“Невидими №3: Дом”
Запътили сме се на театър. За разлика от повечето представления, в случая не става дума за пиеса на поредния драматург. Това, което чуваме на сцената, са истински думи на истински хора. В живота няма чисти жанрове. Свикнали сме, че отиваме на комедия, трагедия или трагикомедия. До някаква степен сме подготвени за това, с което ще се срещнем. Запознали сме се с биографията на драматурга, чели сме как се е родила пиесата. Е, този случай не е такъв.
Отишли сме на представление на VOX POPULI – театрална компания, която прави документален театър. В ядрото на постановките им винаги стои специфична социална група или проблем от ежедневието ни. В публиката редовно могат да се забележат представители от въпросната група. Дали това ще са хора с увреждания, бежанци или екоактивисти зависи от конкретното представление.
Любимите групи на VOX POPULI са маргиналните, а тъкмо в тях се натрупват големи нива на неизказаност. Много хора са свикнали да мълчат за проблемите си. Те или не искат да занимават света със себе си, или просто ги е срам да говорят. А когато насочиш прожектора на едно предстоящо театрално представление към тях, те често така се разприказват, че направо не могат да спрат. Историите им идват от битието в най-непосредствената му форма. Езикът е разговорен и направо усещаш как трепти от живот. Ако е тъжно, винаги е и малко смешно. А дори да е смешно, често ти идва и да ревнеш. Но такова е съществуването извън театралната зала. Нещо, което често забравяме. И което често ни припомнят тези представления.
Основният двигател на всичко това е Неда Соколовска, която влиза в НАТФИЗ, но само за да излезе след това от България за няколко години. А после да се върне и „от отчаяние и дързост” да направи VOX POPULI. И да заразява другите със същата тази дързост, защото вярва, че „Fortes fortuna adiuvat“. И с всички сили да се впусне в това приключение, което изисква от нея да прави всичко – да пише проекти, да води представления, да взима интервюта и още стотина неща. Както и да си общува със страшно много хора. От които тя винаги успява да намери нещо за другите и да го сподели чрез театъра.
Неда Соколовска, VOX POPULI
Как се запали по документалния театър?
Не е имало някакъв момент на „щрак“ – запалвам се. Вероятно е било натрупване на много влияния, на разсъждения и на опит. Винаги ми е била интересна връзката между реалността и изкуството и документалният театър се появи като една естествена проява на тези търсения.
С какво се отличава документалния театър?
Може би е по-рационален, по-фрагментарен, по-политически. Предназначението на документалния театър не е да забавлява, а да провокира, да ангажира и да повишава съзнателността на хората.
На какви хора и истории попадаш?
Попадам на удивителни хора и истории. Светът е пълен с толкова интересни хора, че не е за вярване. Единствено да имаш сърце да ги срещнеш и уши да ги чуеш.
“Което остава”
Мислиш ли, че променяте с нещо средата, в която живеете?
Опитваме се. Не можем да я променим видимо и фундаментално, но всяка миниатюрна стъпка, всяко усилие в пространството, насочено към положителна промяна, дълбаят пътеките към по-добър живот и по-хуманно общество. В нашето високотехнологично дигитално онлайн съвремие, хуманността е най-висша ценност. Не пожелателна, а задължителна. Трябва да отглеждаме хуманност в децата, обич към Другия, да прощаваме и да бъдем толерантни. Изкуството е един възможен начин за това.
Работила си с хора с увреждания, бездомни хора, бежанци…
С всеки наш проект мрежата от контакти с различни общности, социални групи се разширява. Познавам хора в период на бездомност, бежанци, хора с увреждания и съм горда от това, защото точно там, на привидното „дъно“, лежат най-редките човешки перли – фини, чувствителни, изстрадали хора. Хора с висок дух. Хора с чувство за хумор. Не казвам, че всички са такива, но в никой случай не бива да си мислим, че ако човек е изпаднал или не изглежда добре и отвътре е такъв. 
“Което остава”
Най-новият ви проект „Което остава” е реализиран със „За Земята”...
Проектът беше иницииран от Екологично сдружение „За Земята“ и е свързан с една от техните каузи, а именно – темата за събирачите на отпадъци и закриването на градските пунктове за предаване на вторични суровини от 2019 година, с което ще спре източника на препитание на хиляди хора. От друга страна ние във VOX POPULI имаме много голяма слабост и любопитство към маргинализираните общности и в тази колаборация между театър и социална акция, присъствието на студенти по културология и социология беше съвсем естествено. Спектакълът се провежда в карето между улиците Любен Каравелов, Паренсов, Юри Венелин и бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“. Действието е разположено на различни локации и не само използва градския топос за сценография, но по някакъв начин задава нов контекст на естествения уличен поток, на живота в тази част на града ни.
“Което остава”
Защо излязохте извън пространството на театъра?
Защото сме любопитни, защото обичаме експеримента, риска, сложните решения. И защото най-голямата проверка за автентичност е да разположиш театъра в житейска среда и ако той започне да резонира в нейните честоти, значи сме постигнали най-важната си цел – да бъдем достоверни, да бъдем „вербатим“.
Кои са анонимните събирачи на боклук?
Събирачите са най-различни хора, с различен бекграунд, личности в широк социален, етнически, професионален диапазон, но общото между тях е, че се занимават с т.нар. „рециклиране“ и по този начин извършват една публично невидима, но изключителна важна услуга – почистват града. Грешно е да възприемаме „събирачите“ задължително като клошари и бездомници. Техните истории са най-различни и дават един много близък човешки поглед към този начин на препитание и към състоянието на обществото ни в момента.
“Което остава”
Какво следва нататък?
В момента работим върху един проект за съвременния национализъм, предстои да посветим 2018 на виртуалните технологии и човекът във виртуалния свят. Спектакълът „Сбогом, Йохан Райс!“ ще следва тази тема, а работата ни върху него започва в началото на следващата година. Освен това продължаваме платформата за документално изкуство „В/ХОД“, този път с фокус върху образованието и младите хора.
Кое е това, което остава?
Остава само онова, от което няма нужда.