Само допреди петнайсетина години мечтата на мой познат да покани един от любимите си стендъп комици Louis C.K. изглеждаше като някаква екстравагантна и рискова откъм възвръщаемост прищявка. Помня, че едно от първите от дългата редица притеснения бе, че малцина у нас бяха чували за това непреводимо чудо, наречено Stand-Up Comedy. Днес нещата изглеждат по точно обратния начин. Ако не знаеш що е то, значи си някаква особена земна версия на Шай-хулуд (по “Дюн“) – пясъчен червей, който отдавна не е бил призоваван от дълбините на сериозността си, за да се посмее с широко отворена паст, удобно настанен в малка, средна или голяма зала, в която общите недостатъци, минало или семейни особености са смешни. И то на български.
Говорим с Оля Стоянова, една от основателките на първия изцяло женски стендъп колектив "Три жени на микрофона" за значението на равното представяне на половете на този вид сцена, както и за автоиронията и защото темите, с които трябва да се внимава повече, са най-добрите теми.
Допреди около десет години форматът стендъп комеди не беше популярен у нас. На какво се дължи бумът му през последните години според Вас?
Дължи се на жените, разбира се. Допреди около 10 години стендъп в България се правеше само от мъже. На Дамската аудитория често ѝ се налагаше да слуша дебелашки шеги на мизогонистки теми. В момента, в който жените навлязоха в комедията, това създаде своеобразен баланс за аудиторията, а както знаем жените работят повече, харчат повече за развлечения и ходят повече на културни събития. Точно затова в последните години се забеляза огромен скок в женската аудитория на подобен тип формати, както и скок в създаването на формати и артисти.
Вече има и няколко водещи организации и колективи, които развиват жанра у нас. С какво се отличават една от друга?
Всички правят комедия, някои за по-млада аудитория, други за по-мъжка аудитория, други за по-дамска. Знам ние с какво се отличаваме. С това, че първи направихме стендъп изцяло с женски състав, както и че за първи път в България дадохме сцена на LGBT+ комици да разкажат своите истории. Една такава постановка ще се играе на 11 април в клуб EXE и каня всички читатели да дойдат и да гледат “Нормално“ – един спектакъл, изпреварил времето в България. “Нормално“ е истински тест за чувството за хумор на българите.
На какво се смее най-много местната публика?
Местната публика е доста различна и това, на което се смеят по телевизията, е различно от това, на което се смеят в Студентски град или в комеди клубовете. Хората обичат автоиронията, обичат злободневни теми, както и политическата сатира, което е нещо, от което имаме нужда все повече в наши дни.
Кои са темите, които имат сигурен успех и кои са онези, с които трябва да се внимава повече?
Битовите теми винаги минават леко и се приемат добре. Сексът е тема, която винаги продава, но за съжаление от втората шега си личи на кого ще се смеем. Темите, с които трябва да се внимава, са най-добрите теми. Аз лично само с такива теми работя. Това за мен е истинският майсторлък.
Имате ли шеги, които са оставали неразбрани и защо?
Ако една шега остава неразбрана, то тя или трябва да отпадне или да бъде разбрана с ефекта на закъснението, тоест няколко изречения по-напред. Аз лично продължавам да не разбирам шегите на колеги, които се подиграват с дебели жени например или с блондинки или с домашно насилие. Все пак годината е 2024 и сме мръднали напред като общество.
Има ли специфичен български хумор или не сме чак толкова специални и се смеем като всички останали?
Българите имат чувство за хумор и смятам, че тук се прави комедия на световно ниво. Лично аз наскоро гледах колеги, които не бях гледала от години и останах впечатлена. Публиката е напълно в час с всички световни тенденции, има достъп до стрийминг платформи и се наслаждава на модерна и интелигентна комедия точно толкова, колкото и в други държави по света.
Кои са ситуациите, в които се чудите “да се смееш ли, да плачеш ли“?
Когато жена излезе на сцена и започне да се подиграва на други жени.
Как се заражда всъщност даден скеч? Изглежда сякаш винаги идва от личния опит и наблюдения, но как изглежда този процес "в кухнята" всъщност?
С противоречие, с абстрактно мислене, с абсурд. Чарли Чаплин е казал: "За да е смешно, трябва да има разминаване" и точно това разминаване между очакването на публиката и изпълнението дават сила на един скеч.
Все повече от популярните комици по света са принудени да се съобразяват с дадени норми на говорене, на коректност – как гледате на това явление и има ли отражение то у нас?
Смятам, че трябва да можем да се шегуваме с всичко без да принизяваме никого. Това е много тънък момент, когато става въпрос за стендъп комедия. Понякога в стремежа си да е смешен даден комик се плъзга по нанадолнището да е смешен на чужд гръб. Да се подиграе, да принизи и да унижи някого. Това не е комедия. Това са комплекси. Качествената комедия се шегува с всеки и всичко без да накърнява ничие достойнство.
Кои са световните имена, на които сте фен?
Хана Гетсби, Али Уонг, Тейлър Томлинсън, Тифани Хадиш, Сикей Луис, Майкъл Макинтайър, Кевин Харт, Еди Мърфи и разбира се, най-добрия за мен Дейв Шапел.
Смехът сякаш в повечето случаи е за сметка на някой друг. Кое е универсално смешно и кое прекрачва дадена граница?
Няма граница. Винаги можем да се смеем както на себе си, така и на някой друг, без да се налага да унижаваме нечии килограми, външен вид, раса, пол, сексуална ориентация. Достатъчно е да погледнем поведението на хората. Всички са луди. И всички са нерационални. И това може да бъде материал за безкрайна комедия без да се обиждаме каруцарски.
Ако светът е оцелял, защото се е смял, на какво се е смял най-много?
За съжаление, на чуждото нещастие.
Последното нещо, което искрено ви разсмя?
Синът ми, който ми каза: “Мамо, накараха ме да си играя с 4-годишно момиченце, което имаше attitude на 20-годишен мъж“.
Следващите големи дати от програмата на "Три жени на микрофона" са "Нормално" с Галя Петкова на 11 април в клуб EXE и "За свободата и смъртта" с Елисавета Белобрадова на 13 май в зала 1 на НДК.