Само допреди петнайсетина години мечтата на мой познат да покани един от любимите си стендъп комици Louis C.K. изглеждаше като някаква екстравагантна и рискова откъм възвръщаемост прищявка. Помня, че едно от първите от дългата редица притеснения бе, че малцина у нас бяха чували за това непреводимо чудо, наречено Stand-Up Comedy. Днес нещата изглеждат по точно обратния начин. Ако не знаеш що е то, значи си някаква особена земна версия на Шай-хулуд (по “Дюн“) – пясъчен червей, който отдавна не е бил призоваван от дълбините на сериозността си, за да се посмее с широко отворена паст, удобно настанен в малка, средна или голяма зала, в която общите недостатъци, минало или семейни особености са смешни. И то на български.
Разговаряме с Дими Деянски – един от най-ранните автентични представители на жанра у нас и основател на колектива Inside Joke Stand-Up Comedy и Моника Найденова, която е сред най-свежите нови попълнения в групата, за това как се развива сцената на този жанр у нас, как се раждат шегите, има ли специфичен български хумор и с какво се съобразяват, когато трябва да разсмеят.
Само допреди около десет години форматът стендъп комеди не беше популярен у нас. На какво се дължи бумът му през последните години според вас?
Дими Деянски: Стендъп форматът в България расте благодарение на Open Мic (отворена сцена) вечерите където всеки може да изскочи на сцената и да се пробва като комедиант. Всеки истински комедиант започва от Open Мic вечер. Това е горивото на стендъп жанра. Ние сме домакин на най-много Open Mics в България – всеки вторник в КЕВА на български и всеки понеделник (пак в КЕВА) на английски език.
Вече има и няколко водещи организации и колективи, които развиват жанра у нас. С какво се отличават една от друга?
Дими Деянски: Стендъп комедията не е просто продукт, а занаят. Това което ни отличава от всички останали в родния стендъп пейзаж, е че ние сме изцяло отдадени на занаята, не правим просто маркетингов продукт, а истинска, автентична стендъп комедия само с авторски материал и нула цензура. Превърнали сме се в допирна точка на всеки успешен комедиант от българската сцена именно защото нашата публика е специална, очаква от нас високо качество комедия, която няма да чуе никъде другаде. Това е причината нашата група да расте с още нови членове от цял свят всяка година.
На какво се смее най-много местната публика? Кои са темите, които имат сигурен успех и кои са онези, с които трябва да се внимава повече?
Моника Найденова: Българите се смеят най-много на неща, които не можеш да чуеш по телевизията или в тетъра. Стендъп комединатите не се притесняваме да наричаме нещата от живота с истинските им имена, независимо колко нецензурни или неудобни са те. Според мен най-вече това се харесва на публиката. Шегите за семейните отношения винаги са най-сигурният избор. Дали са между съпрузи, или с родители, баби и дядовци – публиката доста се забавлява. В моето семейство поне имаше доста голяма стигма, че извън дома не се говори за семейни неща. Предполагам, че това е свързано с комунизма, когато е било лесно да обвинят семейството в антипартийно поведение заради нещата, които децата обясняват. Аз не съм живяла по това време, но си нося поколенческа травма. Като дете нищо не казвах, защото се притеснявах баба ми да не ме пита “Какво ще си помислят хората?“, но вече пораснах и тези неща ги говоря от сцена.
Имате ли шеги, които са оставали неразбрани и защо?
Моника Найденова: Разбира се, но дали са неразбрани или несмешни, най-вероятно никога няма да разбера. Ако публиката не схване нещо, значи или не е смешно, или комедианта не се е изразил добре. Всичко, което казваме на сцена, е написани и пренаписано доста пъти преди да стане шега, на която публиката се смее 80% от времето.
Много комедианти и сценаристи подценяват българската публика като още пишат шеги за пръдни и за паркиране. Аз съм забелязала, че доста по-задълбочени и социално нюансирани шеги, са също толкова добре посрещнати, но, разбира се, са доста по-трудни за писане.
Има ли специфичен български хумор или не сме чак толкова специални и се смеем като всички останали?
Дими Деянски: В класическата стендъп комедия която ние правим има много конкретен ритъм на една шега (нарича се “бит“) и той е Премис -> Завъртане -> Пънчлайн (последната забавна дума в шегата). При българският стендъп последната забавна дума често е нещо типично от нашата култура и ежедневие което е в контекст и не може да бъде преведено. За това бих казал, че да, има такова нещо като конкретен български хумор и той не е бай Ганьовщина, а от контекста на българската реалност.
Кои са ситуациите, в които се чудите “да се смееш ли, да плачеш ли“?
Моника Найденова: Аз винаги избирам да с смея особено на нещата, от които ми се плаче. Живота с случаен и абсурден, аз не вярвам в астрология или религия и не ми остава нищо освен да се посмея. Харесвам хора, които не се взимат насериозно и са малко над нещата.
Как се заражда всъщност даден скеч? Изглежда сякаш винаги идва от личния опит и наблюдения, но как изглежда този процес “в кухнята“ всъщност?
Дими Деянски: Никой не знае кога и къде ще го удари идея за бит (смее се). Може да е дочуто нещо на улицата, може да е наблюдение, може да е нещо което много го дразни. Но за да стане от една идея завършен бит с ритъм и максимално малко нужни думи в него, отнема много труд и опити. Тези опити се случват на Open Мic вечерите където всички, и обикновенни граждани и про комедианти, тренираме битовете си без срам, можем да се излагаме на спокойствие и нови хора и про комедианти.
Все повече от популярните комици по света са принудени да се съобразяват с дадени норми на говорене, на коректност – как гледате на това явление и има ли отражение то у нас?
Моника Найденова: Не бих казала, че у нас има политическа коректност дори обратното – на много хора им се разминава да използват реч на омразата замаскирана като шегички и закачки. Особено мразя “шеги“ за домашно насилие, които свободно могат да се чуят тук. Според мен комедията в България даже трябва да се модернизира малко с другите западни общества като се даде сцена на по-млади комедианти, на хора от различни малцинства и на хора с интересни гледни точки.
Кои са световните имена, на които сте фенове?
Моника Найденова: Аз харесвам новото поколение нюйоркски комедианти като Марк Норманд, Шейн Гилис, Дан Соудър и Лиза Трейгър.
Дими Деянски: От старите – Норм МакДоналд, Летърман, Сайнфелд, Зак Галифанакис, Бил Бър, Дъг Станхоуп са някои много важни за мен имена. А от младите – Марк Норманд, Тейлър Томлинсън, Сам Морил, Мишел Лоуф, Нийл Нанда (почина преди месец) и двама които сега изригват много - Джеф Аркури и Фил Ханли.
Смехът сякаш в повечето случаи е за сметка на някой друг. Кое е универсално смешно и кое прекрачва дадена граница?
Моника Найденова: За щастие, сме доста различни и всеки има собствен стил и аудитория. На пример, аз обичам да говоря на сцена за личният ми живот, но много комици избират да правят, така наречените, “наблюдения“, които коментират света като цяло. Някои разказват дълги истории, други предпочита къси бързи шеги с минимално количество думи.
Докато хората се смеят, не е прекачена граница. Любимият ми пример за това са така наречените роуст битки, в които комедианти разменят остри шеги по адрес на други хора в залата. Това на всички ни е любимо, защото тества способността на човек да пише шеги и също играе по тази граница за какво е уместно да се подиграваш на колегите и приятелите си.
За мен лично важно правило е да не пиша шеги за на нещо, което хората не могат да променят като раса, финансова ситуация, религия и аспекти от външния вид. За всичко останало смятам, че ако е смешно, не е oбидно.
Ако светът е оцелял, защото се е смял, на какво се е смял най-много?
Моника Найденова: На себе си. Според мен самоиронията е най-лесният начин да се стигне до всяка публика, защото вече имате нещо общо – всеки се чувства несигурен понякога във вида и способностите си. Силата на комедията е да счупи тази стена и да покаже на публиката, че тревожността е нормална и е просто възможност да се посмееш на себе си.
Последното нещо, което искрено ви разсмя?
Дими Деянски: Един нов бит на Петър Евтимов, но не може да се разкаже, може само да се оцени на живо.