Преди две години легендарният германски режисьор Йорг Бутгерайт издаде богато илюстрирана автобиография, озаглавена Nicht Jugendfrei!: Tagebuch aus West-Berlin (“Само за възрастни: Дневник от Западен Берлин“). В нея той разказва за филмите на ужасите, които гледа като дете в кварталните кина на Западен Берлин, описва първите си концерти на групи като Queen, Kiss, The Clash и Led Zeppelin и субкултурната музикална и арт сцена на Западен Берлин след пънк революцията от 70-те. Бутгерайт си спомня за първите т.нар. “среднощни филми” на режисьори като Джон Уотърс и Дейвид Линч, които гледа в кината на Западен Берлин и които го вдъхновяват да заснеме своите ъндърграунд класики Nekromantik 1 и 2. Двата филма му донасят световна слава, като същевременно с това разширяват жанровите граници на хоръра, навлизайки в тревожните територии на сексуалността и отчуждението и го превръщат в мишена на германската цензура.
Бутгерайт е роден в Западен Берлин през 1963 г. и ранните му години са оформени от социалните и политическите сътресения на следвоенна Германия, когато нацията се бори с неспокойната си история и тежестта на миналото. Той започва да снима първите си филми през 1977 г., когато е едва четиринадесетгодишен, но истински големият пробив идва през 1988 г. със скандалния Nekromantik, който култовият американски режисьор Джон Уотърс провъзгласява за “първия еротичен филм за практикуващите некрофилия.” Самият Бутгерайт твърди, че Nekromantik е “филм за любовен триъгълник между млада двойка и… труп”.
Филмите на Бутгерайт, често описвани като гротескни или противоречиви, изправят публиката пред неудобни истини за човешкото състояние и предизвикват конвенционалния морал с огромна доза черен хумор. Те са не просто шок за сетивата, а изкусна конфронтация с границите на приличието и предизвикателство към нормите на популярното кино. Освен режисьор, Бутгерайт е автор на комикси, театрални постановки и радиопиеси, както и на една книга за историята на филмите с Годзила.
На 9 февруари Бутгерайт ще представи ново издание на биографията си в култовия берлински бар “Мадона” и това беше поводът “ВИЖ!“ да се срещне и разговаря с него.
Jörg Buttgereit Privatarchiv
Повечето ви филми са достъпни онлайн – какво е отношението ви към филмовото пиратство и контрабандата?
Проблемът с пиратството беше нещо, с което се сблъсках доста рано, точно след като заснех първия Nekromantik. Година след премиерата на филма решихме да го издадем на VHS и само седмица след направихме това разбрах, че на пазара има негови пиратски копия. Когато бях на кино фестивал в Южна Корея, ми казаха: “Знаеш ли, че твоят филм е най-пиратстваният филм в Южна Корея?” Това направи филма известен, но не ми донесе никакви пари, което е проблем, ако се занимаваш с независимо кино. И това е спор, който водя с поддръжниците на пиратството, което ме накара да спра да правя тези филми след “Шрам“, след четвъртия игрален филм. Защото една от причините беше, че моите така наречени “фенове” не ми дават достатъчно време, за да си върна парите, похарчени за филмите.
В последните години се появиха доста лейбъли като Deaf Crocodile, Radiance Films и The Vinegar Syndrome, които издават стари независими филми. Вие работите с английската компания Arrow Films, които неотдавна направиха колекционерско издание на всичките Ви филми. Каква е причината за този интерес към издаването на независими филми на DVD и Blu-ray?
Една от причините е, че независимите филми не са скъпи за лицензиране. Проблемът е, когато искате да направите нещо наистина добро. Преди време френска компания откупи правата за Nekromantik 1 и 2 за стриймване. Казах им, че трябва да издадат и DVD, но те отговориха, че нямат такава практика. В крайна сметка се свързаха с друга компания и издадоха филмите в сътрудничество с тях. Получи се много добро издание – когато отворите кутията, от нея излизат леглото на главната героиня и трупът, направени от хартия, като в детска книжка. Понякога компаниите трябва да бъдат притиснати, за да издадат нещо, което е привлекателно за феновете.
Моника М. в сцена от филма Nekromantik 2 (1991). Jörg Buttgereit Privatarchiv
Значи Вие сте твърд привърженик на т.нар. “physical media”?
Да, защото съм стар. (Смее се.) Имам романтични чувства към прожекциите на 35 мм. Аз дори направих собствено 35 мм копие на Nekromantik в края на 90-те. И това копие все още се върти по фестивали. Съхранява се в архив в Мюнхен и хората могат да го наемат от там. Пътувах с това копие до Лос Анджелис, където местната Американската филмотека организира прожекция на филма в киното “Еджипшън тиътър”. Беше наистина сюрреалистично, защото филмът е сниман на Super 8 мм, а аз го представях в кино, в което са се въртели филмите на Чаплин. Когато филмът беше нов, не ми пукаше особено за фестивали. После, когато се прочу, заваляха селекциите от фестивали. Така след няколко години бях принуден да направя първото и единствено копие на 35 мм. Това “удоволствие” ми струваше около 10 хил. евро в днешни пари, защото трябваше да се работи с оригинала, който е на Super 8 мм и да бъде увеличен.
Къде се съхраняват всички оригинални копия на филма днес?
Продуцентът Манфрид Йелински, който живее в Дания, се грижи за това. Филмотеката на Германия също иска да гарантира, че филмът ще бъде съхранен. Вече ме питаха дали не искам да им дам старите ми 8мм филми за съхранение, защото в моя апартамент, който е директно под покрива, температурата през лятото достига 30 градуса и това не е най-подходящото място за съхранение на филми. Манфред има специално климатизирано помещение. Но днес има толкова много дигитални копия на филма, че той ще оцелее дори някои от оригиналите да бъдат унищожени.
През ноември бях в Музея на киното в Берлин, точно преди да го закрият…
И видяхте камерата ми Braun Nizo от 80-те? (Смее се.)
Да. Как се чувствате, когато Вашата камера, на ъндърграунд режисьора на хорър филми, е изложена в Музея на киното между костюми от филма “Криле на желанието” на Вим Вендерс и макет на кораба от “Фицкаралдо” на Вернер Херцог?
Първоначално не знаех, че са включили камерата в постоянната изложба, но един приятел ми направи снимка. Преди време заех камерата на музея, защото работеха върху апликация, с която можете да видите местата, на които са снимани различни филми в Берлин. И когато сте в квартала Кройцберг, пред легендарния клуб SO36 можете да видите същата тази камера, с която през 1982 г. снимах документалния филм за него. Преди две седмици си я прибрах, защото разтуриха музея.
Немският филмов плакат за Nekromantik 2 (1991 г.)
Събирате ли предмети, свързани с различни филми?
Събирам плакати на японски филми с чудовища още от дете. Имам някои реквизити от мои филми, които бяха показани на изложба в Грац, Австрия, както и тук – в Берлин, на летището Темпелхоф, където изложиха главата от Nekromantik.
Какво се случва с германските хорър филми по време на Втората световна война и след нея. През 20-те всичко изглежда толкова обещаващо със заглавия като “Носферату” и “Кабинетът на д-р Калигари”, но германският хорър след войната на практика престава да съществува?
Когато идват на власт, нацистите искат чист екран. Не искат трупове в кината, както и нищо страшно по време на войната. А след войната хората не искаха да говорят или мислят за нищо, свързано със смъртта и други екзистенциални теми. Проблемът и днес е, че за да направиш хорър филм в Германия, трябва да имаш доста добро оправдание. Защо иначе ще се занимаваш с тези болни теми? Ако питате някоя майка на улицата дали трябва да има хорър филми, тя най-вероятно ще ви каже, че те трябва да бъдат забранени, защото могат да навредят на децата. Така започна цялата цензура.
Когато се появиха т.н. “video nasties” във Великобритания (нискобюджетни филми на ужасите, разпространявани на видеокасети в началото на 80-те години, критикувани от медиите и различни религиозни организации заради насилието в тях – б.а.) настъпи голяма истерия. Моите филми бяха вид реакция на тази цензура. Когато филмите бяха забранени на VHS, започнаха да ги дават по кината. На никого не му пукаше, защото всички мислеха, че не можеш да отидеш на Cannibal Holocaust, ако си дете. Просто няма да те пуснат. И децата, разбира се, успяваха да се вмъкнат на тези филми. Родителите бяха особено загрижени, ако откриеха видеокасета с някой от зомби филмите на Лучио Фулчи. И се паникьосваха, защото не знаеха нищо за този тип кино. Моето поколение се образова, ходейки на т.нар. детски матинета (прожекции за деца, обикновено в утрините и следобедите на уикенда – б.а.) с евтини хорър филми или филми за чудовища. Баща ми ме водеше на тях като дете. Той приемаше всичко, защото беше пристрастен към гледането на телевизия. Гледаше буквално всичко, по цял ден. И когато поисках да отида на някое матине, за да гледам хорър филми на английското студио “Хамър”, филми за Годзила или пък “Планетата на маймуните”, баща ми идваше с мен. Понякога дори ме будеше посред нощ, за да гледам някои от тези филми, когато ги показваха по телевизията. Което беше веднъж на всеки няколко месеца, защото по онова време в Западна Германия имахме само три канала. Това бяха доста безобидни неща, като “Франкенщайн“ на Джеймс Уейл от 1931 г. или пък “Кинг Конг“ от 1933 г. Имаше голямо публично недоволство, когато “Кинг Конг“ беше показан в Западна Германия един следобед през 80-те. Когато отидох в Ню Йорк за първи път през 1985 г., гледах “Кинг Конг“ по телевизията следобед и си помислих, че това е раят.
Йорг Бутгерайт (вляво) и Дактари Лоренц по време на снимките на филма Nekromantik 2 (1991).
Как действаше цензурата през 80-те?
Обикновено след сигнал. Филмите, показвани в Западна Германия, трябваше да бъдат сертифицирани за прожекция от регулаторен орган, наречен Freiwilliges Selbstkontrolle, който го гледа и казва – не можете да покажете това, трябва да отрежете определени сцени или кадри…
Предполагам Вие никога не сте изпращали Ваши филми за сертифициране?
Разбира се, че не. Проблемът беше, че кината не прожектираха филми без сертификат от Freiwilliges Selbstkontrolle.
Значи прожекциите Ви са били доста ъндърграунд?
Премиерата на Nekromantik се състоя в култовото кино Sputnik в берлинския квартал “Вединг”. Нямаше никаква реклама освен малко каре в местното списание Zitty. Също така го показахме в киното Xenon, където работех като прожекционист. И направихме всичко това само с две копия, но не последва нищо. Властите реагираха едва през 1991 г., когато конфискуваха филма след прожекция в Мюнхен. По онова време обаче Nekromantik 2 беше вече излязъл и се прожектираше в кино, наречено Werkstattkino, което въртеше всички мои филми. Това кино имаше проблеми с местния областен прокурор, с ироничната фамилия Фройнд (от немски – “Freund” – приятел – б.а.), защото прожектираше филми без сертификат. Което разбира се не е престъпление само по себе си, но господин Фройнд не харесваше това и започна да създава проблеми. Преди моя филм да бъде конфискуван, господин Фройнд беше иззел копие на “Тексаско клане 2” на Тоби Хупър, както и някои други заглавия. Аз бях първият германски режисьор, който попадаше на мушката му. Тоби Хупър беше в Америка и едва ли му е пукало, че ще конфискуват копие на филма му, който дори не беше официално разпространяван в Германия. Това беше добра реклама за него, но аз имах какво да губя. Опитвах се да си върна обратно парите, които бях похарчил за Nekromantik 2 и затова заведох дело в Мюнхен, което накрая спечелих. Един специалист по история на киното бе повикан като вещо лице от съда и каза, че Nekromantik 2 е изкуство. Нещо повече, заяви че това по същество е любовен филм, с две по-шокиращи сцени. Извадих късмет, че въпросният киноисторик не ме смяташе за престъпник. Най-страшното беше, че освен че се опитваха да унищожат копието на филма, властите направиха обиск в апартамента на продуцента Манфред Йелински, както и във филмовата лаборатория, която изработи трийсет и пет милиметровите копия на филма. За щастие, ние бяхме достатъчно хитри и бяхме наели един апартамент точно на съседната улица (интервюто с Бутгерайт е в ресторант на улицата “Фазаненщрасе” в берлинския квартал Шьонберг – б.а.), където започнахме да крием всичко по-ценно. Там снимахме и друг мой хорър, наречен Schramm. Когато обискираха апартамента на Манфред, той им каза, че негативите на филма, които искаха да унищожат, са в Америка, защото списанието Film Threat планира да пусне филма на VHS. Когато отишли в лабораторията, служителите ги завели в архива, където имало стотици кутии с филми и им казали, че негативът може би е “някъде там”.
Сцена от филма Nekromantik 2 (1991). Jörg Buttgereit Privatarchiv
Значи властите са искали да унищожат и негатива? Правено ли е това преди?
Не, и вероятно затова киноисторикът беше на наша страна, защото ако го бяха сторили щеше да е голяма грешка и много несправедливо. Те искаха да направят това преди да имаме шанс да се защитим в съда, което беше тяхната грешка, която им костваше загубата на делото.
Казвате, че Nekromantik е заснет без амбиции да бъде показван извън Западен Берлин тъй като градът е бил изолиран със стена от останалия свят.
Да, филмът беше показван най-вече в пънк кина и барове. С предишния филм, наречен Hot Love имах по-голяма аудитория. Единственият опит, който имах с Берлин беше с главния актьор от Nekromantik, Дактари Лоренц, с чиято кола направихме малко турне из Западна Германия, за да прожектираме Hot Love и някои от старите ми късометражни филми. Тогава разбрах, че ако направя пълнометражен филм мога да го покажа в различни градове и дори да си върна парите, похарчени при заснемането му.
Едно от най-дългоочакваните киносъбития този сезон е “Носферату“ на Робърт Егърс. Гледахте ли го вече?
Да, и ми хареса. Направен е много добре. Не ми хареса единствено мустака на Носферату. Темата ми е доста близка – преди години направих театрална постановка по “Носферату” в Дортмунд, наречена Nosferatu lebt (от немски - “Носферату е жив” - б.а.).
Германското общество не е много ентусиазирано по отношение на хорър филмите, но в същото време спокойно можете да разказвате страховити истории в радиопиесите и в театралните постановки, на които сте автор…
Струва ми се, че хората приемат, че театърът е изкуство, така че не са изкушени да търсят мръсотия там. Много е трудно да се забрани театрална пиеса. Едно нещо, което винаги е било проблем, е, че театрите се финансират от правителството. И ако там се случва нещо, което е против властите, то все още може да бъде прието за изкуство, но театърът вероятно няма да получи същото финансиране следващата година.
Имате театрална пиеса за Ед Гейн, американски сериен убиец и осквернител на гробове през 50-те години. Какво ви вдъхнови за написването ѝ?
Ед Гейн е фигура от която се интересувам от много време. През 2012 г. дори отидох на гроба му в Уисконсин, където заснех късометражния филм A Moment of Silence at the Grave of Ed Gein. Гейн е в основата на американската култура на филмите на ужасите. Той е вдъхновение за създаването на филми като “Психо”, “Тексаско клане” и “Мълчанието на агнетата”. Тоест това не е привнесена от Германия култура на ужасите, а нещо, зародило се на местна почва, в Америка. Този факт ми позволи да направя радиопиеса за Гейн, в която работих с много добри актьори, които са немските гласове на Антъни Хопкинс и Робърт де Ниро. И която по-късно се превърна в основа на театралната пиеса.
Колко такива радиопиеси сте адаптирал в театрални постановки през годините?
Доста. Направих театрална постановка за американската режисьорка на нискобюджетни хорър филми от 60-те Дорис Уишман, наречена Satan Was a Lady. Направих постановка по “Екзорсистът“, но тя не беше по радиопиеса. Направих постановка за Ед Гейн, както и такава за японските филми за чудовища, наречена “Зеленият Франкенщайн“. Така че поне три пъти съм правил римейк на мои радиопиеси.
Йорг Бутгерайт в края на 60-те, сниман с истинско лъвче. Jörg Buttgereit Privatarchiv
Ако някой Ви предложи да направите високобюджетен хорър, бихте ли приели или все още се придържате към пънкарското отношение към правенето на филми от началото на кариерата Ви?
Това никога няма да се случи. Знам, защото съм работил за високобюджетни продукции. Работих като втори режисьор на Killer Condom, голяма швейцарска продукция, с декори на легендарния Х. Р. Гигер. Така че знам, че ако един филм е високобюджетен, ще има много хора, които да ми казват какво да правя и ще ми е трудно да изпълня всички желания. Начинът, по който започнах да правя филми, беше по-артистичен. Само няколко души на тази планета успяват да правят филми по този начин, но в по-голям мащаб. Дейвид Линч беше един от тях. На него понякога му се налагаше да прави собствените си филми с малка дигитална камера, защото никой не му даваше пари.
Има ли червена линия, която не бихте прекрачили с филмите си? В първия Nekromantik има сцена, в която показвате заколване на жив заек.
За мен беше важно да не убивам животно в името на филма. Този заек така или иначе беше убит, аз просто бях с камерата си там, за да покажа на хората нещо, което така или иначе ще се случи. Но това, че тази сцена в днешно време вече изобщо не е проблем, е наистина странно за мен. Защото в миналото зрителите реагираха на нея много чувствително и понякога дори агресивно. С течение на времето някои филми стават все по-безобидни и дори нелепи. Моите филми днес са по-достъпни от всякога и хората все още ги гледат. Нещо повече – днес ги гледат повече хора, отколкото през 80-те и 90-те години на миналия век. И не знам защо – това са филми от друго време с послание, което вече не е необходимо. Кой се оплаква от цензура в Западния свят? Никой, защото тук няма цензура, защото можеш да видиш всичко в интернет. Преди време на фестивала в Ситжес, Испания, където имаше ретроспектива на мои филми, се срещнах с един продуцент, с когото бях работил върху сериал, наречен Lexx. Той ми каза, че всеки говори за това колко отвратителни и подривни за добрия вкус са моите филми, а това не било вярно. “Ти винаги си имал този арт подход като оправдание, като авариен изход. Ти си прекалено интелигентен, за да правиш филми с насилие заради самото насилие”, каза ми той. Това, което всъщност искаше да каже, е, че съм страхлив, понеже не съм имал смелостта да направя филм като Cannibal Holocaust. Но именно това ме спаси от това да бъда разглеждан в негативна светлина в днешната атмосфера на “събуденост”. Защото, ако гледате филмите ми, ще забележите, че в тях има силни женски герои.
Корица на книгата на Бутгерайт "Japan – Die Monsterinsel" (2006), посветена на японските филми за чудовища.
ТОП 10 НА ФИЛМИТЕ С ГОДЗИЛА СПОРЕД БУТГЕРАЙТ
Освен режисьор Йорг Бутгерайт също така е известен и като един от най-големите фенове на филмите за Годзила. На 3 ноември миналата година феновете на японското чудовище отбелязаха 70-годишнината от излизането на първия филм от поредицата. По този повод в Нюрнберг е организиран фестивал, на който са показани шест филма, като Бутгерайт представя всеки един от тях преди прожекциите им. Ето личната класация на Бутгерайт за най-добрите филми с Годзила.
Frankenstein Conquers the World (1965)
Godzilla vs. Hedorah (1971)
King Kong Escapes (1967)
Matango: Attack of the Mushroom People (1963)
Gamera vs. Guiron (1969)
Mothra (1961)
Goke, Body Snatcher from Hell (1968)
Godzilla (1954)
Gamera 3: Revenge of Iris (1999)
Godzilla, Mothra and King Ghidorah: Giant Monsters All-Out Attack (2001)
Илюстрираната автобиография на Йорг Бутгерайт може да бъде открита тук.
Ако харесвате нашата работа и искате да четете още такива материали, станете патрон на "ВИЖ!" с еднократно или месечно дарение. Всяка подкрепа е важна за нас и ни помага да развиваме медията.
