Капка Касабова и неосъзнатата полифония на балканската литература

Капка Касабова е от малцината многожанрови автори, които дават на българската литература разпознаваем образ с тази особеност, че пише книгите си в оригинал на английски език. Те са преведени на двадесет езика, но тя участва активно единствено в пренаписването им на български, работейки редом със своите преводачки.

През годините името ѝ се свързва с поезия, публицистични статии и коментари на различни теми, както и с художествена документалистика, като “Улица без име“ (2008), “Дванайсет минути любов“ (2013), но най-четените ѝ досега творби представляват балканска четирилогия. Тя започна с “Граница“ (2017), която спечели множество престижни международни награди и продължи с “Към езерото“ (2020), допринесла за още по-голямото признаване на авторката.

Тази година излезе и третата – “Еликсир, рапсодия за Места“, която съвсем скоро ще се появи и на български през октомври от ИК “Жанет 45“ в превод на Мария Змийчарова. Междувременно Касабова вече работи и по финалната, четвърта книга “Анима“. Планирано е тя да достигне читателите си догодина и да ги отведе по планинските стъпки на изчезващи общности и техните истории. Когато Капка Касабова не ги събира на терен, тя е у дома си с кучето си Бела в малко крайречно градче в северна Шотландия, където я откриваме и ние.

Снимки: Личен архив "До Безбог и обратно”, Пирин

Книгите Ви винаги излизат първо на английски, преди да бъдат преведени на майчиния Ви език, макар да разказват истории от родния пейзаж. Какво Ви дава като писател тази дистанция между образите и езика?

Дистанцията ми дава шанс да дестилирам есенцията и да не се изгубя в детайлите. Всъщност накрая точно детайлите са важни, разбира се, в малкия разказ за големите неща. Дистанцията е жизненоважна, защото близостта понякога убива. Това е така, защото моите книги са съпреживяни с много и различни хора на места, които в началото са ми непознати, а накрая стават част от живота ми. Всъщност дистанция накрая няма, защото текстът се връща към оригинала си на български. Тоест моето пътуване между образите и езика е многопластово.

Кое Ви затруднява най-много лингвистично при пресъздаването на нещо много характерно българско, което няма аналог като дума или израз на английски?

Това се случва непрекъснато. Сега привършвам работа по превода на Мария Змийчарова на “Еликсир”, което ми отне няколко седмици. Дори с един добър превод, на практика аз правя пренаписване. Има толкова много нива. Всяка малка общност е вселена. Във всяко село има различен говор, даже между две съседни села. На едно място се казва човяк и сенкя. Има “ще“, “че“ и “ке“ за бъдеще време. Синтактиката се губи на всички останали езици. Но много понятия пътуват свободно и в резултат на това омешване на езици, което аз практикувам в писането ми, чрез моите книги в други езици са влeзли понятия, които олицетворяват места и хора и които читателите ми в Европа вече ползват като свои – чешма, охридяни, езерен човек, Болката (от “Към езерото“), Пътят (на поклонника).

“До Безбог и обратно”. Каменишки езера

Казвате, че въпросът за езика е не само лингвистичен, но и културен и емоционален. В този ред на мисли какво би могъл да каже за нас като хора и общество българският език?

Да, езикът е живо същество, то диша, расте, помни и пътешества. Откакто пиша моята балканска четирилогия, българският език за мен се разкри като безграничен. Отличава се с огромния си и вълшебен репертоар от изрази с природен корен – от вековете работа със земя, растения, планини и животни, защото нашата същност като народ е неразделна от пейзажа. Наскоро научих, че в Банско има израз “биле“ за странен човек. За мен най-дълбокото навлизане в българския език се случва тогава, когато тръгна на път из България и Македония, от девет планини в десетата, да търся вода от седем извора. Така разбирам, че българският език далеч не се свива в черупката на стандартния говор, ползван от един образован градски човек, а е вселена с разни забравени съзвездия. В “Еликсир“ например има поне три различни диалекта – на якорудчани и бабечани, разложки, брезнишко-корнишки в Източен Пирин, и на дъбрашки в Западните Родопи.

Корицата на британското издание на "Еликсир", изд. Waterstones 

Предходните Ви две книги – “Граница“ и “Към езерото“ до голяма степен са истории за балканските пътища. Какви са обаче литературните пътища на Балканите? Кое прави тяхната литература различна и как според Вас тя намира своите пътища навън?

Балканската литература е една величествена полифония, която не го знае. И затова се държи като какафония. В смисъл че реално ние, хората на Балканите, толкова дълго сме били разделяни – от граници, че не се познаваме добре и не знаем какво богатство има у съседите ни, а и в нас самите. Мисля обаче, че това се променя и тече някакъв процес на сближаване и любопитство. За външния свят досега е нямало такова нещо като балканска литература – така както има понятие “скандинавска литература“, именно поради тази наша вътрешна балканска раздробеност и късогледство. Но забелязвам, че моята балканска четирилогия, която започна с “Граница“ и “Към езерото“, допринася по някакъв начин това понятие “литература за Балканите“ или “литература от Балканите“ да придобие някаква нормалност. На Балканите и за Балканите има много силни наши си балкански автори, независимо дали пишат на български, сръбски, английски, албански или италиански, и къде живеят. Например един от най-оригиналните европейски автори в момента е косовецът Пайчим Статовци, който пише на финландски, защото там е израснал, в семейство на бежанци от войната в Косово. И мисля, че именно благодарение на тази динамична картина балканската литература и Балканите като една уникална човешко-екологична вселена, стават част от световното съзнание. И по някакъв начин това прониква обратно и на Балканите! Като две езера, свързани с подземни реки.

Според Вас променят ли се нагласите към литературата с български произход и на какво се дължи това в по-голяма степен на добрия превод или на доброто владеене на други езици от самите автори?

Да, за голямо щастие през последните години има голямо отваряне в доминантните и до неотдавна самодостатъчни култури (като англоезичната) към “преводна“ за тях литература от по-малки езици, както и книги, писани от автори с различен произход, независимо от езика, на който пишат. Това включва и нас. Мисля, че това не се дължи нито на преводи, нито на говорене на езици от авторите – това винаги го е имало сред нас, малките народи. И също не зависи от това дали авторите са активни, или не, по социалните мрежи. Дължи се на едно закономерно историческо отваряне на света към различното, разнообразното и на едно желание за омешване, напук на границите. Това е неудържим и вълнуващ процес. “Центърът“ се обръща към “периферията“. Оказва се, че периферията е своего рода център. Но следващото най-важно нещо е, разбира се, качеството на превода. Преводачът е съ-автор и именно преводачът прави една книга да пътува през границите.

Имате впечатления от работата с чуждестранни и с български издатели. Какви разлики между тях откривате?

Различно е навсякъде. Всяка издателска култура си има особеностите, а и зависи от издателство до издателство. Но навсякъде издателствата се борят за оцеляване, защото повечето им книги и автори продават много малко бройки – писатели много, читатели малко, и всеки виси на телефона си. Голямата борба навсякъде е да се култивира читателска култура, особено сред по-младите.

Последните хора на тютюна, Източен Пирин 

Коя граница бихте искали да видите премахната завинаги и коя Ви се иска да остане непокътната?

Харесвам този въпрос, защото той обръща внимание на деликатността на някои граници. Една деликатна граница, която тепърва ще осъзнаваме като свещена, е тази между органичния и неорганичния свят. Или живото и безжизненото. Надявам се, че изкуственият интелект и дигиталното пристрастяване към социални мрежи, от което много хора страдат, няма да ни отнемат напълно разума и ще съумеем да запазим нашата човешка есенция. А тя е органична, био-духовна.

Берачите на билки и гъби, Дъбраш

От какъв еликсир имат нужда хората днес?

От обич. Тази обич се крие в близки срещи с живото, което е в самите нас и което е навсякъде около нас. В живата природа, в другите живи същества, не непременно човешки. Този любящ контакт е изворът на творческото живеене – всяко дете го знае. Това е тайнството на “вечния живот“ – да се учим всеки ден как да обичаме това, до което се докосваме, а учейки се, да избираме по-вещо до какво се докосваме, и всеки път, когато посягаме, да можем вместо да вземем – да дадем.

Къде ще ни отведе следващата Ви книга?

В Западен Пирин, сред последните истински пасторалисти на Европа и по стъпките на каракачаните.

Новата книга на Капка Касабова ”Еликсир” ще излезе на български език през октомври от ИК ”Жанет 45”.