За развитието на популярната марка за чорапи работи плътно с нейния основател, брат си Христо Петков. Заедно с него движат и продуцентската компания Kamak Films с над 10-годишен опит в различни онлайн видеа, документални, късометражни филми, рекламни клипове и уеб поредици. През 2015 г. и 2016 г. Димо прави последователно документалните филми Reach Your Limits и “109 часа” за Кирил Николов - Дизела, които му донасят и отличия от редица международни фестивали за филми на спортна и приключенска тематика. Междувременно не спира и колаборациите си в различни видео проекти на Red Bull и Jack Daniels, с които продължава да лети, кара, плува, плава, да се носи с вятъра или да прекосява всякакви земни релефи.
Откриваме го в неговия офис на колела - буса, който е преустроил в свое работно пространство и временен дом, когато има нужда да избяга от града.
Кога разбра, че снимането е твоя сила? Какви бяха първите ти опити и какво ти носи това, което карането не може да ти даде?
Трудно ми е да го определя като сила. Опитвам се да правя много и различни неща в ежедневието си, които взаимно да се мотивират и вдъхновяват. Нямам нещо специално, на което да придавам повече значение. Снимането е само едно от тях. Започнах да снимам интензивно още на 14-годишна възраст. Тогава брат ми Христо донесе една камера от Америка, която записваше директно на мини диск. Това нещо изглеждаше като летяща чиния за мен. По това време карахме много скейт и сноуборд и общо взето животът се въртеше главно около това да сме навън с приятелите. Снимането и правенето на видеа и филми дойде много естествено може би, защото тогава бяхме супер развълнувани всеки път, в който се сдобивахме с нова VHS касета или диск със сноуборд филм. Събирахме се и го гледахме десетки пъти, докато не ни омръзне. А това никога не се случваше. Снимането и карането за мен са две неща, които се допълваха. Ако искаш да прогресираш в карането, трябва да се снимаш, за да виждаш грешките си отстрани. Ако искаш да се научиш да снимаш пък, трябва да го правиш възможно най-много. И понеже ние карахме най-много скейт и сноуборд, това беше времето и начина, по който да се уча да снимам.
Филмите, които снимате, са свързани с различни видове спорт, което предполага, че трябва да си подготвен за всичко - как поддържаш форма?
Като малък и по-късно, през студентските ми години, бях супер фокусиран върху това да съм много здрав физически и да спортувам. Мисля, че бях до такава степен обсебен от това, че тялото ми доскоро черпеше сили от натрупаното до тогава. В момента се опитвам да се върна към плуването, защото това ми помага най-много.
Скейт, сноуборд, fly fishing, планинско ходене, мотори - кое ти носи най-голям адреналин и кое те успокоява?
Всяко едно от тези неща може да ти донесе и адреналин, и спокойствие. Адреналинът го усещаш в началото, когато започваш нещо ново. След това, с времето и практиката, то започва да ти носи успокоение. В момента практикувам тези неща за успокоение. За мен преживяването е може би най-важното - да надграждаш по разумен и различен начин. Да си в постоянно движение и да правиш нещата, които обичаш, на различни места и в различни условия. Разнообразието ме учи най-много.
Работата те среща с много вдъхновяващи хора и те отвежда на различни места. Какво промениха те в теб с времето?
Винаги съм смятал, че малките неща в живота оказват по-голямо влияние върху развитието ни. Последните проекти ,по които работих, бяха насочени към социалните проблеми, с които се сблъскват хората в Лесото, Буркина Фасо, Соломонови острови и Лапландия. Много отдалечени едно от друго места, в които хората срещат сходни проблеми. Дискриминация, потъпкване на идентичността, лишаване от свобода на словото, бедност са само част от основните пречки хората да живеят свободно и пълноценно. Срещнах музиканти и писатели, които пишат текстове за глобалното затопляне и свободата на словото. Рапъри, които сами обработват градини със заленчуци, защото в страната им голяма част от храната е ГМО. Срещнах танцьори, които танцуват, за да алармират за наводнените вследствие покачване нивото на океаните цели острови. Срещнах фермери, които събират семена от изхвърлени на улицата растения, за да спасят застрашениете видове. Срещнах артисти, които събират боклук от улиците и сметищата и изработват бижута. Всички тези хора насочват изкуството си към това да превърнат негативното в позитивно. Прекараното време с тези хора засили усещането ми, че малките неща на местно ниво могат да имат по-силно влияние върху средата, в която живеем.
Разкажи ни за твоя подвижен "офис" - буса. Как го откри и как го приспособи към твоя начин на живот? Какви са предимствата и предизвикателствата?
Според мен всичко започна още през годините в началното училище. Учех в художествена паралелка с класен ръководител Румен Трифонов, на когото може би дължа визията си за живота и специално пътуването. В продължение на 7 години той ни организираше пленери в цяла България. Почти всеки месец бяхме на различно място. Пътувахме и рисувахме. След това дойдоха скейтът и сноубордът, благодарение на които с всичките ми приятели не спряхме да обикаляме. С годините възможностите за пътуване се увеличаваха и се стигна до момента, в който имах идеята и шанса да направя буса. Първоначално нямах намерение да го преправям, но точно два месеца, след като го взех, осъзнах колко е излишна, грозна и нефункционална всичката пластмаса вътре. Това е и причината да не харесвам кемперите, които излизат директно от заводите. Най-лесно е да си купиш нещо готово и да кажеш “Това е мое и аз го притежавам”. За мен е важно да вложа усилия и да му се отдам, за да му придам моя собствен дух. Не е важно дали е красиво, добре направено или невероятно. Важното е да ти дава усещането, което търсиш. Винаги съм обичал да изработвам неща с ръцете си, които да имат някаква функционалност. Харесва ми допира с материалите, с които работя. По-голямата част от детството ми прекарах в селска обстановка в планината и дървеният материал винаги е бил част от живота ми по един или друг начин. Затова реших да направя интериора от дърво. Направих си много бейсик план за това от какво бих имал нужда и започнах. Исках да е максимално семпло и в същото време функционално. Знаех, че за да имам възможност да пътувам, ще трябва да работя, затова инсталирах соларен панел с батерия, за да мога да работя, докато пътувам. И в крайна сметка след две години постепенна работа създадох средството, което ми дава свободата, от която имам нужда.
Какво би посъветвал някой, който си мечтае да има подобно свое място на колела - на снимка изглежда перфектно и красиво, но къде са скритите "подводни камъни"?
“Много е лесно. Просто си купи бус!” Това казвам на всички. Много хора искат да го направят, но нещо ги спира. В днешно време всичко трябва да е голямо, мащабно и скъпо и сякаш това е една от причините хората да ги е страх да започнат подобен проект. Няма нужда да се мисли прекалено много. Все пак купуваш автомобил и никой не може да ти гарантира, че ще е безупречен и няма да има разходи. Напротив, всички знаем, че колата е по-скоро разход и нужда, отколкото удоволствие. Но, ако не си готов да инвестираш в нещо такова, може би не това е нещото, което търсиш. Лично аз виждам само плюсове в такава инвестиция. Колкото и недостатъци да има, положителните неща компенсират всичко. Например аз съм фен на колите от преди 2000 година, но основният проблем в момента е, че с тях вече не може да се влиза в повечето големи градове в Европа. За мен не е проблем, защото целта ми е да стоя далеч от градовете, но всеки си има собствена идея и ситуацията със старите автомобили трябва да се има предвид.
Казваш, че с вашите филми човек не трябва да се натовари с информация, а да усети емоция. Как се постига това?
В момента има бум на влоговете и видеа, в които човек застава пред камерата вкъщи и говори с часове. Нямам нищо против влогърите, но това според мен убива до голяма степен очакванията и изискванията на съвременния зрител да получава нещо повече от сурова информация. Този стил навлиза и в документалното кино, където виждаме сменящи се интервюта на различни хора в статично положение. Сякаш се придава повече важност на това кой ти дава информацията, отколкото каква е самата информация. Стила на Kamak films е да ти даде нещо повече. Да влезе в детайлите и малките неща, които отличават всеки персонаж. Да видиш характера и навиците на хората. Да влезеш в ежедневието им и чрез филма да ги усетиш по-близки или да припознаеш себе си по някакъв начин. За мен това се постига не само с технически добре заснети кадри. Клатещи кадри, без фокус, тъмни или прекалено светли допринасят за разказването на една история. Стига тези кадри да са уцелили подходящия момент и персонаж. Друг много важен фактор за разказване на една история е монтажът. Принципно всички предпочитат да снимат и много малко хора смятат монтажа за интересен процес. Дори не съм сигурен, че хората знаят каква точно е функцията на монтажиста. Но за мен той е 70% от целия процес. Тук всъщност се разказва историята. Ако имаш кадър от 3 секунди в него всъщност има три различни кадъра от по една секунда. Монтажът е момента, в който решаваш коя секунда има най-точното усещане и информация за историята.
Какви български документални филми ти липсват и би искал да гледаш?
Тук има много хора, които намират интересни теми и правят добри филми. Но, както вече споменах, на мен ми се гледа нещо по-раздвижено и емоционално. За съжаление тук хората все още не са достаъчно открити и задачата на филмъра е адски трудна, защото как може да разкажеш историята на даден човек, ако той самият не си я разкаже. Повечето от документалните филми, които съм правил, са били в чужбина - Африка, Америка, Скандинавието и Полинезия. Хората там осъзнават и оценяват, че си там, за да разкажеш тяхната история и са готови на всичко. Канят те в къщите си, готвят ти, пеят ти и това допринася страшно много за съдържанието, което ще извадиш от снимането. Иска ми се и тук хората да ни приемат не като заплаха, че ще им отнемем от времето, а да се отпуснат и да не влизат в ролята на някой, който биха искали да са, а да бъдат себе си. Само тогава могат да бъдат различни. Това ще ни даде и повече възможности да експериментираме и в крайна сметка продуктът, който ще излезе, ще бъде по-интересн.
Съвместно с брат ти Христо Петков развивате и марката Stinky Socks. Как би описал типичния член на вашето глобално "чорапено" семейство?
С Христо винаги сме били много близки и общо взето правим всичко заедно. Мисля, че израствайки един до друг сме изградили навик винаги да мислим за другия преди да мислим за себе си. Това се отразява и на взаимоотношенията ни с приятелите и хората, които ни заобикалят. Затова и го наричаме Stinky Family. Нямаме точен критерий, по който да подбираме хората, а и не е нужно. Хората се усещат, дори и да са на хиляди километри разстояние. Знаем само, че ако човек има този стимул да жертва малко от себе си, без да очаква да получи повече в замяна, ние ще застанем зад него на 100%. Всички сме тук, за да правим взаимно живота си по-добър и ние самите да ставаме по-добри. Това е нещо, което на мен лично много ми липсва да виждам в ежедневието.
Интересно е, че издавате филм на VHS касета. Защо избрахте такъв носител - как го приема днешното поколение, което никога не е виждало видеокасетофон?
Израстнахме през годините, когато видеото беше като днешните телефони. Това беше целият ни живот. Не искам да звуча като възрастен човек, но носталгията към това да отидеш до видеотеката, да върнеш една касета и да вземеш друга, е много голяма. Самия факт, че човечеството е минало през такъв период сега звучи смешно. Това бяха и годините, в които, за да получиш нещо толкова малко, трябва да положиш усилия. През 2018 г. направихме Stinky movie филмът и Христо излезе с идеята да го пуснем на VHS касетки. Това беше най-якото нещо, което някога бях чувал. Не знам как го приема днешното поколение, но е факт, че никой не го прави. Това може би е знак, че не се възприема добре, но какво от това. Ние го направихме.
Какво различно от всичко, което си правил досега, би искал да снимаш?
Обичам документалистиката, защото в нея намирам смисъл и ме кара да се чувствам полезен. Но в последно време много искам да снимам игрално кино и то по-специално sci-fi. Любимите ми филми са sci-fi и в тях намирам точно това усещане, което търся.
Кога ти е най-лесно и съответно най-трудно да следваш себе си?
Осъзнах как мога да следвам себе си, благодарение на сноуборда. Дълги години гледах много и попивах от това, което другите правеха. Но дойде момент, в който осъзнах, че съм стигнал определено ниво, което ми дава възможност да виждам нещата по собствен начин. Това важи и за начина, по който живея. Просто не гледам и не слушам. Опитвам се да науча нещата чрез практика. Така ми е най-лесно да следвам себе си. Най-трудно ми е, когато започна да мисля прекалено много.
Това интервю е част от поредицата #followmyself, която се осъществява със съдействието на Fashion Days.