Дебютът на румънската режисьорка Адина Пинтилие "Не ме докосвай" се превърна в нарицателно за смелото кино - онова, което изважда от зоната на комфорта не само жанровете, но и зрителите. Копродуцираната от "Агитпроп" лента с участието на Ирмена Чичикова в една от ролите спечели "Златна мечка" в Берлин миналата година, но и досега продължава да разделя критиката и публиката с нетрадиционния си подход към изследването на интимността. Филмът, който накара едни да аплодират бурно, а други дори да не издържат до самия му край, e предизвикателство, дори и когато трябва да бъде описан без да е бил гледан - той не се вписва в традиционен филмов формат, заради което мнозина го нарекоха есе. Защо и как Пинтилие решава да се впусне и самата тя лично да участва в мисията да открие безбройните начини, по които хората се свързват, откриват или прекрачват границите си на комфорт, разговаряме със самата нея.
Филмът ви e задълбочено изследване на чувствителни теми, по които рядко се говори. Кое ви накара вие да заговорите?
Когато бях на 20, си мислех, че знам всичко за интимността, за връзките, еротиката, красотата, тялото. След години на изпитания и премеждия всички тези идеи, които тогава ми бяха толкова ясни, сякаш изгубиха смисъл и станаха по-сложни и обезпокояващо противоречиви. „Не ме докосвай“ е провокиран от този самоопознавателен процес. Всичко започна с намерението да се отуча от онова, на което семейството, обществото и образованието са ме научили за интимността и да преоткрия с отворени очи как хората истински се свързват помежду си, как истински изживяват това често толкова трудно и пълно с противоречия преживяване на интимността.

КАДРИ ОТ ФИЛМА “НЕ МЕ ДОКОСВАЙ” I ФОТОГРАФ: KINO LORBER
Кога интимността от личен се превръща в обществен въпрос?
Неизбежно, когато започнете да изследвате реалния свят, той се разкрива в цялата си сложност и многообразие, толкова различен от нашите установени представи. Нормата се определя от мнозинството. И все пак има начини на общуване, които се отличават от мнозинството и които са също толкова валидни. Филмът изследва живота като процес на откриване. А различието от нормата е също толкова „нормално“, колкото всяка норма.
Кои са най-големите табута, които са ви провокирали?
Ще цитирам фрагмент от една много подходяща статия на Шани Лав (един от главните герои), озаглавена "Осъзнатият фетиш ще спаси света": “Сексуалните фетиши вече не се възприемат като дисфункционални белези, а все повече като обогатяващи и здравословни аспекти на сексуалния живот на нормалните хора. Ако опитаме съзнателно да изследваме сексуалните си фантазии, ние всъщност изследваме част от нашето подсъзнание и така стигаме до прозрения, познания и мъдрост за пътешествията в нашия собствен свят. Този подсъзнателен процес преминава в съзнателния, за да разбираме, изследваме и достигаме самоосъзнаване”.

КАДРИ ОТ ФИЛМА “НЕ МЕ ДОКОСВАЙ” I ФОТОГРАФ: KINO LORBER
Една от книгите, които всички изучавахме по време на снимките, бе Arousal („Възбуждане“) на американския психоаналитик Майкъл Бадер. Той говори как действията, чувствата, мислите в сексуални и интимни ситуации са ключ към подсъзнанието. Ако успеете да погледнете на себе си искрено и открито, без автоматично да се осъждате като „ненормални“ или „отклоняващи се“ - в случай, че изживявате интимността и сексуалността си по начин, различен от установения за „нормален“ - имате голям шанс да преоткриете себе си в дълбочина, да разберете и да намерите решения на конфликти и проблематики, не само свързани с интимността, но и с други области от живота ви, семейството, професията и т.н.
Защо тялото продължава да е силен източник на срам и предразсъдъци?
В ежедневието си се сблъскваме с отношения на власт, проблеми с нетолерантността и преценката на другите, с поставяне на негативни етикети. Толкова често хората биват съдени по това, че имат различно тяло, различна ориентация или различен светоглед. В днешно време има толкова много агресия, толкова много негативни емоции, които водят до конфликт и дискриминация. Смятам, че „Не ме докосвай“ е много необходим филм и вярвам, че навлизайки в себе си, можеш да промениш нещата на ниво общност.

КАДРИ ОТ ФИЛМА “НЕ МЕ ДОКОСВАЙ” I ФОТОГРАФ: KINO LORBER
Различието отблъсква ли?
Филмът е замислен от самото начало като диалог, където четвъртата стена се размива и камерата е органична част от преживяването. Затова беше предизвикателство да намерим правилния език. Oбикновено „разчитаме“ киното, независимо фикция или документалистика, чрез т.нар. “отстраняване на недоверието” - отделяме се от себе и влизаме в балона на историята от екрана, в различен свят, отделен от нас самите, тялото и живота ни. За мен беше от съществено значение това отделяне да не се случи в „Не ме докосвай“. Тъкмо обратното - беше много важно вие, зрителите, да сте постоянно в пряк емоционален контакт с реалността на екрана, комуникационният канал между тялото ви и филма да е постоянно отворен. Да съзнавате през цялото време, че се намирате във филм, който чрез камерата, чрез неизбежно субективното око на режисьорите, ви дава привилегирован достъп до интимния живот на тези хора, които искат да осъществят директен диалог с вас.

снимка: Gerhard Kassner, Берлинале '18
Чрез този вид диалог филмът функционира като огледало, в което вие, зрителите може да видите себе си, да съзрете някои от собствените си възможности, които може би не са ви минавали през ума или сте се страхували да приемете. Това води до процес на саморефлексия, който не винаги е удобен. Кара ви да осъзнавате собствените си отговори. Затова и филмът често предизвиква у хората силни и неочаквани емоционални реакции, които в същото време са много субективни, различни за всеки отделен човек.