В спектъра на "Черната кутия"

Фелия Барух е от хората, които се доверяват на вътрешния си глас и това много си личи в работата ѝ. Прекарва гимназиалните си години в Мексико, после следва архитектура в Мадрид, но в крайна сметка отдава сърцето и душата си на фотографията. Познаваме я като основател и куратор на фестивала „ФотоФабрика”, но и покрай множеството ѝ авторските проекти, които винаги се въртят около човешките образи и истории. В „Непознатият друг” например тя поставя едни до други идващите у нас бежанци от Сирия и българите, които ги посрещат тук. Във „Влез и си направи автопортрет” пък приканва хората в конструкция, където да се снимат сами, но обградени от нейни селфита, правени в много личен, драматичен момент. Миналата година представи първата си фотографска книга Palermo. Box. Me., която е история за пътя, за раздялата и за самотата. Още по-популярен е и форматът ѝ „Черната кутия”, в който като с някаква магия Фелия прави изрядно лични, съкровени и чувствени черно-бели портрети на хора в различни констелации - семейства, двойки, любовници, колеги, приятели, домашни любимци… Затова си говорим за емоцията в снимането и как успява да се съхрани и да следва собствения си стил чрез и въпреки нея.

С фотографията те среща всъщност архитектурата. Къде са сходствата и различията между тези две дисциплини?
Мисля си, че сходството е светлината. И в двете дисциплини тя е ключов фактор. Но, за да „построиш” при едната, се изисква търпение, каквото не притежавам и затова се насочих към фотографията. А и най-вече, защото ме вълнуват хората и техните истории.


фотограф: Боряна Пандова

Какво е за теб фотоапаратът - средство, прикритие, оръжие?
Оръжие! Хахаха, въпреки че всъщност не апратът, а фотографът е оръжието. Понякога е щит, тоест прикритие, но аз бързо свалям гарда. Така че може би всъщност е средство.

Човешкият фактор, историята зад образите са много характерни за твоята работа. Това изисква много енергия и емоция - как успяваш да се съхраниш?
Никога не се дистанцирам. Точно обратното. И да, много енергия и емоция изисква, но си заслужава. Аз имам изобилие от емоция, мисля, че също и от енергия, така че това не е проблем.

Как се появи идеята за проекта ти „Черната кутия” и защо избра такъв формат за портрети в тъмна стая и в черно-бялата гама?
Идеята за „Черната кутия” се роди през 2016 г. леко импровизирано. Бях поканена да снимам портрети в „Склада” в рамките на коледния базар „Ангели и прасета”. За да снимам портрети, имам нужда от интимност и така обособихме едно малко затворено пространство в голямото пространство на „Склада”. Тъмната стая създава интимна обстановка и автоматично се чупят някои бариери, а и аз се чувствам най-добре на тъмно. Един известен фотограф на име Тед Грант казва: „Когато снимаш хората в цвят, снимаш дрехите им. Но когато ги снимаш в черно-бяло, снимаш душите им!”


фотограф: Боряна Пандова

Разкажи ни за психологията зад такъв тип работа в студио - как успяваш да извлечеш в кадъра най-съкровеното и истинското от хората, и то за такъв кратък отрязък от време?
Не мисля, че винаги успявам, но съм сигурна, че винаги се опитвам. Аз съм тази, която първа сваля бариерите. Например споделям нещо лично. Подходът с всеки е различен, няма формула и никога не знам какво ще се получи. Винаги черпя клиентите си с уиски.

Какво научи за себе си в процеса на създаване на фотокнигата Palermo. Box. Me.?
Фотокнигата е висша форма на фотографията. Струва ми се доста нагло, че направих книга, но след като се върнах от Палермо, ме убедиха да я направя и не съжалявам. Създаването на книгата беше по-скоро ново знание - научаване на занаят. Беше много трудно и мъчително и бих променила някои неща, ако се захвана с това отново. Например бих имала външен редактор на снимките. А в Палермо научих най-вече, че понякога е много страшно да останеш сам със себе си, че тази лична среща е сложен процес и ми отне много време, за да съм ОК сама. Научих се да общувам много лесно с непознати, да ям паста и разбира се, научих италиански.


фотограф: Боряна Пандова

Имаш няколко проекта, които са свързани с правенето на селфи. Какво те интригува в този формат?
Селфито в най-популярната си форма не ме интересува грам, защото е изкуствено. Няма нищо, което да мразя повече от това. Интересуват ме хората и емоциите им, когато са извън комфортната си зона. Затова проектите, които съм правила със селфито, са вкарвали хора в необичайна за тях среда, и тогава съм ги карала да си направят портрет с идеята да изкарам от тях нещо истинско.

Кои са "твоите" места? Къде обичаш да разпускаш, да се разхождаш, да почиваш, презареждаш?
Моите места са там, където са близките ми - понякога из парка „Заимов” в София, друг път в xChallenge park в Царево, а доста са извън България. Презареждам вечер с приятели, докато разхождам кучето или със спорт всеки ден.

Ако днес срещнеш себе си отпреди 10 години например - какво ще си кажеш?
„Усмихни се, лошото тепърва предстои”.


фотограф: Боряна Пандова

Кога ти е най-трудно да следваш и да бъдеш вярна на себе си и кога се получава от само себе си?
Най-трудно ми е, когато нещата са изкуствени, когато хората са фалшиви. Много ми е трудно да работя в такава обстановка. И обратното - получава се от само себе си, когато си сред истински хора, когато няма престореност, независимо дали става дума за забавни и весели снимки, или за драматичен репортаж. Ако нещата са истински, то се получава.

Повече за работата на Фелия Барух ще откриете на pheliabarouh.com и @pheliabarouh / @phdarkroom.

Интервюто е част от поредицата #followmyself, която се осъществява със съдействието на Fashion Days.