Николо Растрели: Всяка субкултура се сблъсква с доминиращото културно въображение

За родения във Флоренция италиански фотограф Николо Растрели (Niccolò Rastrelli) визуалното изкуство изплува неочаквано, докато следва счетоводство. От случаен подарък камерата постепенно се превръща в инструмент за съвременен портрет, антропологичен разказ и културен архив. Стилът му балансира между фин хумор и сурова автентичност. Сериите му проследяват различни общности – през църковните храмове („Andate inpace“), неделните обяди (“Il pranzo della Domenica”), героите на градското сметопочистване (“Eroi”) до афроиталианците (“Blackitalians”).

Световноизвестен обаче става с проекта си “They Don't Look Like Me“, който се фокусира върху отдадени почитатели на косплея, представени в контрастната среда на своя дом и семейство. В настоящия си проект “IRL (In Real Life)” Растрели продължава да дълбае в човешката идентичност. Той отново влиза в домовете, но този път на поколението Z, за да направи съпоставка между техния реален и дигитален образ. Пред ВИЖ! фотографът разказва още за първия си апарат, спечелен с бонус точки от супермаркет, за тънкостите в занаята на проникване в малки затворени общности и как бързият и лесен достъп до все повече далечни въображаеми светове крие риск от възприемането на различни идентичности като естетика, но не и като преживяване.

Кога за първи път усетихте нуждата да създавате визуално изкуство и защо избрахте фотографията за свое “оръжие“?

Страстта ми към фотографията започна почти случайно през студентските ми години. Майка ми спечели фотоапарат чрез програма за лоялни клиенти с бонус точки в известен италиански супермаркет и ми го подари. Дотогава правех избори, които усещах като много далечни от това, което всъщност съм: бях се записал да уча счетоводство без никаква убеденост, просто защото все още не бях открил нещо, което да успее истински да ме запали – нещо, което да ми донесе онова творческо "гъделичкане".

Повратната точка настъпи малко след това, когато се запознах с едно момче, малко по-голямо от мен, което учеше в Академията за изящни изкуства във Флоренция. Станахме приятели и чрез него започнах да откривам един напълно различен свят: хора, които изживяваха творчеството като необходимост, а не като хоби. Това беше моментът, в който осъзнах, че съм поел по грешен път и че трябва да намеря език, който да е по-близък до истинската ми същност.

Преди това експериментирах с други форми на изразяване. Свирех на китара и участвах в малки пърформанс проекти заедно с този приятел, докато се опитвах да разбера какво всъщност е моето място в света. Но когато за първи път взех онзи фотоапарат в ръце, се случи нещо различно: веднага разбрах, че светът ми харесва повече, когато го гледам през визьора на камерата.

В поредицата Ви ”They Don't Look Like Me” виждаме сблъсък между много елементи от японската и американската попкултура и дълбоко традиционния италиански дух (т.нар. italianità) на домовете, които посещавате. Извън косплея, кои други ”внесени” субкултури изглеждат най-ексцентрично или чуждо на италианския фон?

Честно казано, не бих могъл да кажа коя друга субкултура, освен косплея, се усеща в по-голям контраст с италианската идентичност. Вярвам, че по природа всяка субкултура трябва да се сблъска с доминиращото културно въображение – в противен случай тя губи част от силата си. Субкултурите се раждат именно като отговор, противопоставяне или бягство от обществото, в което живеем, и от наложените ни модели.

Това, което намирам за наистина интересно в косплея, е фактът, че той се превърна в глобален феномен. Един въображаем свят, роден другаде, е успял да се разпространи навсякъде, пресичайки култури, поколения и напълно различни социални контексти. Омагьоса ме да видя как нещо толкова дълбоко свързано с японската или американската попкултура, в крайна сметка може да намери място дори в най-традиционните италиански или африкански домове, да се превърне в част от ежедневието на хората.

Косплеят говори точно за това: универсалната нужда да се идентифицираш с даден герой, общност, споделен въображаем свят. И може би тъкмо това глобално измерение, дори повече от самия визуален контраст, ме подтикна да го снимам.

Мануел (28 г.) позира с баба си и дядо си в спалнята им в Ливорно, Тоскана, Италия. Мануел работи като месар и се занимава с косплей от 2018 г.; на снимката той е в ролята на Спайдърмен, герой от комиксите на “Марвел”. Фотограф: Николо Растрели. От серията “They Don't Look Like Me”

Имате ли усещането, че днешните субкултури разчитат твърде много на външни влияния, вместо да създават нещо наистина свое?

Не мисля, че проблемът е в твърде голямото външно влияние. Субкултурите винаги са се раждали чрез взаимно преплитане и заимстване – чрез абсорбиране на различни елементи и трансформирането им в нещо ново. Винаги е работило по този начин: от пънка до хип-хопа, всяко културно движение е резултат от срещи, сблъсъци и нови интерпретации.

Това, което се промени днес, е скоростта, с която се случва всичко. Интернет направи всеки въображаем свят неотменно достъпен и понякога това крие риск от превръщането на определени идентичности просто в естетика за бърза консумация вместо в дълбоко изживян опит.

Но вярвам, че дори в рамките на тази скорост все още съществува искрена нужда от принадлежност и лично изразяване. Една от причините да реша да снимам косплейърите в домовете им, заедно с техните родители, беше отговорът, който много от тях ми дадоха, когато попитах: "Защо правиш косплей?". Голяма част споделиха, че това е начин да избягат от обществото, от ежедневното напрежение и от реалността, която ги заобикаля.

Това беше моментът, в който осъзнах, че косплеят не е просто въпрос на костюми или естетика, а на нещо много по-дълбоко: намиране на пространство, където можеш да се чувстваш свободен, приет и може би дори защитен. Мисля, че всяка субкултура се ражда от това толкова човешко желание да търсиш идентичност и място, на което да усещаш, че принадлежиш.

Косплеят може лесно да бъде представен като нещо нелепо на фона на ежедневните новини и конфликти, но Вашата серия успешно балансира между достойнството и абсурда. Как го постигате?

Може би е защото никога не съм смятал косплея за нещо глупаво или нелепо. Напротив, винаги ми е било искрено любопитно. Тъй като нямах дълбоки познания в поп културата, започнах да посещавам фестивали и да навлизам в този свят с много отворена, почти наивна перспектива, опитвах се преди всичко да го разбера.

Това първоначално отношение създава огромна разлика: ако не подхождаш към хората с предубеждение, те усещат веднага добрите намерения. Самият акт на това да поискаш да ги снимаш и интервюираш, да посветиш време на техните истории, вече променя динамиката. Те вече не са “обекти” за наблюдение, а хора, които са изслушвани.

Достойнството изплува на повърхността именно заради това: от признанието. От усещането да бъдеш видян и взет насериозно, дори в рамките на нещо, което отстрани може да изглежда ексцентрично или извън общоприетите мащаби.

Джес (27 г.) позира с родителите си в хола им в Найроби (Кения); тя работи като дизайнер и се занимава с косплей от 2013 г. На снимката тя е в ролята на Самъс Аран – главната героиня от поредицата видеоигри “Metroid“. Фотограф: Николо Растрели. От серията “They Don't Look Like Me”

Снимали сте толкова различни проекти и всеки от тях може да бъде разглеждан като опит за отговор на въпроса ”Кой съм аз и къде принадлежа?”. Какъв е Вашият собствен отговор на този въпрос?

Не чувствам, че принадлежа към някоя конкретна група. Фотографията ме привлече точно поради тази причина: често се създава в самота, но в същото време ти позволява да влезеш в контакт с много различни светове. Винаги съм се намирал някак в периферията на силно изразените принадлежности. Склонен съм да предпочитам позицията на наблюдател, отколкото тази на пълна принадлежност или идентификация.

Как успявате да спечелите доверието на хората, които снимате, така че да Ви допуснат до домовете, личното си пространство и семействата си?

Чудесен въпрос. Спомням си, че едно от упражненията във фотографското училище беше именно да спираш хора на улицата и да се опитваш да ги убедиш да ти позират. Има фотографи, които притежават тази способност по природа, почти инстинктивно, докато аз я научих бавно, с течение на времето, чрез опит на терен.

Изискват се такт, упоритост и известна доза късмет, защото не всеки има желание да се разкрие или да бъде сниман. По пътя получаваш много откази и трябва да се научиш да ги приемаш. Това, което наистина създава разликата за мен, е, че винаги се опитвам да установя форма на сътрудничество с хората, които снимам. Не се интересувам от налагането на предварително конструиран образ от съзнанието си. Обичам да ги включвам в решенията: какво да облекат, къде да снимаме, как да разкажат историята си.

Вярвам, че доверието се ражда, когато хората усещат, че не са просто наблюдавани, а са активни участници в процеса. В края на краищата, вместо да “спечелиш” доверие, става дума за изграждане на пространство, в което и фотографът, и субектът могат искрено да се насладят на преживяването.

Казвате, че добрият портрет трябва да повдига повече въпроси, отколкото да дава отговори. Какви са основните въпроси и емоции, които се надявате да провокирате с Вашите кадри?

Искам изображенията да останат отворени за интерпретация. Бих искал зрителите да се задържат малко по-дълго пред тях и да се запитат кои са наистина тези хора, какво търсят, колко приличат на нас. Дори когато субектите се усещат далечни от нашия собствен свят, се надявам да се появи усещане за емпатия. Не искам фотографиите да казват “вижте тези хора колко са странни“, а по-скоро “вижте колко са човечни“.

Спомням си една публикация на някого в Instagram за “They Don't Look Like Me“, която имаше заглавие в духа на: “Кадрите, които промениха начина, по който виждаме косплейърите“. Това ме докосна дълбоко.

В свят, в който всеки крещи за внимание, как решавате коя “тиха“ история заслужава да бъде чута?

Вземам тези решения инстинктивно. Има много истории, които се изпречват на пътя ми, някои от тях проучвам за известно време, дори се опитам да ги започна, но след това те спират, защото нещо липсва: истински тласък, по-дълбока необходимост, която да ме накара да продължа.

Други идват почти неочаквано и задействат нещо, което е трудно да се обясни. Усещането е сякаш се включва вътрешен двигател, който ме кара да разбера повече, да вляза в този свят, да му посветя време и енергия. Когато това се случи, знам, че това е правилната история.

Днес, когато изкуственият интелект генерира "перфектни" изображения, смятате ли, че ще започнем да изпитваме още по-силен глад за несъвършенствата на истинската фотография и кое според Вас ще запази фотографията "човешка"?

Да, мисля, че ще се случи, всъщност вярвам, че вече се случва. Колкото по-перфектни, чисти и напълно контролируеми стават изкуствените изображения, толкова по-голяма стойност ще се придава на всичко, което не е такова: грешката, непредвидимостта, самата реалност.

Вярвам, че фотографията ще остане човешка не заради техническото съвършенство, а заради истинските взаимоотношения, които съдържа в себе си. Една фотография, преди да бъде изображение, е среща. Тя съдържа споделено време, обмен на енергия, физическо и емоционално присъствие, което никой алгоритъм не може наистина да репликира.

Не избрах фотографията, за да седя пред компютъра. В противен случай вероятно щях да продължа да уча счетоводство. Избрах фотографията, защото тя ми позволи да изляза навън, да се срещам с хора, да влизам в живота им и да се ангажирам с реалния свят. И вярвам, че именно това човешко преживяване, изградено от несъвършенства и уязвимост, ще продължи да дава стойност на фотографията.

Има ли нови субкултури или необикновени реалности, които попадат пред обектива Ви в момента и какво Ви предстои?

Много се интересувам от глобалните младежки феномени и от това как интернет преоформя идентичността, взаимоотношенията и дори нашето възприятие за тялото и самата реалност. Непрекъснато ме привличат онези светове, които се раждат онлайн, но в крайна сметка имат много конкретни последици в ежедневния живот на хората.

В момента работя по нов проект, наречен IRL (In Real Life), фокусиран върху връзката между младите хора – особено поколението Z – и телефоните, социалните мрежи и дигиталните пространства, които те обитават всеки ден. Интересува ме да разбера къде свършва онлайн животът и къде започва реалният живот. И дали тази разлика изобщо има някакъв смисъл днес.

Още за работата на Николо Растрели на niccolorastrelli.com и @niccolorastrelliphotography.