Истории от светлина и сенки с Фелия Барух
Фелия Барух е от хората, които се доверяват на вътрешния си глас и това много си личи в работата ѝ. Прекарва гимназиалните си години в Мексико, после следва архитектура в Мадрид, но в крайна сметка отдава сърцето и душата си на фотографията. Познаваме я като основател и куратор на фестивала „ФотоФабрика”, но и покрай множеството ѝ авторските проекти, които винаги се въртят около човешките образи и истории. В „Непознатият друг” например тя поставя едни до други идващите у нас бежанци от Сирия и българите, които ги посрещат тук. Във „Влез и си направи автопортрет” пък приканва хората в конструкция, където да се снимат сами, но обградени от нейни селфита, правени в много личен, драматичен момент. Миналата година представи първата си фотографска книга Palermo. Box. Me., която е история за пътя, за раздялата и за самотата. Още по-популярен е и форматът ѝ „Черната кутия”, в който като с някаква магия Фелия прави изрядно лични, съкровени и чувствени черно-бели портрети на хора в различни констелации - семейства, двойки, любовници, колеги, приятели, домашни любимци… Затова си говорим за емоцията в снимането и как успява да се съхрани и да следва собствения си стил чрез и въпреки нея.
С фотографията те среща всъщност архитектурата. Къде са сходствата и различията между тези две дисциплини?
Мисля си, че сходството е светлината. И в двете дисциплини тя е ключов фактор. Но, за да „построиш” при едната, се изисква търпение, каквото не притежавам и затова се насочих към фотографията. А и най-вече, защото ме вълнуват хората и техните истории.
фотограф: Боряна Пандова
Какво е за теб фотоапаратът - средство, прикритие, оръжие?
Оръжие! Хахаха, въпреки че всъщност не апратът, а фотографът е оръжието. Понякога е щит, тоест прикритие, но аз бързо свалям гарда. Така че може би всъщност е средство.
Човешкият фактор, историята зад образите са много характерни за твоята работа. Това изисква много енергия и емоция - как успяваш да се съхраниш?
Никога не се дистанцирам. Точно обратното. И да, много енергия и емоция изисква, но си заслужава. Аз имам изобилие от емоция, мисля, че също и от енергия, така че това не е проблем.
Как се появи идеята за проекта ти „Черната кутия” и защо избра такъв формат за портрети в тъмна стая и в черно-бялата гама?
Идеята за „Черната кутия” се роди през 2016 г. леко импровизирано. Бях поканена да снимам портрети в „Склада” в рамките на коледния базар „Ангели и прасета”. За да снимам портрети, имам нужда от интимност и така обособихме едно малко затворено пространство в голямото пространство на „Склада”. Тъмната стая създава интимна обстановка и автоматично се чупят някои бариери, а и аз се чувствам най-добре на тъмно. Един известен фотограф на име Тед Грант казва: „Когато снимаш хората в цвят, снимаш дрехите им. Но когато ги снимаш в черно-бяло, снимаш душите им!”
фотограф: Боряна Пандова
Разкажи ни за психологията зад такъв тип работа в студио - как успяваш да извлечеш в кадъра най-съкровеното и истинското от хората, и то за такъв кратък отрязък от време?
Не мисля, че винаги успявам, но съм сигурна, че винаги се опитвам. Аз съм тази, която първа сваля бариерите. Например споделям нещо лично. Подходът с всеки е различен, няма формула и никога не знам какво ще се получи. Винаги черпя клиентите си с уиски.
Какво научи за себе си в процеса на създаване на фотокнигата Palermo. Box. Me.?
Фотокнигата е висша форма на фотографията. Струва ми се доста нагло, че направих книга, но след като се върнах от Палермо, ме убедиха да я направя и не съжалявам. Създаването на книгата беше по-скоро ново знание - научаване на занаят. Беше много трудно и мъчително и бих променила някои неща, ако се захвана с това отново. Например бих имала външен редактор на снимките. А в Палермо научих най-вече, че понякога е много страшно да останеш сам със себе си, че тази лична среща е сложен процес и ми отне много време, за да съм ОК сама. Научих се да общувам много лесно с непознати, да ям паста и разбира се, научих италиански.
фотограф: Боряна Пандова
Имаш няколко проекта, които са свързани с правенето на селфи. Какво те интригува в този формат?
Селфито в най-популярната си форма не ме интересува грам, защото е изкуствено. Няма нищо, което да мразя повече от това. Интересуват ме хората и емоциите им, когато са извън комфортната си зона. Затова проектите, които съм правила със селфито, са вкарвали хора в необичайна за тях среда, и тогава съм ги карала да си направят портрет с идеята да изкарам от тях нещо истинско.
Кои са "твоите" места? Къде обичаш да разпускаш, да се разхождаш, да почиваш, презареждаш?
Моите места са там, където са близките ми - понякога из парка „Заимов” в София, друг път в xChallenge park в Царево, а доста са извън България. Презареждам вечер с приятели, докато разхождам кучето или със спорт всеки ден.
Ако днес срещнеш себе си отпреди 10 години например - какво ще си кажеш?
„Усмихни се, лошото тепърва предстои”.
фотограф: Боряна Пандова
Кога ти е най-трудно да следваш и да бъдеш вярна на себе си и кога се получава от само себе си?
Най-трудно ми е, когато нещата са изкуствени, когато хората са фалшиви. Много ми е трудно да работя в такава обстановка. И обратното - получава се от само себе си, когато си сред истински хора, когато няма престореност, независимо дали става дума за забавни и весели снимки, или за драматичен репортаж. Ако нещата са истински, то се получава.
Повече за работата на Фелия Барух ще откриете на pheliabarouh.com и @pheliabarouh / @phdarkroom.
Интервюто е част от поредицата #followmyself, която се осъществява със съдействието на Fashion Days.
На 29 март в Оne Book Bookstore, като част от програмата на FIG. 3, ще бъде представена книгата Т Р Е П Т Е Н И Я на София Попйорданова
Насочваме прожекторите към новите лица от българския театрален афиш, чието развитие ни напомня, че за таланта възраст няма
Насочваме прожекторите към новите лица от българския театрален афиш, чието развитие ни напомня, че за таланта възраст няма