Амелия Личева: За да реформираме образованието, трябва да върнем живия диалог

Амелия Личева е подходяща събеседничка, когато се налага да насочим няколко различни теми към един фокус и да проследим какво е общото между тях. Тя е професор по теория на литературата, декан на Факултета по славянски филологии в Софийския университет, автор на поезия и критика, главен редактор на “Литературен вестник”, както и част от организацията на Софийския международен литературен фестивал.

С Личева разговаряме за начина, по който се променят поколенията студенти и преподаватели, има ли пространство за иновативни промени, когато въпреки изискванията на настоящето инстинктът на силните на деня е да дърпат назад.

Каква е основната разлика между студентите, когато започнахте академичния си път и сега?

Този месец водих едни поетически работилници с ученици и понеже пак си говорихме за училището и преподаването, на финала си казах какви страхотни деца, които са такива въпреки клишетата, които училището се опитва да им натрапи.

Не съм от тези, които ще кажат: “много се промениха поколенията, вече не е същото.” Да, децата са различни, по-прагматично са ориентирани, но и светът е друг и трябва да се съобразяваме с новите предизвикателства. В епохата на изкуствения интелект е нелепо да преподаваш наизустени неща. Борбата е за вниманието, за интереса им и ако успее човек да ги запали, те му отвръщат стократно. Но трябват усилия, не може да се лежи на идеята, че нещо си го знаеш и просто ще го изпееш. Важно е да става диалог. И знаете ли, още нещо, което е много силно в днешните поколения – те не понасят тези преподаватели, които се опитват да ги унижат и да им посочат, че не знаят. Впрочем и аз не понасям онези, които от амвона на възрастта и натрупаното се опитват да смачкат самочувствието на младите.

През последните месеци сте един от гласовете, които призовават към реформи, но и са критични към сегашните идеи за по-широко присъствие на религията в учебната програма и въобще по-консервативната реторика, която съществува около образованието у нас. Сегашните дебати пък се случват почти година след поправките в Закона за предучилищното и училищното образование срещу “ЛГБТ пропагандата“. На какво се дължи този завой?

Бях от хората, които приветстваха заявката на МОН, че започва реформи в средното образование, защото от години като преподавател на студенти в първи курс констатирам дефицитите, с които децата излизат от училище. Всяка година говоря с първокурсниците за това какво не им достига, какво ги демотивира в средното образование, и смятам, че поне по отношение на обучението по литература имам доста реалистична представа за това какво следва да се промени.

За съжаление МОН ни заля с почти ежедневни идеи за реформи, без да се концентрира върху нещо конкретно, и към момента сигурна е май само промяната, която засяга въвеждането на часове по религия и добродетели. Няма да спра да повтарям, че добродетелите, първо, не се преподават, а се усвояват чрез пример, и второ – ценности се култивират чрез обучението по литература, философия, гражданско образование. В учебниците по философия и в момента място имат и религиите, всички, не само православието и ислямът. А действащите учебници по гражданско образование са изключително добри. Ако вкараме и повече книги – и световна класика, и съвременни, които отговарят на въпросите на днешния човек, които говорят за проблемите в момента, за човешкото и страховете и предизвикателствата, това също е начин да стимулираме у децата емпатия, толерантност, а и да развиваме критичното им мислене, също и въображението им. Но не, ние искаме да ги фрустрираме с текстове, които те не разбират. За мен опасно е и това преиграване с идеята за робството, героичната смърт, корените. Не казвам да не се учат Ботев и Вазов, но казвам, че те трябва да се учат в последните класове и с нужния обяснителен контекст. Иначе ще задълбочим културата на възстановките, веенето на байраци и лозунгите “Булгар, булгар“. Пещерният патриотизъм ражда комплексари.

Колкото до религията, в XXI век училището трябва да представя знания за всички религии и ролята им за развитието на културата, което – както споменах вече се прави в учебниците по философия. А личната вяра е нещо, което родителите могат да възпитават. И ако църквата е активна, може да ги подпомага, като прави неделни училища. Също така БПЦ може да влезе в ромските квартали. Защото нейната роля е да бъде при маргинализираните слоеве. Нека най-после видим нещо смислено от нея, да видим, че я е грижа и иска да решава проблеми. Да вземе да прояви някаква активност и по отношение на насилието сред подрастващите. Какво друго ме притеснява от въвеждането на подобен предмет – в смесените региони е опасно противопоставянето на децата по вероизповедание. Отвъд това, имам огромни резерви към патриарх Даниил и русофилските му уклони, както и към непригодността на голяма част от православните свещеници да говорят разбираемо и с емпатия на вярващите.

Истерията около ЛГБТИ пропагандата, която започна още с неприемането на Истанбулската конвенция, е опасна игра със страховете на хората. Глупостите за смяна на пола лесно пуснаха корени в едно общество като нашето, което в своите около 70 процента вярва в конспиративни теории. Излишно е да обяснявам, че училището трябва да култивира толерантност, включително към различните деца.

Най-страшното, което в момента избуя, е насилието сред младите. Това няма да се реши с тези нелепи предложения за добродетели и религия. Убиецът от Хасково в профила си в Instagram има цитати от Библията. Няма да се реши и с оценки по дисциплина. Трябва да се опитаме да направим обучението атрактивно, полезно, да задържим интереса на децата, да върнем живия диалог, реалното общуване.

Но най-вече като общество да започнем да излъчваме други послания, а не агресия, вечни скандали, пълно морално разложение в политическата класа. С последното отговарям и на въпроса ви защо завихме към тези националистически идеи и нелепи предложения за реформи. Не само защото в момента от САЩ идват подобни сигнали, а защото като общество ние се провалихме и вместо авторитет да бъдат хората на знанието, потънахме в плоскоземство и конспирации.

Има ли към днешен момент патриотизъм, който не изглежда пещерен?

В роден контекст адекватен патриотизъм би бил този, който стъпва на реални важни постижения – успехи на наши учени по света в сферата на медицината или точните науки, на ученици на международни олимпиади по физика или математика, спортни успехи като тези на Григор Димитров, разбира се, традиционните отлични представяния на наши музиканти и оперни певци. Когато Георги Господинов спечели Международния Букър, имаше една приповдигнатост, една вълна на национална гордост. Въпреки че е българин. И тук искам да подчертая добре това “въпреки”, защото трябва да си даваме сметка, че България има доста негативен образ по света и да си българин дори когато си много талантлив, пречи. Господинов съумя да се наложи с таланта си и да пробие там, където български писател не е пробивал.

Какви биха могли да бъдат стъпките към реална промяна?

Едната посока е тази с примера, в която не вярвам. Нямаме воля като граждани да преобърнем тенденциите, да покажем, че знанието и моралът са тези, които трябва да бъдат водещи, а арогантността и моралното разложение на политиците нямат място в публичността.

Другата е със самото училище. Нужно е учителите да приключат с готовите модели, наизустените факти и да започнат да преподават през въпроси, които ангажират децата. Не искам да звуча абстрактно и ще кажа, че така се преподава литература в много европейски държави. През текстовете децата започват да си отговарят на въпросите, които в момента ги вълнуват. Но за да стане това, бързата промяна на обучението по литература примерно изисква вкарване на съвременни книги, на разнообразни жанрове, включително фантастика и фентъзи, за да превърнем децата в читатели. Стане ли това, те ще придобият така нужната им функционална грамотност. Нужни са и извънкласни форми, които да стимулират общуването, за да се тушира влиянието на виртуалното. Промяна е нужна във всички сфери.

През последните години, но най-вече през последните месеци започва да се говори повече за орязаното финансиране на хуманитарните дисциплини в университетите из Европа до степен, в която съществуването им е вече заплашено. Как виждате бъдещето на преподаването на литература и въобще на хуманитаристиката?

Задача на хуманитаристите е да покажат, че без този тип знание няма как да има пробиви в природните науки. Все повече по света, но вече дори и в България, се говори за медицинска хуманитаристика. Защото и най-доброто лечение с най-модерната техника няма да е успешно, ако лекарят не умее да комуникира с пациента.

Писатели като изключително нашумелия Бенхамин Лабатут показват как физиката и математиката стигат донякъде, но после идва територията на въображението, а то се развива чрез четене на литература и философия. Ковид демонстрира, че антиутопиите и фантастиката са предсказали пандемията и това накара френското министерство на отбраната да събере писатели и да им възложи да дават своите прогнози, които политиците да превръщат в политики. Давам тези примери, защото те показват ролята на интердисциплинарното знание и се надявам, че това все повече и повече ще се осъзнава.

Качеството все пак влияе и върху начина, по който се формират сегашните и бъдещите автори, специалисти, читатели, лидери. Кои са книгите в българската литература от последната година, които успяват да обхванат местните конфликти, противоречия, дилеми?

Българската литература все повече и повече се чете. Както много пъти съм имала възможност да кажа, Георги Господинов превърна четенето на родни автори в мода и това е прекрасно. Затова и не е изненада, че през последната година книгата, която събра най-много читатели, е “Градинарят и смъртта“. Радвам се, че покрай сериала “Майките“ нови читатели намери този изключително важен роман на Теодора Димова, който и в момента е силно актуален покрай темата за насилието и ставащото в училище. Зарадва ме появата на “Панспермия“ на Полина Видас, защото е нестандартна за нашите ширини антиутопия, в която дори и темата за изкуствения интелект е отиграна. Здравка Евтимова в “Луничави разкази“ обърна вниманието върху насилието над жени, Паулина Георгиева в “Малки грехове“ се концентрира върху дълбаенето в психологическите противоречия, които терзаят съвременния човек.

Това, което като цяло ми се вижда важно, е, че съвременната българска литература разширява посоките си, че надскочи цикленето в темите за миналото и прехода и че – което не е никак маловажно представя интересни стилове и почерци.