповторимите герои на Стенли Кубрик са нещо, което винаги ме мотивира да творя. “Сиянието“ ми е особено любим филм.

Има ли морална граница, която не бива да се прекрачва, когато храната се използва като инструмент?

Най-важно за мен е продуктите да не се хабят. Естествено, когато използваш храна, е важно съставките да са пресни и в чиста среда. Макар да е изкуство, винаги съм със съзнанието, че е нещо, което “влиза в устите на хората“. Важно е и да е вкусно. Стремя се да правя сладки, които са наслада за гледане, но и вкусни за ядене.

Покрай работата на съпруга Ви като шефготвач често пътувате. Какво научавате за различните култури чрез храната?

Двамата със съпруга ми обичаме да ядем, затова и винаги с нетърпение очаквам да разбера каква вкусна храна можем да открием, когато пътуваме. Предпочитаме домашните ястия, които са уникални за даден регион, отколкото изисканата кухня. От вкуса и използваните продукти човек може да усети живота на местните, мъдростта на хората и историята. Това обогатява знанията ни и по всяко време можем да извадим идея от чекмеджето, за да я използваме в собствените си ястия. Много бих искала да пътувам още и да опозная разнообразни храни.

Поддържате визуален блог за своите пътувания. Как влияе на преживяването Ви този ритуал на воденето на дневник?
Освен че така съхранявам собствените си спомени, дневникът по формата на блог дава възможност и на други да бъдат привлечени от дадена страна и да поискат да я посетят някой ден. Аз пиша с мисълта, че бих искала да го приемате така. Сред японците България е известна най-вече като “страната на киселото мляко“ и мнозина не знаят нищо друго. Аз бях в същото положение. Въпреки това сега вече знам, че има още много други чудесни неща, които искам да споделя с японците. Според мен България и Япония имат много сходства и смятам, че страната определено би паснала на японците.

Кое беше най-неочакваното Ви откритие за храната тук?

Употребата на киселото мляко в множество ястия. В Япония киселото мляко е сладко и обикновено се яде като десерт. Понякога със сладко или мед, но основно се консумира в чиста форма. В България открих таратора, както и че се използва в пайове и като сос към основни ястия. Научих много за възможностите на киселото мляко.

Кои са храните, които Ви напомнят за дома и кои са онези, които ще свързвате винаги с България?

Телешкият език е едно от любимите ми ястия както в Япония, така и в България. Тук се яде леко сварен, докато в Япония, след като бъде нарязан, се пече на грил и при консумирането му има наслада от сдъвкването на получената текстура. Макар и с еднакъв продукт, това ястие има изненадващо различен метод на приготвяне и овкусяване. Всеки път, когато ям телешки език, това ми напомня едновременно за Япония и България.

Смятате ли, че трябва да започнем да се подготвяме за различен подход спрямо храната с оглед на климатичните промени?

Онова, което си мислих за българската култура на хранене, е точно устойчивостта. Лютеницата например е консервирана храна, която семействата приготвят у дома за себе си и приятелите си, докато доматите и чушките са в сезона си. Така няма отпадък. В Япония дълго време имаше нещо подобно. “Моттайнай“ (Mottainai) е уникална японска дума, която се използва за състоянието, когато съжаляваш, че не си успял да използваш пълния потенциал на нещо и то е било изхабено. Капитализмът обогати животите ни, но от друга страна, създаде много проблеми като глобалното унищожение на околната среда. Очевидно е необходимо да полагаме грижи не само на държавно ниво, но дали преосмислянето на навиците ни на хранене ще подобри положението с климатичните промени? Смятам, че ключът към това е скрит не в най-новите технологии, а в мъдростта на традициите и нашата история.

Как си представяте храната на бъдещето?

Може би в бъдещето, с развитието на Изкуствения интелект и новите роботизирани технологии, ще дойде ден, когато ще ядем безопасни, сигурни и добре премерени храни, необходими за нашето изхранване. Това може да е перфектно ястие, което според мен обаче няма да е истински вкусно. Смятам, че храната е култура и изкуство. За мен ценни са ястията, които изпълват сърцето и се предават от ръка на ръка.

Още за Юрика Такааши може да откриете na @c.y_cookie и @onaka_itai.g. Нейни творби са част от изложбата "Ядливи истории", която ще бъде в Credo Bonum до 1 декември.