Има хора, които не се нуждаят от представяне и Ясен Петров е един от тях. Особено ако човек е врял и продължава да кипи в електронната музика у нас. Споменаването на Metropolis като институция, която вече повече от 20 години утвърждава трайно мястото си на този вид сцена, е достатъчно. Самият Ясен Петров казва, че животът му е музика – пее, композира, пуска, пише и говори за това. Работил е в четири радиостанции, пял е в три групи, следвал е в два университета и освен че е един от създателите и кръстниците на първото движение за електронна музика в България, е и водещ на едно от първите у нас предавания за алтернативна музика “До границата на виреене” по RFI, от чието основаване тази година се навършват три десетилетия. “Моите дискове бяха в “Лазаров рекърдс“ и ако сте си записали Nirvana месец след издаването на “Nevermind”, то вероятно е било копие от моя диск.“ Освен това е от малцината с подобна предистория, която не е завила в тотално друга посока с годините, а продължава да е действаща и актуална и до този момент, защото Ясен Петров не е спрял да прави това, с което свързваме името му вече близо 30 години – да диджейства и да организира партита.
Точките и подточките на 90-те
Ако трябва да опише целия период на 90-те в пет точки, той ги свежда до две основни – свобода и музика, като музиката разделя на подточките свирене, пускане, говорене и писане.
Когато за първи път застава зад диджейския пулт, годината е 1994. “По това време бях водещ в радио “Експрес“ и при мен редовно идваха DJ Ради и Такис. Тогава се роди идеята да спретнем едно парти с алтернативна музика в “Ялта“. Дадоха ни неделята. След месец това парти беше по-посещавано от петъците и съботите. След година DJ Ради
започна да пуска тази музика в петък и събота, а година по-късно партито умря. След това Смърфа (от Metropolis) една вечер буквално ме извлачи от вкъщи и ме заведе да пускаме в дискотеката на Неда (басейна на ЦСКА, до несъществуващата тогава “Арена Армеец“). Месец по-късно “Ялта“ умря за много години.“
По това време телефоните са все още нещо, което стои стационарно у дома, а начинът да откриваш сродни и несродни души е да излизаш, да се срещаш, да общуваш, да слушаш. “Всичко тогава беше повече. Хората слушаха музика и общуваха с настървение. Искаха да грабнат момента и да го запомнят. Бяха мили едни с други. Най-силните места, наистина различни и новаторски, бяха “Калното“ (да, и там съм пускал EBM и индъстриъл), ЦСКА и “Червило“. Също и “Синьото“, където господстваше гоа трансът. После то се премести в един подлез на булевард “България“.
За известно време имаше и един клуб до Министерството на земеделието – там пускаха DJ Steven и Смърфа. Да не забравяме и майката на всичко хипстърско – Blaze с DJ Valentine, Роко и No Good.“
Грамофони има, но намирането на плочи е трудно, защото в София по това време още няма нито един магазин за плочи, където да може да се открие електронна музика. “Това беше най-трудното. Истината е, че гърците, особено Спирос, Такис и Григорис, носеха най-интересната хаус музика. Останалите се оправяхме кой както може. Аз например имах приятелка стюардеса, която ми купуваше плочи от Ню Йорк.“
Разделени по възпитание, а не по стил
Макар името му да се свързва основно с електронна музика, Ясен Петров никога не е ограничавал предпочитанията си само до един стил. “Обичам рок музика, обичам електронна музика, обичам хип-хоп. Но за мен рокът се свири, а хип-хопът се миксира само от хора, които могат да правят всичко в миксирането и скречове, и кътинги, и бекспин, и, и… А електронната музика се променя постоянно и винаги има нещо ново. Затова я пускам. Просто не мога да си представя да пускам едни и същи парчета и пак, и пак.“ Казва също, че реплики като “обичам рейвърите и мразя всички метъли и рапъри“, каквато се чува в един от архивните записи, изровени от страницата Bulgarian Rave Archive, са “глупави думи на непораснало дете“.
Според него, ако по онова време е имало нещо, което да разделя младите и изобщо хората, това е възпитанието. И все пак по онова време компаниите често се делят по музикални предпочитания, което днес вече сякаш не съществува. “Защото музиката за повечето хора вече не е средство за самоидентифициране. Тя просто е част от пейзажа“, коментира той и допълва: “Тъжното е, че когато загубиш интерес към нея, ти ампутираш част от чувствата си, губиш част от онова неуловимо нещо, наречено обща култура. Слава Богу, все още има гнезда на съпротива срещу тази доброволна унификация.“
Центрове и епицентрове
И ако днес голяма част от прогресивните и новаторски неща се концентрират предимно в София, през 90-те години столицата все още не е такава масова дестинация за работа и живот, каквато е днес за около една трета от населението на страната. Затова тогава електронната сцена има редица епицентъри и извън нея. “Имаше много клубове в страната “Плазма“ в Пловдив, “Комикс клуб“ във Варна, “Корпус 703“ в Казанлък, “Ексцентрик“ във Велико Търново, “Елефант“ в Благоевград. Имаше страхотни клубове и в Плевен, и в Русе, и в Габрово, и в Стара Загора. Това бяха клубове със собствена физиономия и те поддържаха сцената шарена, свежа и смислена. Сега или ги няма, или са чалги.“
Онова, което според него безвъзвратно се е загубило от първите години и клубната култура тогава, са хората. “Сега те са възрастни със семейства и деца. С първите поколения се загубиха и наивността, любопитството и чувството за общност. Сега сме преситени и уморени. Дори младите изглеждат уморени. Едно време имаше двудневни афтъри всяка седмица. Сега се случва само след големи събития. Това, което остана, е донякъде
електронната музика – първосигнална и скучна в голямата си част, превърнала се в карикатура на самата себе си. Има и смислени неща, разбира се, но повечето днешни диджеи не си дават труда да ги търсят. А и защо да го правят, след като вървят след вкуса на публиката. Навремето публиката вървеше след нас.“
Другата голяма разлика с настоящето, която Ясен Петров отчита, е, че в края на 90-те години, усещат, че са поели в правилната посока и са на път да се доближават до световната електронна сцена. “И наистина бяхме близо – и като музикален подбор, и като ентусиазъм. Звездите идваха в България. Днес обаче сме по-далеч от световната електронна сцена, отколкото когато започнахме всичко тук. Клубовете ги няма, а диджеите, с малки изключения, са адски скучни, защото се грижат повече за профилите си в социалните мрежи, отколкото за подбора на музиката си.“
Липси и позитиви
Онова, което най-много му липсва от това конкретно десетилетие, са: “Свободата и усмивките. Наивността и страстта. Любопитството и надеждата. Когато днес ги видя у някого, това ми оправя деня. Иначе съм щастлив, че арогантните мутри се изпокриха или се избиха един-друг. За това дори не искам да си спомням, макар че аз лично не съм пострадал от тях.“
Днес родените в този отрязък от историята са вече хора на възраст между 33 и 24 години. Има ли нещо, за което им или не им завижда? “О, това са много силни чувства. Всяко поколение има своите позитиви и негативи. По-скоро съжалявам, че някак не можахме да им предадем страстта към нещо нематериално, каквито са музиката и литературата например. Или любопитството, за да се опитат да разберат света, в който живеем. Но пък те могат да ни научат на лекотата на общуването, на премахването на условностите – нещо, което ние, израсналите в други времена, така и не усвоихме.“
Прочети повече по темата в новия брой: