Рене Карабаш и сенките в българската литература

През 2023 г. България беше поставена върху “литературната карта на света” с наградата Международен “Букър” за “Времеубежище” на Георги Господинов в превод на Анджела Родел. Удобен ли е обаче страдателният залог за българската литература? Поставена ли е България някъде, или се завръща? Кой чертае литературната карта на света? И какво предстои за българската литература оттук нататък?

“Все повече преводачи от български и автори получават световни награди за книгите си. Има обаче и нещо над усилията ни – времето. Минавали са жестоки режими през България, много интелектуалци и писатели са били убити. Настоящето се усеща като завръщане на България в света, връщане на българската литература там, където ѝ е мястото.“

Това са думи на Рене Карабаш (Ирена Иванова), с която говорим за травмата и сенките в българската литература, както и за бъдещето. Нейният роман “Остайница“ (изд. “Жанет 45”, 2018 г.) е вече преведен и издаден на пет езика. Книгата разплита истории, дълбае по нов начин в редица клишета – за Балканите, патриархата, родовите зависимости, любовта. И току-що спечели наградата за превод на Pen Club français за преводачката Мари Врина-Николов, както и финансиране от Италия за екранизация. Рене сравнява събитията със силна вълна за българските автори, която се вдига все по-високо.

Нашта мъка ненаписана

“ти виждал ли си някой да избяга от сянката си, аз не съм, затова приемам, че тя се влачи зад мен като тежка верига, тук има достатъчно място за теб и твоята верига, можеш да останеш колкото искаш…“, казва един от героите в “Остайница“.

Сянката в романа на Рене е метафора за травма у човека, която – ако е споделена от достатъчно хора – се превръща в травма на рода и обществото.

Доц. д-р Румен Петров изследва именно българската травма от сложната ни история. В книгата си “Объркани в болката“ (изд. “Парадокс”, 2018 г.) той пише, че е възможно литературните произведения да осветят белезите по тялото на обществото, които не познаваме, отричаме и предаваме поколение след поколение.

Ако литературата е способна на това, то може би светът забелязва България, защото тя излиза от своите сенки, измъква се от веригите и се учи да говори за себе си, свободна от инструментариума на цензурата, чистките, оперативната критика, народните артисти... Бавно се отхвърля тоталитарното противопоставяне България

– свят (в мисленето на диктатурата заплахата, врагът е широкият свят, Западът и т.н.) Според Рене “говорим на човешки език и затова ни чуват и навън.“

Фицджералд казва, че красотата на литературата е в откриването на принадлежност. В разбирането, че самотата и мечтите ни са споделени и от други. Може би в такъв случай съвременното българско писане изпълнява нелеката задача да заздрави социалната тъкан, разкъсвана от десетилетия насилие, което тепърва осъзнаваме. Да ни сближи отново. И така да пристъпваме все по-спокойно в света.

Илюстрация: Тома Томов

Задушната черупка на тази тъмна страна

Именно склонността на литературата да осветява травмата ни е донесла славата на “страната, която убива своите поети“. Думите на Гео Милев са парадоксално пророчески, години след изричането им името му става част от списъка на убитите поети. Надали има и друга световна столица, в която да има паметник на разстреляните поети като този на “Ангел Кънчев“ 5 в София. Писателите често са отхвърляни приживе не само от властта, но и от съгражданите си. Примерите са печално много и печално известни.

Петров пише, че обществата, преживели травма, възприемат света и другите като опасни, недружелюбни, както и че не искат да говорят за травмата, изтласкват я, потискат я. “Психично травмираният човек е и засрамен човек. Срамът е емоция, срещу която се защитаваме с различни стратегии. Историците познават добре какви опасни форми могат да приемат националните “проекти“ за постигане на колективна гордост.“ Затова е по-лесно да цитираме Гео Милев и думите му за “Безсмислената Химера Отечество“ сто години след смъртта на писателя и изхвърлянето му в общ гроб. По-трудно е да видим същата безсмислена химера, отразена до пародия върху страниците на “Времеубежище“.

Реакциите към отварянето на българската литература и изкуство към света обобщават тези динамики. От черупката на срама, на агресията, на търсенето на българска идентичност, която няма как да запълним автентично само с трикольори и хора, се ражда комплекс за малоценност, чиито форми са видими още в репортажите на Георги Марков и работата на Иван Хаджийски. Наскоро в предаване по “Нова“ се обсъждаше проектът “Съседите“, който ще представи България на Венецианското биенале за изкуство. Той разказва за травмата на лагерите, но и предлага възможност за нейното изговаряне. Водещата, както и участниците, непрестанно споменаваха “Белоградчишките скали“ и нуждата България да има “PR стратегия“, за да се представя в света.

Така се усеща българската несигурност спрямо действителността, пропагандният инстинкт навън да се показва най-хубавото, неутралното (макар че в XXI в. дори в природата има политика), доброто за държавата, онова, което предизвиква националната гордост. Да не се казва обаче нищо за хората, които живеят в тази нация. Нищо отвъд клишето на лозунга.

“Как се отнасят към нас е свързано с това как се възприемаме”, казва Рене. “Когато пътувам на литературен фестивал извън България, не усещам нищо различно като отношение. Чувствам се приета. Хубавото е, че вече излизаме във водещите световни новини не с някоя наркоконтрабанда или някоя новина за корупция...”.

Рене е изпитвала нещо подобно в миналото с международните награди, които получава за главната си роля в драмата “Безбог“ на Ралица Петрова.

Лекува ли литературата?

Действието в “Остайница“ се развива в Албания, но Рене Карабаш казва, че не търси целенасочено тема във или извън България. “Откривам личния си проблем, болезненото в нас и търся същата рана, много по-голяма, радикализирана, за да мога да покажа максимума докъде може да се стигне. Използвам го и като алегория, като метафора. За мен е важно да открия раната и да я излекувам първо в себе си, защото ако го направя за себе си – има шанс това да се случи и с читателя.“

В юнгианската психология съществува терминът “сянка“, който описва непреработените, потиснати и най-наситени с вина аспекти от личността. Според Юнг в сенките има толкова потенциал, колкото и разруха. За да има съзидание обаче, задължително трябва светлина. Феноменът Господинов в България се дължи не само на високата литературна стойност, но и на осветяването на сенките. В писането си Господинов назовава общата болка на цяло едно поколение и заема своеобразна публична роля на терапевт на българския социализъм, преход и белезите им в съвремието (пътят е проследим от публицистичните колонки в “Дневник“ до “Времеубежище“). Така и в държави, в които не е имало комунизъм, се разпознават в творчеството на Георги Господинов, защото се пише от човека, през сърцето, казва Рене.

Илюстрация: Тома Томов

Освен бавното оформяне на българска съвременна световна поезия и проза, през изминалите двайсетина години, в които сме израствали с Рене Карабаш и други млади автори, се преоткриха и преиздадоха имена като Георги Марков, Константин Павлов, Яна Язова, Мария Вирхов, Радой Ралин и други. В комбинация със свободния достъп до всякаква световна литература, всичко изброено възпитава ново поколение – това на “родените свободни“, които разбират първо, че може да се пише и така, а после че може да се пише и така и на български. Ако травмата произвежда клишета, както твърди Румен Петров, то благодарение на тези процеси българската литература все повече бяга от собствените си клишета или успява да ги преобърне, да създаде нещо ново за родния контекст и поне малко интересно за чуждия. Изкуството е първото място, където проличава свободата – или нейната липса. Три десетилетия след 1989 г. в българската свобода се е родило писане, в което се просмуква свят и което на свой ред тръгва по света.

България като продукт?

Наградата Международен “Букър“ може да се разглежда като кулминация на един много дълъг процес.

“Той отдавна се развива благодарение на авторите, разбира се, но и на преводачите най-вече, защото те са мостът между България и другите. От две години имаме в България и първа литературна агенция с фокус поставяне на български автори на световната сцена, агенция “София“, разказва Рене Карабаш. “Една квантова частица се появява и трепти, когато сложиш фокуса върху нея. По същия начин се случва и в литературата. Но това не значи, че тя не е там, тоест че ние до този момент не сме имали добри писатели, достойни за награди. В някакъв момент трябва просто да си кажеш, че си добър и талантлив, да го повярваш, защото целият свят може да ти дава награди и ти пак няма да се чувстваш добре.“

Илюстрация: Тома Томов

Заслугата на Господинов е за положителна асоциация със страната, която отваря врати и за други гласове. Само от гласовете обаче зависи този интерес да продължи. Важно е да се спомене, че България влиза в световната литература с Международен “Букър“ във време на свръхкомерсиализация в книгоиздаването, т.нар. tokenism, дебати за западноцентризма на същата “световна литература“ и други важни разговори, от които е хубаво да бъдем част. И това е възможност за новото поколение български писатели. “Рано е да се каже дали ефектът е комерсиален или осветяващ. Определено се засили интересът след наградата от издатели по света, действат прагматично. Естествено, винаги го има и пазарния момент. По-скоро обаче мисля, че това се случва главно заради таланта на писателите. Защото нещата, които ми се случват на мен, са започнали много по-отдавна, преди дори да имам литературен агент. И не съм търсила преводачи или издатели, а по-скоро те са ме търсили и по някакви странни канали са ме намирали, за да ми кажат, че ще преведат книгата и ще я издадат. Радват ме наградите, защото други професионалисти ни оценяват високо. Литературни хора, които не са ни първи братовчеди или пък излизаме заедно и сме в едни и същи писателски кръгове. Няма как да кажеш, че този сега е на някого и затова е спечелил“, казва Рене. Разбира се, родните литературни конспирации твърдят обратното, но те не са важни.

Поколението на излезлите от сянката

Да завършим с вметката, че новото поколение писатели незадължително споделя една и съща възраст. То може да бъде поколението на писателите, излезли от големите, национални сенките и преодолели личните си такива. Онези, които се научат да водят разговора за сенките без от думите да никне жълта злоба, по Яворов.

Сред гореизброените фактори не споменаваме образователната система, която продължава да смачква таланти в зародиш. Рене Карабаш споменава, че в учебниците по БЕЛ влизат съвременни писатели, но от тях много малко са жени например. Все още има много, много работа. Но преодоляването на всичко това може да бъде и трамплин, смята тя.

“сянката си е сянка, забелязваш я само когато искаш да се скриеш под нея или когато ти пречи“, четем в “Остайница“. Може би това, че виждаме сенките си, е добър знак. Означава, че някъде там има светлина. В другото трябва само да се научим да живеем. Все по-смело.